Мари Лу
Легендата (32)

Джун

Не можех да спра да мисля за Дей.

Когато полегнах за кратка дрямка в апартамента си по-късно следобед, той се появи в съня ми. Беше ме прегърнал и ме целуваше отново и отново, прокарваше ръцете си по рамената ми, през косата ми и по кръста, гърдите му бяха притиснати до моите, усещах дъха му по бузите, врата и ушите си. Дългата му коса леко докосваше моята, потъвах в дълбините на очите му. Когато се събудих и осъзнах, че отново съм сама, едва успях да си поема дъх.

Думите му минаваха през главата ми, докато вече не можех да ги проумея.

Някой друг е убил Метиъс. Републиката умишлено разпространява заразата в бедняшките сектори. Върнах се назад във времето, когато обикаляхме улиците на Езерния и той рискува сигурността си, защото аз се нуждаех от почивка. После се сетих за днешния ден и за това как избърса сълзите по бузата ми.

Не можех да преоткрия гнева, който таях към него. А ако намерех доказателство, че някой друг е убил Метиъс поради каквато и да е причина, то тогава нямаше защо въобще да го мразя. Някога бях запленена от легендата за него — всички истории, които бях слушала, преди да го срещна. Сега усещах, че същото това чувство на възхищение се завръща. Представях си лицето му, толкова красиво дори след болка, мъчения и тъга, искрените му сини очи. Срам ме бе да призная, че изпитах удоволствие във времето с него в килията. Гласът му ме накара да забравя всички подробности, които минаваха през ума ми, и вместо това го изпълни с емоции за копнеж или страх, понякога дори гняв, но не и безразличие.

 

 

13:12 ч

Сектор Тангаши

25ºC

— Чух, че си разговаряла на четири очи с Дей днес следобед — обърна се към мен Томас, докато хапвахме супа със соеви шушулки в едно кафене.

Заведението бе същото, което посещавахме, когато Метиъс беше жив. Избраният от Томас ресторант не успокояваше мислите ми. Не можех да забравя смазката за пушка, с която бе изцапана дръжката на ножа, с който брат ми е бил убит.

Може би той ме проверяваше. Може би знаеше какво подозирам.

Хапнах малко свинско, за да не ми се налага да отговарям. За моя радост бяхме достатъчно далеч един от друг. Томас положи огромни усилия да ме убеди да му „простя“, да му позволя да ме изведе на вечеря. Не съм сигурна защо го направи. За да ме предразположи? За да ме накара случайно да се изпусна пред него? За да види дали ще откажа и след това да информира командир Джеймсън? Не са нужни много доказателства, за да започнеш разследване срещу някого. Може би цялата тази вечер бе просто примамка.

Но от друга страна, може би, той наистина искаше да се помири с мен.

Не бях сигурна. Затова внимавах.

Томас ме наблюдаваше.

— Какво му каза?

В гласа му се долавяше ревност. Думите ми прозвучаха студено и безпристрастно:

— Не си прави труда, Томас. — Протегнах се, за да докосна ръката му и да го разконцентрирам. — Ако някой убие човек, когото обичаш, няма ли упорито да се опитваш да разбереш защо го е направил? Помислих си, че той ще говори с мен, ако пазачите не са наблизо. Но вдигам ръце от него. Ще се чувствам по-щастлива, когато е мъртъв.

Томас леко се отпусна, но продължи да изучава лицето ми.

— Може би трябва да спреш да се виждаш с него — предложи той след още едно дълго мълчание. — Това, изглежда, не ти помага. Мога да помоля командир Джеймсън да изпрати някой друг да дава дажбите с вода на Дей. Става ми неприятно, като си помисля, че ти се налага да комуникираш толкова много с убиеца на брат си.

Кимнах в знак на съгласие и отново хапнах от соевите шушулки. Не трябваше да мълча. Ами ако вечерях с убиеца на брат ми? Логика. Предпазливост и логика. С периферното си зрение виждах ръцете на Томас. Ами ако това бяха ръцете, промушили Метиъс право в сърцето?

— Прав си — отговорих, без да се бавя. Заставих се тонът ми да прозвучи признателно и небрежно. — Все още не съм успяла да изкопча нищо полезно от него. Така или иначе, скоро ще е мъртъв.

Томас сви рамена.

— Радвам се, че смяташ така. — Той остави петдесет банкноти на масата. — Дей е просто един престъпник със смъртна присъда. Думите му не трябва да са от значение за момиче от твоята класа.

Хапнах още малко, преди да отговоря.

— Не са. Все едно говоря с куче.

Но вътрешно си казах: Думите на Дей ще са от значение, ако казва истината.

Дълго след като Томас ме изпрати до апартамента ми и си тръгна, и дълго след като мина полунощ, аз стоях будна пред компютъра и проучвах криминалния доклад за Метиъс. Бях разгледала снимките достатъчно пъти, за да не ми се налага да извръщам очи от тях, но кадрите все още предизвикваха неприятно усещане в стомаха ми. Всяка снимка бе направена под ъгъл, който показваше отдалечена гледна точка на раните му. Колкото по-дълго се взирах в черните петна върху дръжката на ножа, толкова повече се убеждавах, че са следи от смазка за пушка.

Когато не можех повече да гледам снимките, седнах на дивана и прелистих отново дневниците на Метиъс. Ако брат ми е имал други врагове, то със сигурност щеше да има следа някъде из писанията му. Но той, също така, не беше глупак. Никога не би написал нещо, което може да бъде използвано като доказателство. Четях страница след страница от старите му записки, но те бяха за странични и обикновени неща. Беше ми най-трудно да прочета страниците, изписани за нас.

В една от записките си разказваше за нощта на церемонията си по встъпване в длъжност в отряда на командир Джеймсън, когато аз се бях разболяла. Друга бе за празненството, което си устроихме заедно, когато получих резултат от 1500 на изпитанието. Направихме поръчка за сладолед и две цели пилета, а в един момент от вечерта аз дори експериментирах да направя сандвич с пиле и сладолед, не бе най-добрата идея, която някога ми е хрумвала. Все още можех да чуя как се смеем и да усетя топлия аромат на печено пилешко и пресен хляб.

Опрях юмруци до затворените си очи и си поех дълбоко въздух.

— Какви ги върша? — прошепнах аз на Оли, който повдигна глава към мен. — Сприятелявам се с един престъпник и отблъсквам хора, които познавам през целия си живот.

Оли отвърна на погледа ми с онази универсална кучешка проницателност, след което бързо заспа. Гледах го известно време. Неотдавна Метиъс щеше да подремва там с ръка, провесена върху гърба на Оли. Чудех се дали кучето си представя точно това в момента.

Трябваше ми малко време, за да осъзная нещо. Отворих очи, после погледнах отново последната страница, която прочетох в дневника на Метиъс. Мисля, че видях нещо… тук. Присвих очи и погледнах края на страницата.

Грешно изписана дума. Намръщих се.

— Странно — казах на глас. Думата хладилник бе изписана с едно допълнително „д“. Хладилдник. Никога през живота си не съм виждала Метиъс да сбърка правописа на каквото и да е.

Проучих думата, поклатих глава и реших да продължа напред. Запаметих страницата.

Десет минути по-късно открих още една. Този път думата повишение бе изписана като повешение.

Две неправилно изписани думи. Брат ми никога не би направил това случайно. Огледах се наоколо, сякаш в стаята може да има камера за наблюдение. След това се наведох към масичката за кафе и започнах да прелиствам всички страници от дневниците на Метиъс. Запаметявах грешно изписаните думи в главата си. Нямаше нужда да ги записвам и да позволя на някой друг да ги открие.

Намерих трета дума: буржоазия, изписана боуржоазия. След това четвърта: произхождам, изписана проижхождам. Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Преминах през всичките дванадесет дневника на Метиъс и открих тридесет погрешно изписани думи. Всички те бяха от дневниците, водени през последните дванадесет месеца.

Облегнах се назад на канапето и затворих очи, за да мога да си представя думите в ума си. Толкова много погрешно изписани думи от Метиъс значеха само едно — бе ми оставил съобщение. Таен код. Сигурно затова беше извадил всички кутии от килера в онзи съдбоносен следобед… за това искаше да говорим. Промених местата на думите в опит да оформя изречение, което има смисъл, а когато и това не доведе до успех, разместих буквите, за да видя дали всяка от тях не е анаграма на нещо Друго. Не, нищо.

Разтрих слепоочията си. След което опитах нещо различно — ами ако Метиъс искаше да събера отделните букви, които или липсват от всяка дума или са в дума, в която не би трябвало да бъдат? Безмълвно направих списък от тези букви в главата си, като започнах с d-то в хладилдник.

fl05KWKABСKPybMAWAPWEMTB044KA ОЧМ

Намръщих се. Нямаше смисъл. Разбърках буквите в ума си отново и отново, като се опитвах да образувам различни комби нации от думи. Когато бях малка, Метиъс играеше с мен игра на думи — той хвърляше кубчета с букви върху масата и ме питаше какви думи мога да създам с тях. Сега отново опитах да играя.

След поредния опит се натъкнах на една комбинация, която ми отвори очите.

МАЙСКО БРЪМБАРЧЕ. Прякора, с който ме наричаше Метиъс. Преглътнах тежко и се опитах да запазя спокойствие. Бавно подредих останалите букви и се опитах да формирам думи от тях. Комбинациите прелитаха през ума ми, докато една от тях не ме накара да се спра.

ДЖУН МАЙСКО БРЪМБАРЧЕ.

Единствените останали букви след това бяха трите W и ОЧАТМККО. Което оставяше само една логична опция.

WWW ДЖУН МАЙСКО БРЪМБАРЧЕ ТОЧКА КОМ.

Уебсайт. Проверих буквите още няколко пъти в ума си, за да се уверя, че предположението ми е вярно. След това погледнах компютъра си.

Първо въведох хака на Метиъс, който ми позволяваше достъп до интернет. Включих защитите и мрежовите протоколи за сигурност, както ме бе научил брат ми — навсякъде в мрежата имаше очи, които те наблюдават. После изключих историята на уеббраузъра ми и въведох URL-а с треперещи пръсти.

Появи се бяла страница. Най-горе изскочи текст от един-единствен ред.

Подай ми ръката си, а аз ще подам моята.

Знаех точно какво иска Метиъс от мен. Без да се колебая протегнах ръка и я сложих с разперени пръсти върху монитора.

Първоначално нищо не се случи. После чух изцъкване, видях бледа светлина да сканира кожата ми и бялата страница изчезна. На нейно място се появи нещо, което приличаше на блог. Дъхът ми спря. Имаше шест кратки записа. Наведох се напред на стола си и започнах да чета.

Това, което видях, ме накара да настръхна от ужас.

12 юли

Това е само за очите на Джун. Джун, лесно можеш да изтриеш всички следи от този блог по всяко време, като притиснеш дясната си длан до екрана и въведеш командата: Контрол+Шифт+С+Ф. Единствено тук мога да напиша това. За теб.

Вчера бе петнадесетият ти рожден ден. Иска ми се да си по-голяма обаче, защото не мога напълно да се заставя да обясня на едно петнадесетгодишно момиче какво съм открил — особено когато трябва да празнуваш.

Днес намерих снимка, направена от покойния ни баща. Това е възможно най-последният фотос от най-последния фотоалбум, който те са притежавали, и никога преди това не съм го забелязвал, защото татко го е бил скрил зад една по-голяма снимка. Знаеш, че аз разглеждам снимките на родителите ни през цялото време. Обичам да чета техните малки бележчици, имам усещането, че те все още могат да разговарят с мен. Но този път забелязах, че последната снимка в албума е необичайно плътна на пипане. Когато я завъртях в ръце, скритата снимка изпадна.

Татко е снимал работното си място. Лабораторията в резиденция „Батала“. Татко никога не ни е разказвал за работата си. Но въпреки това беше направил тази снимка. Тя е размазана и със силен контраст, но аз успях да различа очертанията на млад мъж върху медицинска носилка, който се моли за живота си, а на болничния му халат с яркочервено е щампован знакът за биологична опасност.

Знаеш ли какво е написал татко в долната част на тази снимка?

Напускам, 6 април.

Баща ни се е опитал да подаде оставка в деня преди той и мама да загинат в автомобилна катастрофа.

 

 

15 септември

От седмици се опитвам да намеря улики. Все още нищо. Откъде да предположа, че проникването в базата данни за починалите граждани ще е толкова трудно?

Но все още не съм се отказал. Има нещо, което стои зад смъртта на родителите ни, и аз ще разбера какво е то.

 

 

17 ноември

Попита ме защо изглеждам толкова разсеян днес. Джун, ако четеш това, вероятно ще си спомниш този ден и ще разбереш причината.

Търся улики от последния ми запис тук. През последните няколко месеца опитвах да подпитвам другите лабораторни работници и старите приятели на татко, правех и онлайн проучвания. Е, днес открих нещо.

Най-сетне успях да проникна в базата данни за починалите граждани в Лос Анджелис. Най-трудното нещо, което някога съм правил. Опитите ми през цялото време са били в погрешна посока. В сървърите им има дупка в защитата, която не бях забелязал преди това, защото са я скрили зад всякакви видове… е, както и да е, успях да проникна. И за голяма моя изненада открих доклад за автомобилната злополука на родителите ни.

Като изключим, че не е било злополука, Джун. Никога няма да успея да ти го кажа на глас, затова отчаяно се надявам да го прочетеш тук.

Командир Бакарин, друг бивш ученик на Киан (помниш Киан, нали?), е предал доклада. В него се казва, че доктор Майкъл Ипарис е събудил подозренията на лабораторните администратори в резиденция „Батала“, когато за първи път поставил под съмнение истинската цел на изследването си. Той винаги е работил върху разгадаването на вирусите на заразата, разбира се, но сигурно е разкрил нещо, което го е разстроило достатъчно, за да го накара да подаде молба за смяна на назначението си, без да се вдига много шум. Спомняш ли си за това, Джун? Случило се е само няколко седмици преди автомобилната катастрофа.

В останалата част от доклада не се описват заразите, но ми стана ясно това, което исках да науча. Джун, лабораторните администратори в резиденция „Батала“ са наредили на командир Бакарин да следи баща ни. Когато татко се опитал да се прехвърли, Бакарин е разбрал, че той е проумял истинската причина за изследването си. Както можеш да си представиш, това не е приключило много добре. На командир Бакарин му е било наредено да „намери начин да изглади цялата тази работа“. Докладът свършва, като се казва, че проблемът е разрешен без жертви от страна на армията.

Датата на предаването му е ден след автомобилната злополука.

Убили са ги.

 

 

18 ноември

Оправили са дупката в защитата на сървъра. Ще трябва да намеря друг начин да я заобиколя.

 

 

22 ноември

Оказва се, че базата данни за починалите граждани разполага с повече информация за заразите, отколкото очаквах. Разбира се, трябваше да се досетя за това, та нали заразата убива стотици хора всяка година. Но аз винаги съм смятал, че заразите се разпространяват внезапно. Не е така.

Джун, мое майско бръмбарче, трябва да знаеш това. Нямам представа кога ще намериш тези записки, но съм сигурен, че рано или късно ще се случи. Слушай ме внимателно: когато изчетеш всичко, не ми казвай, че си разбрала. Не искам да правиш нищо прибързано. Разбра ли? Първо помисли за безопасността си. Ти можеш да откриеш начин да помогнеш, зная, че е така. Ако някой би могъл да го стори, то това си ти. Но заради мен не прави нищо, което ще привлече внимание към теб. Ще се самоубия, ако републиката те ликвидира, защото си реагирала на информация, която аз съм ти дал.

Ако искаш да се противопоставяш, прави го, докато си вътре в системата. Така противопоставянето ще е много по-силно, отколкото ако стоиш извън нея. И ако решиш да се бунтуваш, вземи ме със себе си.

Татко е разбрал, че републиката създава ежегодните зарази.

Началото им се поставя на най-очевидното място. Месото ни идва от терасите по небостъргачите, пълни с тревопасни животни. Знаеше ли това? Трябваше да се досетя. Републиката разполага с хиляди подземни фабрики за животните. Те се намират на стотици метри дълбочина. Първоначално от Конгреса не знаели какво да правят с ужасните вируси, които непрестанно се развивали там, долу, и убивали цели месокомбинати с животни. Неприятно, нали? Но тогава си спомнили за войната с колониите. И така всеки път, когато интересен, нов вирус се появи в комбинатите за месо, учените вземат мостри от него и ги превръщат във вирус, с който могат да заразят хора. След това разработват еквивалентна ваксина и лекарство против него. После раздават задължителни ваксинации на всички, освен в няколко бедняшки сектора. Носи се слух, че в момента се разработва нов вид зараза в Езерния, Зимния и Алта.

Вливат този вирус в бедняшките квартали чрез система от подземни тръби. Понякога във водоснабдителните станции, а друг път просто директно в няколко определени къщи, за да видят как се разпространява. Това поставя началото на нова епидемия от зараза. Когато сметнат, че са видели достатъчно доказателства за това какво може да прави този тип вирус, те тайно инжектират всички (имам предвид всички, които са останали живи) в тези сектори с лекарство по време на рутинни проверки и заразата изчезва до следващия тестови вид. Също така правят индивидуални експерименти със зараза върху някои деца, които се провалят на изпитанието. Те не са пращани в трудови лагери, Джун.

Никой от тях не отива никъде.

Те умират.

Разбираш ли накъде бия? Използват заразите, за да редуцират популацията на слаби гени, по същия начин, както изпитанията избират най-силните. Но те също създават вируси, които използват срещу колониите. Използват биологични оръжия срещу тях от години. Не ми пука какво ще стане с колониите или какво точно иска да им причини нашата република, но, Джун, нашите собствени хора са опитни мишки. Татко работеше в тези лаборатории и когато се е опитал да напусне, са го убили. И мама също. Те са искали да кажат на всички. На кого му е нужен масов бунт? Със сигурност не и на Конгреса.

Всички ние ще умрем по този начин, Джун, ако някой не се намеси. Един ден даден вирус ще излезе извън контрол и никаква ваксина, нито лекарство ще успеят да го спрат.

 

 

26 ноември

Томас знае. Той знае за подозренията ми и че смятам, че правителството умишлено е убило родителите ни.

Продължавам да се питам как е разбрал, че съм проникнал в базата данни за починали граждани, и единственото нещо, което ми хрумва, е, че съм оставил някаква следа, а техниците, които са оправяли дупката в защитата, са я открили и са му споменали за нея. И така по-рано днес той дойде при мен и ме попита.

Отговорих му, че все още скърбя за смъртта на родителите ни и съм станал малко параноичен. Обясних му, че не съм открил нищо. Казах му, че ти не знаеш нищо и че не трябва да го споменава пред теб. Той обеща, че ще го пази в тайна. Мисля, че мога да му имам доверие. Просто е малко изнервящо да има някой друг, който да е осведомен дори и за съвсем нищожна част от подозренията ми. Искам да кажа — знаеш го какъв става той понякога.

Взех решение. До края на седмицата ще кажа на командир Джеймсън, че ще се оттегля от патрула й. Ще се оплача от работното време и ще обясня, че не мога да те виждам достатъчно. Ще направя ново обновление на файла тук, когато бъда преназначен.

Следвах инструкциите на Метиъс и изтрих всичко до последната следа от блога му.

След това се свих на дивана и заспах. Събуди ме звънът на телефона. Натиснах бутона и гласът на убиеца на брат ми се разнесе из всекидневната. Томас, войникът, който на драго сърце ще изпълни всяка заповед на командир Джеймсън, дори и тя да е да убие приятел от детските си години. Войникът, който използва Дей като удобна, изкупителна жертва.

— Джун? Добре ли си? Почти десет часът е и все още не съм те виждал. Командир Джеймсън иска да знае къде си.

— Не се чувствам добре — успях да отвърна. — Ще поспя още малко.

— О! — Последва кратко мълчание. — Какви са симптомите ти?

— Ще се оправя — отговорих. — Просто съм дехидратирана и имам треска. Мисля, че ядох нещо развалено снощи в кафенето. Кажи на командир Джеймсън, че до довечера ще съм по-добре.

— Хубаво тогава. Съжалявам да го чуя. Дано скоро се почувстваш по-добре. — Още една кратка пауза. — Ако до довечера не се оправиш, ще напиша доклад и ще изпратя патрул, който да те провери за заразата. Нали знаеш, такъв е протоколът. И ако имаш нужда от мен, просто ми се обади.

Ти си последният човек, когото искам да видя.

— Ще ти се обадя. Благодаря. — Затворих.

Главата ме болеше. Твърде много спомени, твърде много разкрития. Нищо чудно, че командир Джеймсън е разпоредила да изнесат тялото на Метиъс толкова бързо. Аз бях достатъчно наивна да смятам, че го е направила от състрадание. Нищо чудно, че тя организира погребението. Дори тестовата ми мисия да открия Дей сигурно е била за отвличане на вниманието ми, докато те са унищожили доказателствата.

Спомних си вечерта, когато Метиъс бе решил да прекрати чиракуването си при Киан и да не се присъединява към координаторите на изпитанието. Той беше мълчалив и затворен в себе си, когато ме взе от училище.

— Добре ли си? — спомних си, че го попитах.

Той не отговори. Просто ме хвана за ръка и се отправихме към метростанцията.

— Хайде, Джун — рече той. — Нека просто се приберем вкъщи.

Когато погледнах ръкавиците му, видях, че са изцапани с малки точици кръв.

Метиъс не докосна вечерята си, нито ме попита как е минал денят ми — което ме ядоса, докато не осъзнах, че просто е много разстроен. Най-накрая, точно преди да си легна, отидох до дивана, където лежеше брат ми, и се сгуших под ръката му. Той ме целуна по челото.

— Обичам те — прошепнах аз, като се надявах да изкопча нещо от него.

Той се обърна и ме погледна. Очите му бяха толкова тъжни.

— Джун — започна той, — мисля, че утре ще помоля да ми бъде назначен друг наставник.

— Не харесваш Киан ли?

Метиъс остана безмълвен за малко. После сниши очи, сякаш го бе срам.

— Днес застрелях един човек на стадиона на изпитанието.

Това бе причината за безпокойството му. Останах смълчана и го оставих да продължи.

Метиъс прокара ръка през косата си.

— Застрелях едно момиче. Тя се беше провалила на изпитанието си и се опита да избяга от стадиона. Киан ми изкрещя да я застрелям… и аз го послушах.

— О! — Тогава не го знаех, но сега съм убедена, че Метиъс е имал чувството, че е застрелял мен. — Съжалявам — прошепнах аз.

Метиъс впери поглед в далечината.

— Малко хора имат добро основание, за да убият — рече той след дълго мълчание. — Повечето го вършат под лош предлог. Просто се надявам никога да не ти се наложи да попадаш в нито една от двете категории.

Споменът избледня, а аз продължавах да стоя вкопчена в призраците на думите му.

Не помръднах през следващите няколко часа. Когато клетвата на републиката започна да звучи, чух хората долу на улиците да я повтарят заедно, но не си дадох труд да стана. Не отдадох чест, когато се спомена името на Електор Примо. Оли седеше до мен, гледаше ме втренчено и изскимтяваше от време на време. Отвърнах на погледа му. Размишлявах и правех изчисления. Трябваше да направя нещо. Мислех си за Метиъс, за родителите ми, после за майката на Дей и братята му. Заразата бе сграбчила всички нас в ноктите си по един или друг начин. Заразата уби родителите ми. Братът на Дей беше инфектиран със заразата. Метиъс разкри истината за заразата и загина. Отне ми хората, които обичах. А зад заразата бе самата република. Страната, с която се гордеех. Страната, която експериментираше и убиваше деца, които са се провалили на изпитанието. Трудови лагери — всички ние сме били заблуждавани. Дали републиката е убивала също и близки на мои състуденти от „Дрейк“, всички тези хора, които са загинали в битка, при нещастен случай или от болести? Какво друго се пазеше в тайна?

Станах, отидох до компютъра и взех чашата си с вода. Вперих безизразен поглед в нея. По някакъв начин гледката от изкривените сенки на пръстите ми върху стъклото ме стресна — напомни ми за окървавените ръце на Дей, за потрошеното тяло на Метиъс. Тази стара чаша бе подарък, вероятно внос от републиканските острови в Южна Америка. Струваше 2150 банкноти. Някой можеше да си купи лекарство срещу заразата с парите, похарчени за тази чаша, от която аз пиех вода. Може би тези острови дори не са на републиката. Може би нищо, на което са ме учили, не е вярно.

Във внезапен пристъп на гняв вдигнах чашата и я запратих към стената. Тя се разби на хиляди искрящи парченца. Останах на място, треперейки.

Ако Метиъс и Дей се бяха срещнали на някое друго място, различно от улиците зад болницата, дали щяха да станат съюзници?

Слънцето промени позицията си. Настъпи следобед. Все още не помръднах от мястото си.

Най-накрая, когато залезът окъпа апартамента ми в оранжево и златисто, аз излязох от транса си. Почистих искрящите парченца счупено стъкло. Облякох се в пълна бойна униформа. Уверих се, че косата ми е безупречно прибрана, че лицето ми е чисто, спокойно и лишено от емоции. В огледалото изглеждах същия човек. Но отвътре бях различна. Бях феномен, който знаеше истината и точно какво да направи.

Щях да помогна на Дей да избяга.