Мари Лу
Легендата (21)

Дей

Обикновено съм доволен, когато има тълпи по улиците на Езерния. Можеш лесно да се шмугнеш в тях, както и да се измъкнеш оттам, обърквайки тези, които са те погнали по петите или търсят да се сбият с някого. Загубил съм бройката на случаите, в които съм използвал оживените улици в своя полза. Но днес те само ме забавяха. Дори и по прекия път покрай езерото успявах едва-едва да тичам пред сирените и нямах възможност да увелича преднината си, преди да стигна къщата на семейството ми.

Не разполагах с време да ги измъкна. Но трябваше да се опитам. Трябваше да стигна до тях преди войниците.

От време на време се спирах, за да се уверя, че камионите все още се движеха в посоката, към която мислех, че са се отправили. Действително те продължаваха право към нашия квартал. Затичах по-бързо. Дори не спрях, когато случайно се сблъсках с един възрастен мъж. Той залитна и падна на тротоара.

— Съжалявам! — извиках аз. Чух, че мъжът се развика, но не посмях да губя време, за да погледна назад.

Докато наближих къщата ни, която все още бе притихнала и заградена с лента като част от карантинната зона, вече бях плувнал в пот. Промъкнах се през задните улички, докато не се озовах пред разпадащата се ограда на задния ни двор. Мушнах се през една дупка в оградата, отместих разхлабената дъска и пропълзях под верандата. Маргаритките, които оставих под отдушника, все още бяха там, непокътнати, но вече увехнали. През дупките на пода видях майка ми до леглото на Идън. Джон плакнеше кърпа за миене на съдове на близката чешма. Очите ми се стрелнаха към Идън. Сега той изглеждаше по-зле — сякаш всичкият цвят по кожата му е бил изсмукан. Дишането му бе учестено и с толкова силни хрипове, че дори и аз ги чувах от мястото си под пода.

Умът ми отчаяно търсеше някакво решение. Можех да помогна на Джон, Идън и майка ми да избягат веднага и да рискувам да се натъкнем на патрулите, които проверяваха за заразата, или на уличните полицаи. Може би щяхме да успеем да си намерим убежище на обичайните места, където Тес и аз се криехме. Джон и майка ми определено бяха достатъчно здрави, за да тичат. Но как щеше да се справи Идън? Джон можеше да го носи само за определено време. Може би щях да успея да намеря начин да ги кача тайно на някой товарен влак и да им помогна да избягат към вътрешната част на страната… някъде си, не зная къде. Ако патрулите вече бяха по петите на Идън, то по-добре мама и Джон да напуснат работните си места и да избягат. Те, така или иначе, вече бяха поставени под карантина. Можех да им помогна да стигнат до Аризона или пък Западен Тексас и след известно време патрулите нямаше да си дават труд да ги издирват. А и първо на първо можеше да си въобразявам — може би Момичето се бе объркало и патрулите не идваха за моето семейство. Можех да продължа да спестявам пари за лекарството на Идън срещу заразата. Цялата ми тревога може да е била за нищо.

Но някъде в далечината чувах сирената на медицинския камион да се приближава.

Идваха за Идън.

Реших да действам. Измъкнах се изпод верандата и бързо се отправих към задната врата. Докато бях навън, можех да чуя медицинските камиони много по-ясно. Те се приближаваха. Отворих задната врата и на бегом изкачих няколкото стъпала, които водеха към всекидневната ни.

Поех си дълбоко дъх.

След това отворих с ритник входната врата и се втурнах към светлината.

Майка ми извика уплашено. Джон се завъртя към мен. Останахме за миг така, втренчени един в друг, без да знаем какво да правим.

— Какво става? — Лицето му пребледня, когато видя изражението ми. — Какво правиш тук? Кажи ми какво се е случило?

Опитваше се гласът му да звучи спокойно, но знаеше, че нещо ужасно е станало — само нещо сериозно би ме принудило да се разкрия пред цялото си семейство.

Свалих износената шапка от главата си. Косата ми падна надолу, рошава и сплъстена. Мама сложи превързана ръка пред устата си. Очите й се изпълниха със съмнение, след това се ококори.

— Аз съм, мамо. Даниел.

Наблюдавах различните емоции, които се изписаха една след друга по лицето й — недоверие, радост, объркване, — преди тя да пристъпи напред. Очите й се стрелнаха ту към мен, ту към Джон. Не можех да преценя кое я бе шокирало повече… че съм жив, или че Джон, изглежда, знаеше.

— Даниел? — прошепна тя.

Странно бе да чуя отново старото ми име. Втурнах се да я хвана за ръце. Те трепереха.

— Нямам време да обяснявам. — Престорих се, че не забелязвам погледа й. Някога очите й бяха светлосини, точно като моите, но от скръбта бяха посивели. Как да погледна в очите една майка, която ме е смятала за мъртъв толкова много години? — Те идват за Идън. Трябва да го скриете.

— Даниел? — Пръстите й отметнаха косата от очите ми. Внезапно отново бях малкото й момче. — Моят Даниел. Ти си жив. Това сигурно е сън.

Улових я за рамената.

— Мамо, чуй ме. Патрулът, който проверява за заразата, идва. Пристигат с медицински камион. Какъвто и вирус да има Идън… Те идват да го отведат. Трябва да скрием и трима ви.

Тя ме огледа за миг, след което кимна. Отведе ме до леглото на Идън. Отблизо видях, че тъмните му очи са станали черни. В тях нямаше никакво отражение и аз осъзнах с ужас, че са такива, защото ирисите му кървяха. Мама и аз внимателно помогнахме на Идън да се изправи и седне. Кожата му пареше. Джон внимателно го повдигна и подпря върху рамото си, като му шепнеше утешително.

Идън изскимтя от болка, главата му клюмна на една страна и се опря във врата на Джон.

— Свържи двете вериги — измърмори той.

Навън сирените продължаваха да вият — сега сигурно вече бяха на по-малко от две пресечки разстояние оттук. Размених отчаян поглед с мама.

— Под верандата — прошепна тя. — Нямаме време за бягство.

Нито аз, нито Джон се противопоставихме. Мама хвана здраво ръката ми със своите ръце. Отправихме се към задния вход. Спрях се само за секунда навън и проверих посоката и разстоянието между патрулите. Бяха почти тук. Бързо отидох до верандата и отместих дъската на една страна.

— Първо Идън — прошепна мама. Джон намести малкия ни брат на плещите си, след което застана на колена и изпълзя навътре. После помогнах на мама да влезе. Накрая се шмугнах и аз, като заличих всички следи, които бяхме оставили в пръстта, и внимателно върнах дъската на мястото й. Молех се това да бъде достатъчно.

Свихме се в най-тъмния ъгъл, където едва се различавахме един от друг. Гледах сноповете светлина, които се спускаха от отдушника. Те разрязваха земята под нас на парчета и едва успявах да различа смачканите маргаритки. Сирените на медицинския камион за миг заглъхнаха — той направи завой — и внезапно станаха оглушителни. Непосредствено след тях се чу тропот от тежки ботуши.

Проклети глупаци. Бяха спрели пред дома ни и се подготвяха да нахлуят със сила.

— Останете тук — прошепнах аз. Усуках косата си над главата и я пъхнах обратно под шапката. — Ще им отвлека вниманието.

— Не — каза Джон. — Недей да излизаш. Твърде опасно е.

Поклатих глава.

— Твърде опасно ще е за вас, ако остана. Довери ми се. — Погледът ми се стрелна към мама, която полагаше големи усилия да контролира собствения си страх, докато разказваше на Идън някаква история. Спомних си колко спокойна изглеждаше тя, когато бях малък, с глас, който те утешава и с мила усмивка. Кимнах на Джон. — Връщам се веднага.

Над нас се чу как някой блъска по вратата.

— Патрулна инспекция на заразата — извика нечий глас. — Отворете!

Хвърлих се мълниеносно към разхлабената дъска, внимателно я отместих на около метър встрани и се промуших навън. Пак така внимателно я поставих обратно на място. Оградата на къщата ни ме скриваше от поглед, но през дупките виждах войниците, които чакаха пред вратата. Трябваше да действам бързо. Те нямаше да очакват някой да им окаже съпротива в този миг, особено някой, когото не могат да видят. Бързо и безшумно се отправих към задната част на къщата, стъпих върху една издадена напред тухла и се оттласнах нагоре. Хванах се за ръба на покрива ни и се метнах отгоре.

Войниците не можеха да ме видят тук, горе, заради широкия ни комин и сенките, които хвърляха по-високите сгради наоколо. Но аз имах добра гледна точка към тях. Всъщност гледката ме накара да се спра. Нещо тук не бе наред. Ние бихме имали съвсем минимален шанс срещу един патрул за инспекция на заразата. Но пред къщата ни имаше много повече от дузина войници. Преброих най-малко двадесет, може би дори повече, и всичките носеха бели маски, плътно завързани на устите им. Някои бяха с противогази. Два военни джипа бяха паркирани до медицинския камион. Пред единия от тях някакъв висш офицер, жена с червени акселбанти и командирска шапка, стоеше в очакване. До нея бе чернокос млад мъж в капитанска униформа.

А пред него неподвижно и напълно беззащитно стоеше Момичето.

Намръщих се смутено. Те сигурно са я арестували и сега я използваха за нещо. Това означаваше, че са хванали и Тес. Огледах събралото се множество, но не я видях. Отново насочих вниманието си към Момичето. То изглеждаше спокойно, сякаш не се притесняваше от морето от войници, което я заобикаляше. Само пристягаше своята маска около устата си.

И тогава в един миг осъзнах защо Момичето ми изглеждаше толкова познато. Заради очите й. Тези черни очи със златист отблясък. Младият капитан на име Метиъс. Онзи, от когото успях да се измъкна в нощта, когато нахлух в Централната болница на Лос Анджелис. Той имаше абсолютно същите очи.

Метиъс трябва да й е роднина. Явно и тя работеше за военните. Не можех да повярвам колко бях глупав. Трябваше да се сетя по-рано. Бързо огледах лицата на останалите войници, като се чудех дали самият Метиъс бе тук. Но видях само Момичето.

Изпратили са го, за да ме залови.

И сега заради собствената ми глупост то успя да ме проследи право до семейството ми. Дори може да е убило Тес. Затворих очи — доверих се на това момиче, подмамих се да го целуна. Дори се влюбих в него. Тази мисъл ме накара да обезумея от гняв.

Силен трясък изкънтя откъм къщата ни. Чувах викове, после писъци. Войниците ги бяха открили — разбили са дъските на пода и са ги намерили.

Слизай долу веднага! Защо се криеш на покрива? Помогни им! Но това щеше само да разкрие родствената ни връзка и съдбата им щеше да бъде предрешена. Ръцете и краката ми изстиваха.

В този момент двама войници с противогази се появиха зад къщата, влачейки майка ми. Близо зад тях вървяха войниците, задържали Джон, който им крещеше да я оставят на мира. Последни излязоха двама медика. Те бяха завързали Идън с каиши за носилката и го бутаха към медицинския камион.

Трябваше да направя нещо. Извадих от джоба си трите сребърни куршума, които Тес ми бе дала, трите куршума, с които се бях сдобил при нахлуването в болницата. Сложих един от тях в импровизираната си прашка. През ума ми премина споменът, когато бях на седем и изстрелях запалена топка лед към полицейския участък. След това насочих прашката към един от войниците, който държеше Джон, изтеглих ластика колкото мога по-назад и стрелях.

Куршумът ожули врата му толкова силно, че видях пръски от кръв при удара. Войникът се сгърчи и се вкопчи в маската си като обезумял. Мигновено другите войници насочиха оръжията си към покрива. Бях приклекнал и стоях неподвижно зад комина.

Момичето пристъпи напред.

— Дей. — Гласът му проехтя надолу по улицата. Сигурно не бях на себе си, защото мисля, че долових съчувствие в гласа й. — Зная, че си тук и зная защо си тук.

Тя посочи Джон и майка ми. Идън бе качен в медицинския камион.

Сега майка ми знаеше, че аз съм престъпникът, когото вижда във всички предупредителни съобщения на джъмботроните. Но останах безмълвен. Сложих нов куршум в прашката си и се прицелих към Момичето.

— Искаш семейството ти да бъде в безопасност. Разбирам това — продължи то. — И аз исках това за семейството си.

Изтеглих ръката си назад.

Гласът на Момичето стана по-умоляващ, дори настойчив.

— Сега ти давам възможност да спасиш твоето. Предай се. Моля те. Никой няма да пострада.

Един от войниците, близо до нея, вдигна оръжието си малко по-нависоко. Инстинктивно извъртях прашката към него и стрелях. Уцелих го право в коляното и той се прекатури напред.

Войниците изстреляха залп от куршуми към мен. Свих се зад комина. Полетяха искри. Скръцнах със зъби и затворих очи — не можех да направя нищо в тази ситуация. Бях безпомощен.

Щом стрелбата спря, погледнах иззад комина и видях Момичето — все още бе там. Командирът й скръсти ръце. Момичето не трепна.

Тогава видях жената командир да пристъпва напред. Когато Момичето започна да протестира, тя го избута настрана.

— Не можеш да стоиш вечно там — извика към мен. Гласът й бе много по-студен от този на Момичето. — И зная, че няма да оставиш семейството си да умре.

Поставих последния куршум в прашката си и се прицелих право в нея.

Командирът поклати глава, след като останах безмълвен.

— Добре, Ипарис — обърна се тя към Момичето. — Опитахме с твоята тактика. Сега да изпробваме моята.

Командирът се обърна към чернокосия капитан и кимна само веднъж.

— Погрижи се за нея.

Нямах време да предотвратя това, което се случи.

Капитанът вдигна пистолета си и го насочи към майка ми. След това я застреля в главата.