Мари Лу
Легендата (8)

Джун

23:29 ч.

Сектор Батала

22ºC на закрито

Светлините в резиденция Батала бяха студени и флуоресцентни. Преоблякох се в една тоалетна на етажа за наблюдения и анализи. Екипирана бях с блуза с дълги черни ръкави под раирана черна жилетка, тънки черни панталони, напъхани в ботушите ми, и дълъг черен плащ, който загръща рамената ми и ме покрива като одеяло. Бяла резка по средата му се спуска надолу чак до пода. Черна маска покриваше лицето ми, а защитни очила с инфрачервено виждане скриваха очите ми. Освен тази дегизировка носех само миниатюрен микрофон и още по-микроскопична слушалка. И пистолет. За всеки случай.

Трябваше да изглеждам безполова, индиферентна, неразпознаваема. Трябваше да изглеждам като търговец на черния пазар, като някой достатъчно богат, който може да си позволи лекарства срещу заразата.

Метиъс щеше да поклати неодобрително глава. Не можеш да ходиш сама на секретна мисия, Джун — би ми казал той. — Може да пострадаш. Колко иронично.

Пристегнах закопчалката, която крепеше плаща ми на място, направена от стомана и напръскана с бронз, вероятно внос от Западен Тексас, след което се отправих към стълбището, което щеше да ме отведе извън резиденция „Батала“ и надолу в посока банка „Аркадия“, където очаквах да се срещна с Дей.

Брат ми бе мъртъв от 120 часа. Вече ми се струваше цяла вечност. Преди седемдесет часа получих разрешение да направя проучване в интернет и открих всичко, което можеше да се намери за Дей. Преди четиридесет часа предоставих на командир Джеймсън подробен план за проследяването на Дей. Преди тридесет и два часа тя го одобри. Съмнявах се, че дори си спомняше какъв бе той. Преди тридесет часа изпратих по един скаут във всеки инфектиран със заразата сектор в Лос Анджелис — Зимния, Езерния, Блуридж и Алта. Те разпространиха мълвата: Някой разполага с лекарство срещу заразата специално за теб, ела на явката „Десет секунди“. Преди двадесет и девет часа бях на погребението на брат си.

Не планирах да заловя Дей тази нощ. Дори не планирах да го видя. Той щеше да знае точно къде е явка „Десет секунди“ и че аз съм агент, изпратен или от правителството, или от търговците на черния пазар, които плащат данъци на държавата. Дей нямаше да си покаже лицето. Дори командир Джеймсън, която ме подлага на изпитание с тази първа задача, знаеше, че няма да успеем да го зърнем.

Но аз бях убедена, че той ще бъде там. Той отчаяно се нуждаеше от лекарствата. Да се появи на срещата, това бе всичко, на което се надявах тази нощ — някаква улика, начална точка, по-точна насока, нещо лично за това момче престъпник.

Внимавах да не вървя под уличните лампи. Всъщност, ако не отивах във финансовия сектор, щях да се придвижвам по покривите, но там пазачите ги охраняваха. Навсякъде около мен джъмботроните излъчваха своите ярки, многоцветни кампании; звукът от рекламите им, който идваше от градските високоговорители, бе изкривен и неравен. На един от екраните показваха обновен профил на Дей — този път изображението бе на момче с дълга черна коса. В съседство до джъмботроните бяха мъждукащите улични светлини, под които се движеха тълпи от работници от нощната смяна, полиция и търговци. От време на време с тропот преминаваше танк, последван от няколко взвода войска. На ръкавите си имаха сини нашивки войници, завърнали се от фронта, или такива, които отиват да ги заместят на бойната линия. Те държаха оръжията си отстрани, хванати и с двете ръце. Всички ми приличаха на Метиъс и се налагаше да си поема дъх по-енергично, да вървя малко по-бързо, за да остана концентрирана.

Поех по обходен маршрут през Батала, през страничните пътища и изоставени сгради, без да спирам, докато не излязох извън военния район.

Уличната полиция нямаше да знае, че съм на мисия. Ако ме видеха облечена така, екипирана със защитни очила за инфрачервено виждане, със сигурност щяха да ме разпитват.

Банка „Аркадия“ се намираше на една тиха улица. Заобиколих сградата и вървях от задната й страна, докато не се озовах пред един паркинг в края на тясна уличка. Тук се спотаих в сенките и зачаках. Очилата ми отмиваха повечето от цветовете на пейзажа. Огледах се и видях редица градски високоговорители по покривите, скитаща се котка, чиято опашка мърдаше над капака на кофа за боклук, изоставена вестникарска будка със стари антиколониални съобщения, залепени навсякъде по нея.

Часовникът на визьора ми показа 23:53 часа. Убивах време, като се насилвах да премисля внимателно историята на Дей. Преди обира на тази банка той вече се бе появявал в нашите регистри три пъти. Това бяха единствените инциденти, където открихме отпечатъци от пръсти — мога само да предполагам какъв е общият брой на престъпленията, които е извършил. Огледах по-обстойно уличката зад банката. Как е успял да се вмъкне в тази банка за десет секунди с четирима въоръжени пазачи на задния вход? Алеята бе тясна. Той би могъл да открие достатъчно опори за краката, за да си проправи път нагоре до втория или третия етаж със скокове — през цялото това време е използвал оръжията на пазачите срещу самите тях. Вероятно ги е накарал да стрелят един по друг, строшил е прозореца и се е промъкнал през него. Това трябва да му е отнело само няколко секунди. А какво е направил, когато е успял да влезе вътре, нямам никаква представа.

Вече бях наясно колко подвижен е Дей. Да оцелееш след падане от два етажа и половина е достатъчно доказателство. Тази вечер обаче нямаше да има тази възможност. Не ме интересуваше колко е бързоног — не можеш просто да скачаш от сгради и след това да очакваш да се движиш нормално. Дей нямаше да подскача по стени и стълбища поне още седмица.

Внезапно се стегнах. Бе две минути след полунощ. Цъкащ звук отекна някъде далеч и котката, която седеше върху кофата за боклук, се втурна да бяга. Възможно е да бе запалка, спусък на пистолет, високоговорителите или трепкаща улична лампа — можеше да бъде всичко. Огледах покривите. Все още нищо.

Но космите по врата ми настръхнаха. Знаех, че той е тук. Знаех, че ме наблюдава.

— Покажи се — казах аз. Миниатюрният микрофон до устата направи гласът ми да звучи като мъжки.

Тишина. Дори пластовете хартиени съобщения по вестникарската будка не помръдваха. Тази нощ нямаше вятър.

Извадих флакон от кобура на колана си. Другата ми ръка не пусна дръжката на пистолета.

— Имам това, от което се нуждаеш — размахах флакона театрално.

Все още нищо. Този път обаче чух нещо, което прозвуча като възможно най-немощната въздишка. Дихание. Очите ми се стрелнаха към наредените по покривите високоговорители. Ето какъв бил цъкащият звук. Пренастроил е говорителите, за да може да разговаря с мен, без да издаде местонахождението си. Усмихнах се иззад маската. И аз бих направила същото.

— Знам, че се нуждаеш от това — повторих аз и отново показах флакона. Подхвърлих го в ръцете си и го повдигнах по-високо. — Има всички официални отличителни знаци и печат „Одобрено“. Уверявам те, истински е.

Още една въздишка.

— Някой, за когото те е грижа, ще съжалява, че не си се показал, за да се срещнеш с мен. — Погледнах часовника на защитните си очила. — Сега е дванадесет и пет. Давам ти две минути. След това си тръгвам.

Уличката отново притихна. От време на време чувах по някоя въздишка от високоговорителите. Погледът ми се отмести от часовника на инфрачервените очила към сенките на покрива. Беше умен. Не можех да преценя откъде излъчва сигнала. Можеше да е от тази улица, възможно е да бе от няколко пресечки разстояние, от някой по-висок етаж. Но знаех, че е достатъчно близо, за да ме вижда.

Часът върху визьора ми показа 00:07 часа. Обърнах се, пъхнах флакона обратно в колана си и започнах да се отдалечавам.

— Колко искаш за лекарството, братовчед?

Гласът бе едва доловим шепот, но през високоговорителите звучеше накъсано и тревожно, пукаше често и ми бе трудно да го разбирам. В ума ми внезапно изскочиха различни подробности. Мъжки глас. Имаше лек акцент — не бе от Орегон, нито Невада, нито Аризона, или Ню Мексико, или Западен Тексас, или който и да е друг републикански щат. Местен жител, от Южна Калифорния. Използваше познатото обръщение „братовчед“, жаргон, който гражданите от Езерния сектор често употребяваха. Достатъчно близо бе, за да ме е видял как прибирам флакона. Но не достатъчно близо, за да могат високоговорителите да уловят ясно гласа му. Трябва да се намираше на съседна пресечка с добра позиция за наблюдение — на висок етаж.

Зад детайлите, които прелитаха през ума ми, се появи черна, надигаща се омраза. Това бе гласът на убиеца на брат ми. Това може да е бил последният глас, който Метиъс е чул.

Изчаках две секунди, преди отново да проговоря. Когато го направих, гласът ми бе равен и спокоен, без следа от гняв.

— Какво искам ли? Зависи. Имаш ли пари?

— Хиляда и двеста банкноти.

Банкноти, не републиканско злато. Той крадеше от висшето общество, но нямаше възможността да ограбва свръхбогатите. Вероятно работеше сам. Изсмях се.

— С хиляда и двеста банкноти не можеш да купиш този флакон. Какво друго имаш? Скъпоценности? Бижута?

Мълчание.

— Или разполагаш с умения, които можеш да предложиш в замяна…

— Не работя за правителството.

Слабото му място. Естествено.

— Не исках да те обидя. Просто реших да попитам. И откъде знаеш, че аз не работя за някой друг? Не мислиш ли, че придаваш твърде голяма важност на правителството?

Кратка пауза. След това гласът пак се обади:

— Възелът на плаща ти. Не зная какъв е, но със сигурност не изглежда, като да е направен от цивилен.

Това леко ме изненада. Възелът на плаща ми наистина бе тип „Канто“, солиден начин на завързване, който военните обичат да използват. Очевидно Дей имаше детайлни познания как изглеждат държавните униформи. Впечатляващо набито око. Бързо прикрих колебанието си:

— Радвам се, че знаеш какво представлява възелът „Канто“. Но аз пътувам много, приятелю. Виждам се с много хора, включително и с такива, с които може и да нямам нищо общо.

Тишина.

Изчаках и се ослушвах за още едно дихание откъм високоговорителите. Нищо. Нямаше дори и цъкане. Не реагирах достатъчно бързо и краткото колебание в гласа ми беше достатъчно, за да го убеди, че не може да ми има доверие. Пристегнах плаща около тялото си и осъзнах, че съм започнала да се потя от топлината на нощта. Сърцето блъскаше в гърдите ми.

Друг глас прозвуча в главата ми. Този път идваше от миниатюрната слушалка.

— Там ли си, Ипарис?

Командир Джеймсън. На заден фон чувах шума от други хора в офиса й.

— Тръгна си — прошепнах аз. — Но ми остави улики.

— Издаде се за кого работиш, нали? Е, това е първата ти самостоятелна мисия. Така или иначе, разполагам със записите. Ще се видим в резиденция „Батала“.

Укорът й леко ме жегна. Преди да успея да отговоря, статичната връзка прекъсна.

Изчаках още минута, просто за да се уверя, че не съм изтълкувала погрешно напускането на Дей. Тишина. Обърнах се и тръгнах обратно по тясната уличка. Исках да кажа на командир Джеймсън какво би било най-лесното решение — просто да арестуваме всички в Езерния сектор, чиито врати са маркирани. Това щеше да накара Дей да излезе на светло. Но вече чувах отговора й.

В никакъв случай, Ипарис. Ще струва твърде скъпо и от главното командване няма да го одобрят. Ще трябва да измислиш нещо друго.

Хвърлих един поглед назад, като почти очаквах да видя облечена в черно фигура, която ме следи. Но уличката бе пуста.

Нямаше да ми позволят да принудя Дей сам да дойде при мен… което ми оставя само една възможност. Ще трябва аз да отида при него.