Мари Лу
Легендата (12)

Джун

Не се притеснявах, че ще загубя двубоя.

Притеснявах се повече, че случайно мога да убия опонентката си.

Но ако сега тръгнех да бягам, бях мъртва.

Сама се скастрих в ума си — в каква каша се забърках само. Когато първоначално видях тази тълпа комарджии, исках да остана настрана от нея. Не исках да имам нищо общо с шумните побоища. Можеш да бъдеш арестуван от уличната полиция и отведен към центъра за разпит. Но след това си помислих, че може би ще успея да получа някаква ценна информация от подобна група — толкова много местни, все някой можеше дори да познава лично Дей. Не вярвах той да е абсолютно непознат на всички в Езерния, а ако имаше място, където да научиш за самоличността му, то това бе сред тълпата, която гледа нелегални схватки по скизбокс.

Но не трябваше да се застъпвам за слабичкото момиче, което изблъскаха на ринга. Трябваше да я оставя да се погрижи сама за себе си.

Сега вече бе твърде късно.

Момичето на име Киеде наклони глава към мен и се ухили, когато се изправихме лице в лице на ринга. Поех си дълбоко въздух. Тя вече бе започнала да ме обикаля в кръг и да ме дебне като жертва. Проучвах позиционирането й. Тя пристъпи напред с десния си крак. Бе левичарка. Обикновено това сигурно работеше в нейно предимство и объркваше опонентите й, но аз бях тренирала за такива случаи. Смених начина, по който се движа. Ушите ми заглъхнаха от шумотевицата.

Оставих я първа да нанесе удар. Тя ми се озъби и атакува напред с пълна скорост с вдигнат юмрук. Но аз успях да я видя как се подготвя за ритник. Стъпих встрани. Ритникът й изсвистя покрай мен. Използвах инерцията й срещу самата нея и я ударих силно, когато бе с гръб към мен. Тя загуби равновесие и почти падна. Тълпата избухна в овации.

Киеде се завъртя, за да застане отново с лице към мен. Този път усмивката й бе изчезнала — успях да я ядосам. Тя отново ми се нахвърли. Блокирах първите й два удара, но третият ме хвана неподготвена и ме улучи в челюстта ми, а главата ми се замая.

Всеки мускул по тялото ми искаше да приключи всичко на момента. Но аз се заставих да смекча гнева си. Ако се биех твърде добре, хората щяха да станат подозрителни. Стилът ми бе твърде прецизен за една обикновена улична просякиня.

Позволих на Киеде да ме удари един последен път. Тълпата ревеше. Тя отново започна да се хили, увереността й се възвръщаше. Изчаках я да се подготви отново да атакува. След това се метнах напред, приклекнах и я спънах. Тя въобще не го очакваше — падна здраво по гръб. Тълпата изкрещя одобрително.

Киеде се напрегна, за да се изправи на крака, макар че при повечето скизбокс схватки падането й би се приело като край на рунда. Тя избърса капчици кръв от устата си. Преди да успее да си поеме равномерно дъх, изкрещя яростно и отново ме атакува. Трябваше да забележа мъничката проблясваща светлина близо до китката й. Юмрукът на Киеде ме удари силно отстрани и аз усетих ужасяваща, остра болка. Избутах я. Тя ми намигна и отново започна да ме обикаля. Държах се за хълбока — и тогава усетих нещо топло и мокро на кръста си. Погледнах надолу.

Прободна рана. Само назъбен нож може да е разкъсал по подобен начин кожата ми. Присвих очи към Киеде. Оръжията не би трябвало да бъдат част от двубой по скизбокс… но това не бе битка, в която тълпата съблюдава всички правила.

От болката станах безразсъдна и гневна. Без правила ли? Така да бъде.

Когато Киеде отново ме нападна, аз мълниеносно се отместих назад и извих ръката й в стегната хватка. С едно движение я счупих. Киеде изкрещя от болка. Когато се опита да се отскубне, аз продължих да я държа, като извивах счупената й ръка зад гърба, докато не видях кръвта да се оттича от лицето й. Ножът се изплъзна изпод долната част на потника й и издрънча на земята. Назъбен нож, точно както си мислех. Киеде не бе обикновена улична просякиня. Щом се бе докопала до подобно добро оръжие, вероятно бе от бранша на Дей. Ако не бях под прикритие, щях да я арестувам на мига и да я отведа за разпит. Раната ми пареше, но стисках зъби и задържах хватката върху ръката й.

Най-сетне Киеде ме тупна обезумяло с другата си ръка. Пуснах я. Тя рухна на земята по колена и върху здравата си ръка. Тълпата обезумя. Притиснах колкото мога по-здраво кървящия си хълбок, а когато се огледах наоколо, видях ръце, които си разменят пари. Двама души помогнаха на Киеде да напусне ринга. Тя ми хвърли изпълнен с омраза поглед, преди да се обърне, а останалите зрители започнаха да скандират:

— Избирай! Избирай! Избирай!

Може би зашеметяващата болка бе причината разсъдъкът ми да ме напусне. Не можех повече да сдържам гнева си. Обърнах се, без да отроня нито дума, навих ръкавите на ризата си до лактите и вдигнах яката си. След това излязох от ринга и започнах да разбутвам хората, за да си проправя път извън кръга.

Скандиранията на тълпата се промениха. Чуха се освирквания. Изкуших се да включа микрофона си и да кажа на Томас да изпрати войници, но останах безмълвна. Обещала си бях да не викам подкрепление, освен ако нямам друг избор, и определено не възнамерявах да компрометирам прикритието си заради едно улично сбиване.

Когато успях да изляза от сградата, реших да рискувам и погледнах назад. Половин дузина зрители вървяха подире ми и повечето от тях изглеждаха бесни. Те са комарджиите — помислих си. — Хората, които са най-заинтересувани. Игнорирах ги и продължих да вървя.

— Върни се обратно тук! — изкрещя един от тях. — Не може просто така да си тръгнеш!

Затичах се. Проклета да е тази прободна рана. Стигнах до голям контейнер за боклук и се метнах отгоре, след което се подготвих да скоча към перваза на прозореца на втория етаж. Ако се изтеглех достатъчно нависоко, те нямаше да успеят да ме хванат. Скочих колкото мога по-високо и успях да се хвана за ръба на перваза с една ръка.

Но раната ми ме забави. Някой ме улови за крака и ме дръпна силно. Пуснах се, застъргах стената и се сгромолясах на земята. Ударих си главата толкова силно, че ми се зави свят. Тогава те ме хванаха и влачеха за краката обратно към ревящата тълпа. Борих се съзнанието ми да се проясни. Петна експлодираха из цялото ми зрително поле. Опитах се да включа микрофона си, но усетих езика си бавен и сякаш покрит с пясък. Томас — прошепнах аз, но прозвуча като Метиъс. Слепешком протегнах ръка към брат си и тогава си спомних, че нямаше кой да я улови.

Внезапно дочух някакво изпукване и няколко писъка, а в следващия миг те ме пуснаха. Отново паднах на земята. Опитах се да се изправя на крака, но залитнах и отново паднах. Откъде се бе появил всичкият този прах? Присвих очи и се опитах да се огледам през него. Все още чувах шума и хаоса на тълпата. Някой трябва да е хвърлил прахова бомба.

И тогава един глас ми нареди да стана. Когато погледнах встрани, видях едно момче, което бе протегнало ръка към мен. То имаше светли, сини очи, лицето му бе мръсно и носеше износена, стара шапка. В този миг ми се стори, че това е най-красивото момче, което някога съм виждала.

— Хайде — настоя то.

Хванах ръката му. Придвижихме се бързо надолу по улицата, оставяйки прах и хаос след себе си, и изчезнахме сред дългите следобедни сенки.