Мари Лу
Легендата (3)

Дей

Когато бях на седем години, баща ми се прибра вкъщи от бойния фронт в едноседмичен отпуск. Работата му бе да разчиства след войниците на републиката, затова обикновено отсъстваше, а мама трябваше сама да се грижи за нас, момчетата. Когато татко се прибра вкъщи този път, градските патрули направиха рутинна инспекция на дома ни, след което го завлякоха в полицейското управление на разпит. Предполагам, че бяха открили нещо подозрително.

Полицията го върна обратно с две счупени ръце, а лицето му беше насинено и обляно в кръв.

Няколко вечери по-късно аз пъхнах топка от начупен лед в кутия с бензин, оставих бензинът да се втвърди в хрупкава черупка около леда и я запалих. След това запратих топката с прашка през прозореца на местния полицейски участък. Спомням си пожарните коли, които дофучаха иззад уличния ъгъл скоро след това, както и овъглените останки от западното крило на полицейската сграда. Никога не откриха кой го е сторил, а аз никога не си признах. В крайна сметка нямаше доказателства. Бях извършил първото си перфектно престъпление.

Преди майка ми се надяваше, че аз ще се издигна над скромния си произход. Че от мен ще стане успешен, дори прочут човек.

Аз наистина станах известен, но не мисля, че тя имаше точно това предвид.

Отново бе нощ, цели четиридесет и осем часа, откакто бойниците маркираха вратата на майка ми.

Спотайвах се в сенките на задната уличка на една пресечка разстояние от Централната болница на Лос Анджелис и наблюдавах как персоналът й влиза и излиза през главния вход. Нощта бе облачна, нямаше луна и дори не можех да различа рушащия се надпис на „Банк Тауър“ на върха на сградата. Електрическа светлина озаряваше всеки етаж — лукс, който само държавните сгради и домовете на елитарното общество можеха да си позволят. По улицата се бяха струпали военни джипове, които чакат да им бъде разрешено да влязат в подземните паркинги. Някой проверяваше дали документите им са изрядни. Аз стоях неподвижно, вперил поглед във входа.

Тази вечер изглеждах доста внушително. Обул бях най-хубавия си чифт обувки — боти, направени от черна кожа, която с времето е омекнала, със здрави връзки и метални фортове. Купих ги за 150 банкноти, взети от нашето скривалище с откраднати пари. Плътно притиснат от вътрешната страна на подметките на всеки ботуш съм скрил по един нож. Когато мърдах краката си, можех да усетя хладния метал по кожата си. Черните ми панталони бяха пъхнати в ботушите, а в джобовете си носех чифт ръкавици и черна носна кърпа. Завързал бях тъмна риза с дълги ръкави около кръста си. Косата ми бе пусната и падаше свободно по рамената. Този път бях боядисал светлорусите си кичури в черно, сякаш са били потопени в необработен петрол. По-рано през деня Тес беше изтъргувала пет банкноти за кофа с кръв от минидекоративни прасета от задния вход на някаква кухня. Ръцете, коремът и лицето ми са намазани с нея. Освен това бях нашарил линии от кал по бузите си в добавка.

Болницата се простираше на първите дванадесет етажа от сградата, но аз се интересувах единствено от този без прозорци. Това бе третият и там се намираше лаборатория, в която се съхраняват кръвните проби и лекарствата. От външната страна той бе напълно скрит зад сложни каменни орнаменти и износени флагове на републиката. Зад фасадата се простираше обширен етаж без зали и врати — просто една гигантска стая, пълна с доктори и медицински сестри с бели маски, епруветки и капкомери, инкубатори и медицински носилки. Знаех това, защото съм бил там и преди. Бях там в деня, в който се провалих на изпитанието си, в деня, в който трябваше да умра.

Очите ми оглеждаха кулата отстрани. Понякога успявах да проникна в някоя сграда, като се движа по нея от външната й страна, ако има балкони, върху които да скачам, и первази на прозорци, по които да пазя баланс. Веднъж изкатерих четириетажно здание за по-малко от пет секунди. Но тази кула бе твърде гладка и без опори за краката. Трябваше да стигна до лабораторията отвътре. Дори в топлото време потреперих леко и ми се прииска да бях помолил Тес да дойде с мен. Но двама нарушители бяха по-лесни за залавяне от един. Освен това не нейното семейство се нуждаеше от лекарства. Проверявах, за да съм сигурен, че бях пъхнал медальона си под ризата.

Един-единствен медицински камион се появи иззад военните джипове. Няколко войника слязоха от каросерията му и поздравиха медицинските сестри, докато останалите разопаковат кутиите от камиона. Водачът на групата бе млад, чернокос мъж, облечен от глава до пети в черно, с изключение на двата реда сребърни копчета, които проблясваха по офицерската му куртка. Напрегнах се, за да чуя какво казва той на една от медицинските сестри.

— … откъм брега на езерото. — Мъжът пристегна ръкавиците си. За миг успях да зърна пистолета на колана му. — Моите хора щяха да бъдат на входовете тази нощ.

— Да, капитане — отвърна сестрата.

Мъжът докосна фуражката си в поздрав.

— Името ми е Метиъс. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към мен.

Изчаках, докато войниците се разпръснат около периметъра на болницата и мъжът на име Метиъс потъне в разговор с двама от своите хора. Още няколко медицински камиона пристигнаха и отпътуваха, като оставиха войници, някои от които са със счупени крайници, други — с дълбоки разрезни рани по главите или разкъсвания по краката. Поех си дълбоко въздух, след което излязох от сенките и залитайки, се отправих към входа на болницата.

Първа ме видя една медицинска сестра точно пред главната врата. Очите й се стрелнаха към кръвта по ръцете и лицето ми.

— Ще ме приемете ли? — обърнах се към нея аз. Потрепнах от въображаемата болка. — Има ли все още места за тази нощ? Мога да си платя.

Тя ме погледна без никакво състрадание, преди отново да се заеме да драска в един бележник. На врата й висеше идентификационна карта.

— Какво се е случило? — попита.

Когато стигнах до нея, се превих и се подпрях на колена.

— Сбих се — задъхано обясних аз. — Мисля, че ме наръгаха.

Сестрата не ме погледна повторно. Тя приключи с писането, след което кимна на един от пазачите:

— Претърсете го.

Останах на място, докато двамата войници ме проверяват за скрити оръжия. Изскимтях като по даден знак, когато ме докоснаха по ръцете или корема. Не откриха ножовете, пъхнати в ботите ми. Но взеха малката кесия с банкноти, закачена на колана ми — таксата, за да вляза в болницата. Естествено.

Ако бях някое богопомазано момченце от богаташкия сектор, щях да бъда приет без никаква такса. Или щяха да изпратят безплатно доктор директно до мястото, където живея.

Когато войниците дадоха знак на медицинската сестра, че са приключили, тя ми посочи входа на болницата.

— Чакалнята е вляво. Иди да поседнеш.

Благодарих й и със залитане се отправих към плъзгащите се врати. Мъжът на име Метиъс ме наблюдаваше, докато минавам. Той изслуша търпеливо един от войниците си, но го видях как внимателно проучи лицето ми, сякаш по навик. Аз също запомних неговото.

Отвътре болницата бе призрачно бяла. Вляво от мен видях чакалнята, точно както ми каза сестрата — огромно пространство, претъпкано с хора, нашарени с контузии от всякакъв размер и форма. Много от тях стенат от болка — един човек лежеше неподвижно на пода. Дори не исках да гадая от колко време някои от тях са тук, или колко им се е наложило да платят, за да влязат. Огледах къде са разположени всички войници — двама до прозореца на секретарката, двама до лекарската врата в далечината, неколцина близо до асансьорите, като всеки от тях носи идентификационна карта, — след което сведох очи към пода. Завлякох се до най-близкия стол и седнах. Поне веднъж болното ми коляно бе в помощ на дегизировката. За да я допълня изцяло, държах ръцете си, притиснати до хълбока.

Отброих десет минути в ума си, достатъчно дълго, за да пристигнат нови пациенти в чакалнята и войниците да позагубят интереса си към мен. Тогава се изправих, нарочно се спънах и полетях към най-близкия войник. Ръката му инстинктивно се стрелна към пистолета му.

— Върни се на мястото си — нареди ми той.

Отново се препънах и паднах върху него.

— Трябва да отида до тоалетната — прошепнах с пресипнал глас. Ръцете ми трепереха, когато сграбчих черната му униформа, за да запазя баланс. Войникът ме погледна с погнуса, докато неколцина от другарите му се изкикотиха. Видях как пръстите му се прокрадват по-близо до спусъка на пистолета му, но един от другите войници поклати глава. Не се позволяваше стрелба в болницата. Войникът ме изблъска и ми посочи с пистолета си другия край на залата:

— Ей там — отсече той. — Измий малко тази мръсотия от лицето си. И ако отново ме докоснеш, ще те напълня с олово.

Пуснах го и за малко не паднах на колена. След това се обърнах и се заклатушках към тоалетната. Кожените ми боти скърцаха върху плочите на пода. Усещах вперените в мен погледи на войниците, докато влязох в тоалетната и заключих вратата.

Нямаше значение. След две минути щяха да са забравили за мен. Щяха да минат още няколко, преди войникът, когото сграбчих, да осъзнае, че идентификационната му карта е изчезнала.

Веднага щом влязох в тоалетната, престанах да играя ролята на болен. Наплисках лицето си с вода и го търках, докато по-голямата част от свинската кръв и калта не се измият. Дръпнах циповете на ботите си и разкъсах вътрешните подметки, за да извадя двата си ножа, след което ги пъхнах в колана си. Ботите се върнаха обратно на краката ми. После развързах черната риза от кръста си и я облякох, като закопчах всички копчета чак до врата и преметнах тирантите върху нея. Завързах косата си на стегната конска опашка и я пъхнах под ризата, така че да е плътно притисната до гърба ми.

Накрая надянах ръкавиците и завързах черната носна кърпа около устата и носа си. Така или иначе, ако сега някой ме хванеше, щях да бъда принуден да побягна. По-добре да прикрия лицето си.

Когато бях готов, използвах върха на един от ножовете си, за да развия винтовете на капака за вентилационната шахта на тоалетната. След това извадих идентификационната карта на войника, закачих я за медальона си и се напъхах с главата напред в тунела на шахтата.

Въздухът вътре имаше странна миризма и аз бях доволен, че имам кърпа около лицето. Напредвах сантиметър по сантиметър, опитвайки се да се движа колкото мога по-бързо. Шахтата нямаше как да е повече от шестдесет сантиметра широка във всички посоки. Всеки път, когато се изтеглях напред, се налагаше да затворя очи и да си напомня, че трябва да дишам и че металните стени около мен не се стесняват. Нямаше да се наложи да ходя далеч — никоя от тези шахти не водеше до третия етаж. Трябваше само да стигна достатъчно близо, за да изляза на някое от стълбищата на болницата, далеч от войниците на първия етаж. Продължавах неуморно напред. Мислех си за лицето на Идън, за лекарството, от което той, Джон и майка ми се нуждаят и за странния червен знак Х с черта по средата.

След няколко минути шахтата свърши. Погледнах към отдушника и през насечената от процепите светлина видях части от извито стълбище. Подът бе безупречно бял, почти красив, и най-важното — пуст. Преброих до три наум, след което издърпах колкото мога по-назад ръцете си и с мощен тласък блъснах капака на шахтата. Той изхвърча. С бърз поглед огледах щателно стълбището — просторно, цилиндрично затворено пространство с високи, измазани с хоросан стени и мънички прозорци. Едно огромно, спираловидно стълбище.

Сега се движех с пълна скорост, без да се крия. Трябваше да тичам. Измъкнах се от шахтата и се втурнах нагоре по стълбите. Някъде по средата сграбчих парапета и се прехвърлих през него върху по-горното рамо на стълбището. Охранителните камери сигурно бяха насочени към мен. Всеки миг алармената инсталация можеше да се включи. Втори етаж, трети етаж. Времето ми изтичаше. Докато приближавах вратата за третия етаж, откъснах идентификационната карта от медальона си и се спрях само колкото да я прекарам през електронния четец. Охранителните камери не бяха успели да задействат алармената система навреме, за да блокира стълбището. Бравата щракна — бях вътре. Блъснах вратата.

Озовах се в гигантска зала, изпълнена с редици от медицински носилки и кипящи химикали под метални аспиратори. Лекари и войници ме погледнаха със слисани лица.

Хванах първия човек, когото видях — млад лекар, който стоеше близо до вратата. Преди някой от войниците да може да насочи пистолет в нашата посока, аз мълниеносно извадих един от ножовете и го приближих до врата на мъжа. Останалите лекари и медицинските сестри замръзнаха по местата си. Няколко от тях изпищяха.

— Стреляйте и ще улучите него, вместо мен — извиках изпод носната кърпа на войниците. Оръжията им вече бяха насочени към мен. Лекарят потрепери, докато го стисках в здравата си хватка.

Притиснах ножа по-плътно до врата му, но внимавах да не го порежа.

— Няма да те нараня — прошепнах в ухото му. — Кажи ми къде са лекарствата против заразата.

Той изскимтя сподавено и усетих, че се поти здраво стиснат в Прегръдката ми. Войниците все още се колебаеха… но един от тях ме заплаши:

— Пусни лекаря! — извика той. — Горе ръцете!

Исках да се изсмея. Войникът трябва да бе новобранец. Прекосих стаята заедно с лекаря и спрях пред фризерите.

— Покажи ми.

Лекарят вдигна треперещата си ръка и отвори вратата на хладилника. Блъсна ни порив от леден въздух. Почудих се дали докторът усеща колко силно бие сърцето ми.

— Ето — прошепна той.

Отместих поглед от войниците достатъчно дълго, за да видя лекаря, който ми посочи най-горния рафт в хладилната камера. Половината от шишенцата имаха етикети, обозначени със знак Х. пресечен по средата: Вирусни мутации Т. Filoviridae. Върху другата половина бе изписано Противоотрова 11:30 ч. Но всички шишенца бяха празни. Лекарството бе свършило. Тихичко изругах. Погледът ми се плъзна по другите рафтове — по тях има само инхибитори срещу заразата и различни болкоуспокояващи. Отново изругах. Сега вече бе твърде късно да се връщам.

— Пускам те — прошепнах на доктора. — Залегни.

Освободих го от хватката си и го блъснах достатъчно силно, за да падне на колена.

Войниците откриха огън. Но аз бях готов за тях — прикрих се зад отворената врата на хладилника и куршумите рикошираха от нея. Грабнах няколко бутилки от инхибиторите срещу заразата и ги напъхах в ризата си. Хукнах да бягам. Един от заблудените куршуми ме одраска и пареща болка ме прониза нагоре по ръката. Почти бях стигнал изхода.

Минах бързо през вратата и в същия миг се включи алармената система. Чу се групово изщракване, когато всички врати към стълбището се заключиха отвътре. Нямаше откъде да се измъкна. Войниците все още можеха да минат през всяка врата, но аз нямаше да успея да изляза. Викове и стъпки отекнаха откъм лабораторията. Един от гласовете изкрещя:

— Ранен е!

Очите ми се стрелнаха нагоре към мъничките прозорци по измазаните с хоросан стени на стълбището. Бяха твърде далеч, за да мога да ги достигна от самите стъпала. Стиснах зъби и извадих втория нож, така че сега държах по един във всяка ръка. Молех се хоросанът да е достатъчно мек и скочих от стълбите, хвърляйки се към стената.

Забих единия нож директно в хоросана. От ранената ми ръка бликна кръв и изкрещях от усилието. Висях по средата между мястото, откъдето се хвърлих, и позицията на прозореца. Залюлях се напред-назад колкото мога по-силно.

Хоросанът започна да поддава.

Зад себе си чух как вратата на лабораторията се отваря рязко и войниците се изсипват отвътре. Навсякъде около мен проблясваха куршуми. Люшнах се напред към прозореца и пуснах ножа, забит в стената.

Прозорецът се счупи, внезапно се озовах навън в нощта и падах, падах, падах, като звезда към първия етаж. Разкъсах ризата си с дълъг ръкав и я оставих да се издуе зад мен, докато мислите ми свистят една след друга през главата ми. Присвити колена. Първо — ходилата. Отпуснати мускули. Поех удара с възглавничките на ходилата. Превъртях се. Земята стремително се приближи към мен. Приготвих се.

При удара си изкарах въздуха. Прекатурих се четири пъти, преди да се забия в стената от другата страна на улицата. За миг останах да лежа там, заслепен и напълно безпомощен. Над себе си чувах разгневени гласове, които се разнасяха откъм прозорците на третия етаж, където войниците разбираха, че ще им се наложи да се върнат обратно в лабораторията и да изключат алармената система. Сетивата ми постепенно се изостриха — сега вече усещах болката в хълбока и ръката си. Използвах здравата си ръка като подпора за да се изправя и потреперих. Гръдният ми кош пулсираше. Мисля, че си бях счупил ребро. Когато се опитах да стана, осъзнах, че съм изкълчил и един от глезените си. Не можах да преценя дали адреналинът не ми позволява да усетя и други последици от падането.

Чуха се викове иззад ъгъла на сградата. Напрегнах се да мисля. Сега бях близо до задната страна на зданието и няколко улички се разклоняваха в тъмнината зад мен. Закуцуках към сенките.

Когато погледнах през рамо, видях малка група войници да се спуска към мястото, където паднах — те сочеха счупените стъкла и кръвта. Един от тях бе младият капитан, когото видях по-рано — мъжът на име Метиъс. Той заповяда на хората си да се разпръснат. Увеличих темпото си и се опитах да не обръщам внимание на болката. Приведох рамена, за да могат черните ми дрехи и коса да ми помогнат да се слея с мрака. Не откъсвах очи от земята. Трябваше да намеря капак на шахта.

Сега периферното ми зрение бе замъглено. С усилия вдигнах едната си ръка до ухото и го опипах за кървави следи. Засега нямаше нищо — добър знак. Няколко мига по-късно забелязах капак на шахта на улицата. Изпуснах въздишка, понаместих черната кърпа, която покриваше лицето ми, и се наведох, за да повдигна капака.

— Стой. Не мърдай.

Завъртях се и видях Метиъс, младия капитан от входа на болницата срещу мен. Той бе насочил пистолета си право в гърдите ми, но за моя изненада не стреля. Стиснах здраво останалия в ръката ми нож. Нещо в погледа на мъжа се промени и аз осъзнах, че ме бе разпознал като момчето, което бе влязло в болницата, преструвайки се, че залита. Усмихнах се — имах достатъчно рани, за които да се погрижат там.

Метиъс присви очи.

— Горе ръцете. Арестуван си за кражба, вандализъм и влизане с взлом.

— Няма да ме заловиш жив.

— Ще се радвам да те заловя и мъртъв, ако предпочиташ.

Това, което се случи после, ми бе като в мъгла. Видях как Метиъс се стегна, за да стреля с пистолета. Хвърлих ножа си към него с всичка сила. Преди да успее да стреля, острието се заби здраво в рамото му и той падна назад с тъп звук. Не изчаках да видя дали ще се изправи. Наведох се и отместих капака на шахтата, след което се спуснах надолу по стълбата в тъмнината. Когато се напъхах целият вътре, издърпах капака обратно на място.

Контузиите вече започваха да ми се отразяват. Залитах из каналите, зрението ми ту се премрежваше, ту се фокусираше, едната ми ръка бе притисната здраво до хълбока. Внимавах да не докосвам стените. Усещах болка при всяко вдишване. Трябва да съм счупил ребро. Внимавах, дотолкова, че да обмисля в коя посока да вървя, като се стараех да се придвижвам към Езерния сектор. Тес щеше да бъде там. Тя щеше да ме открие и да ми помогне да се прибера на сигурно място. Мислех, че чувам тропота на стъпки и виковете на войници над мен. Без съмнение досега са открили Метиъс и може да са тръгнали надолу по каналите. Може вече да са по петите ми с глутница кучета. Взех мерки и тръгнах по няколко отбиващи се разклонения, като газя в мръсната канализационна вода. Зад себе си чувах плисък на вода и звуци на отекващи гласове. Поех по други разклонения. Гласовете леко се приближаваха, а после ставаха по-далечни. Продължавах в първоначалната посока, която е здраво запечатана в ума ми.

Ще е голям цирк, нали — да избягам от болницата, само за да умра тук долу, изгубен сред лабиринт от канали.

Отброявах минутите, за да се удържа да не припадна. Пет минути, десет минути, тридесет минути, час. Стъпките зад мен сега звучаха отдалечени, сякаш са тръгнали в посока, различна от моята. Понякога чувах странни шумове, нещо като клокочеща епруветка и въздишките от тръбите с пара — глътка въздух. Тя идваше и си отиваше. Два часа. Два часа и половина. Когато съзрях следващата стълба, която водеше до повърхността, реших да рискувам и да се изкатеря нагоре. Сега имаше голяма опасност да припадна. Нуждаех се от всичката останала ми сила, за да се издърпам обратно на повърхността. Намирах се в тъмна уличка. Когато успях да се съвзема, премигнах за да фокусирам замъгленото си зрение и да проуча обстановката.

Виждам Юниън Стейшън на няколко пресечки разстояние. Вече бях близо. Тес ще бъде там и ще ме чака.

Още три пресечки. Още две.

Остава ми само още една пресечка. Не можех да издържа повече. Намерих едно тъмно място в уличката и рухнах на земята. Последното нещо, което видях, бе силуетът на някакво момиче в далечината. Тя може би вървеше към мен. Свих се на кълбо и започнах да губя съзнание.

Преди да припадна, осъзнах, че медальонът вече не е окачен на врата ми.