Мари Лу
Легендата (34)

Джун

В „Дрейк“ се научих, че най-добрият начин да пътуваш незабелязано през нощта е, като се придвижваш по покривите. На практика съм невидима на такава височина — хората под мен бяха приковали вниманието си върху улиците — и освен това, там, горе, имах най-добрата гледка към мястото, за което се бях запътила.

Тази вечер се отправих към пограничната зона между Езерния и Алта, където участвах в схватка по скизбокс с Киеде. Трябваше да я открия сега, преди да ми се наложи да се върна на сутринта в резиденция „Батала“, за да прегледам с командир Джеймсън детайлите от нескопосаното бягство на Дей. Киеде щеше да бъде най-добрият ми съюзник за предстоящата екзекуция на Дей.

Малко след полунощ се облякох цялата в черно. Черни обувки за катерене. Тънко пилотско яке. Ножове на колана. Малка, черна раница, пристегната на рамената ми. Не взех пистолетите си — не исках, за да не успеят да ме проследят до заразените сектори.

Катерех се към върха на небостъргача, докато не се озовах сама на покрива, а вятърът пищеше навсякъде около мен. Усещах влагата във въздуха. На няколко от терасите все още има пасящи животни. Тази гледка ме накара да се запитам дали съм живяла над подземен месокомбинат през цялото това време. Оттук можех да видя целия център на Лос Анджелис, както и много от заобикалящите го сектори, а също и тънката ивица земя, която отделяше огромното езеро от Тихия океан. Лесно е да посочиш къде богаташките сектори граничат с най-бедните — там, където постоянната електрическа светлина отстъпваше място на блещукащи фенери, открити огньове и парни електроцентрали.

Използвах линомет^[1], за да свържа тънък кабел между две сгради. След това безшумно се плъзвах от небостъргач до небостъргач, докато не се озовах далеч извън Батала и Рубинения сектор. Оттук придвижването стана по-трудно. Сградите не бяха толкова високи, а покривите бяха порутени, при някои дори съществуваше опасност от срутване, ако бъдат блъснати с твърде голяма сила. Подбирах внимателно целите си. На няколко пъти бях принудена да насоча линомета под равнището на покрива, а след това да се изкатеря до върха в момента, в който се добера оттатък. Докато стигна до покрайнините на Езерния сектор, усетих, че пот се стича по врата и гърба ми.

Краят на езерото бе само на няколко пресечки разстояние. Когато огледах щателно целия сектор, видях червени ленти да ограждат почти всяка пресечка, както и войници от патрулите, проверяващи за заразата, с противогази и черни наметала, са застанали на всеки уличен ъгъл. Знакът Х бе поставен на безброй врати на еднотипни къщи. Видях един патрул, който върви от врата на врата и се преструва, че прави още едно рутинно прочистване. Подозирах, че в момента раздават малки количества от лекарства, точно както бе казал Метиъс, и след още няколко седмици тази зараза магически щеше да изчезне. Полагах усилия да не поглеждам към къщата на Дей. Сякаш тялото на майка му все още лежеше на улицата.

Отне ми още десет минути, за да стигна до мястото, извън Езерния, където бях срещнала Дей. Тук покривите бяха твърде крехки за моя линомет. Внимателно и бавно се спуснах на земята — бях подвижна, но не можех да се сравня с Дей, — и се придвижвах по сенчестите алеи до брега на езерото. Мокър пясък скърцаше под краката ми.

Минах през задните улички, като внимавах да избягвам уличното осветление, уличните полицаи и безкрайната улична тълпа. Дей ми беше споменал веднъж, че се е запознал с Киеде тук, в някакъв бар, на ръба между Алта и Зимния. Сега оглеждах района, докато се придвижвах. От покривите видях, че имаше дузина барове, които отговаряха на местоположението и описанието му — оттук на земята успях да преброя девет такива.

Няколко пъти се спирах в някоя уличка, за да събера мислите си. Ако ме хванеха тук и някой откриеше какво върша, вероятно щяха ме убият. Без да задават въпроси. Тази мисъл накара сърцето ми да се разтупти по-силно.

Но тогава си спомних думите на брат си, залютя ми на очите и стиснах зъби. Бях стигнала твърде далеч, за да се връщам назад.

Обиколих няколко бара без особен късмет. Всичките изглеждаха по един и същ начин — бледа светлина от фенери, пушек и хаос, от време на време схватка по скизбокс в някой тъмен ъгъл. Проверих всеки двубой, макар и да си бях научила урока да стоя достатъчно надалеч от кръговете. Питах всеки барман дали познава момиче с татуировка от пълзящи цветя. Киеде я нямаше никъде.

Мина около час.

И тогава я открих. Всъщност тя ме намери. Дори не получих възможност да вляза в бара.

Едва бях излязла от близката уличка и се отправих към страничната врата на заведението, когато усетих нещо да прелетява покрай рамото ми. Кама. Мигновено отскочих от пътя — очите ми се стрелнаха нагоре. Някой скочи от втория етаж, хвърли се към мен и блъсна и двама ни към сенките. Гърбът ми се удари в стената. Инстинктивно посегнах към ножа в колана си, преди да видя кой е нападателят.

— Това си ти.

Момичето срещу мен изглеждаше бясно. Уличните светлини отразяваха татуировката й от пълзящи цветя и тежък, черен грим очертаваше очите й.

— Добре — започна Киеде. — Знам, че ме търсиш. Толкова много искаш да ме намериш, че обикаляш из баровете в Алта повече от час. Какво искаш? Повторен мач или нещо такова?

Тъкмо смятах да отговоря, когато забелязах движение в сенките зад Киеде. Замръзнах на място. Някой друг бе тук с нас.

Когато Киеде видя как очите ми се стрелнаха встрани, повиши тон:

— Стой настрана, Тес — извика тя. — Не искаш да виждаш това.

— Тес? — присвих очи към тъмнината. Фигурата, застанала там, бе малка, с деликатна форма и разчорлена плитка. Големи, светли очи се взираха в мен иззад Киеде. Осъзнах, че горя от желание да се усмихна — знаех, че Дей ще се зарадва много на тази новина.

Тес пристъпи напред. Изглеждаше достатъчно здрава, макар че под очите й се бяха появили тъмни кръгове. Вълна от срам ме заля, когато видях подозрителния поглед, изписан на лицето й.

— Здравей — обади се тя. — Как е Дей? Добре ли е?

Кимнах.

— Засега. Радвам се да видя, че и ти също си добре. Какво правиш тук?

Тя ми се усмихна предпазливо, а после погледна неспокойно към Киеде. Момичето с татуировката й хвърли ядосан поглед и ме притисна по-силно към стената.

— Какво ще кажеш първо ти да отговориш на този въпрос?

Тес сигурно се е присъединила към патриотите. Пуснах ножа си на земята. След което показах празните си ръце и на двете.

— Тук съм, за да преговарям с вас. — Срещнах погледа й със спокойни очи. — Киеде, имам нужда от помощта ти. Трябва да говоря с патриотите.

Това я хвана неподготвена.

— Какво те кара да мислиш, че съм патриот?

— Работя за републиката. Знам доста неща, такива, които може да те изненадат.

Киеде присви очи.

— Нямаш нужда от моята помощ. Лъжеш. Ти си войник от републиката и предаде Дей. Защо да ти се доверяваме?

Пресегнах се назад, отворих ципа на раницата си и извадих дебела пачка с банкноти. Тес ахна съвсем тихичко.

— Искам да ви дам това — отвърнах аз и подадох парите на Киеде. — Искам да ме изслушаш, а не разполагам с много време.

Киеде прелисти банкнотите със здравата си ръка и изпробва една на вкус с върха на езика си. Другата й ръка бе обвита в стегната отливка. Внезапно се запитах дали Тес не бе превързала ръката й. Сигурно бе полезна за патриотите.

— Съжалявам за това, между другото — казах аз и посочих ръката на Киеде. — Сигурна съм, че разбираш защо го направих. Раната, която ти ми нанесе, още не е зараснала.

Киеде се изсмя сухо.

— Все тая — поне сега патриотите се сдобиха с още един медик. — Тя потупа отливката си и намигна на Тес.

— Радвам се да го чуя — казах аз и огледах косо Тес. — Грижи се добре за нея. Тя го заслужава.

Киеде продължи да проучва лицето ми още известно време. Най-накрая ме пусна и кимна към колана ми.

— Хвърли оръжията си.

Не се опитах да споря. Извадих четири ножа от колана си, бавно й ги показах и ги пуснах върху настилката на уличката. Киеде ги изрита извън обсега ми.

— Имаш ли проследяваща екипировка? — попита тя. — Някакви подслушвателни устройства?

Оставих Киеде да провери двете ми уши и устата.

— Ако чуя дори и две стъпки да идват към нас — ще те убия на място. Разбра ли?

Кимнах.

Киеде се поколеба, после свали ръка и ни отведе по-навътре в сенките на уличката.

— Няма начин да те заведа при някой от патриотите — каза тя. — Нямам ти достатъчно доверие. Можеш да говориш с нас и ще видим дали съобщението ти си заслужава да бъде предадено.

Питам се колко голяма бе операцията на патриотите.

— Съгласна съм.

Започнах да разказвам на Киеде и Тес всичко, което бях открила. Започнах с Метиъс, разказах за смъртта му. За това как издирвах и открих Дей и какво се бе случило, когато го предадох на властите. Какво бе сторил Томас на Метиъс. Но не й споменах защо родителите ми са загинали или какво ми разкри Метиъс в записките в своя блог. Срамувах се твърде много, за да го заявя директно в лицето на двама души, които живеят в бедняшките сектори.

— Значи приятелят на брат ти го е убил, а? — Киеде тихичко подсвирна. — Затова че е открил, че републиката е убила родителите ви? И Дей е бил натопен?

Равнодушният тон на Киеде ме ядоса, но реших да го подмина.

— Да.

— Дааа, това е тъжна история. Кажи ми какво общо има тя с патриотите.

— Искам да помогна на Дей да избяга преди екзекуцията си. И дочух, че патриотите се опитват да го вербуват. Предполагам, че не искате Дей да умре. Може да постигнем споразумение.

Гневът в очите на Киеде се бе превърнал в скептицизъм.

— Значи искаш да си отмъстиш за смъртта на брат си или нещо подобно? Ще обърнеш гръб на републиката заради Дей?

— Искам справедливост. И искам да освободя момчето, което не е убило брат ми.

Киеде изсумтя невярващо.

— Животът ти е прекрасен. Хубавичко си се настанила в уютен апартамент в някой богаташки сектор. Нали знаеш, че ако републиката разбере, че си говорила с мен, ще те изправят пред наказателния взвод. Точно като Дей.

При споменаването на Дей, изправен пред отряда за разстрели, ме побиха студени тръпки по гърба. С бялото на окото си видях, че и Тес също потрепери.

— Знам. Ще ми помогнеш ли?

— Държиш на Дей, нали? — попита Киеде.

Надявах се тъмнината да прикрие надигащата се руменина по бузите ми.

— Това е без значение.

Тя се изсмя.

— Каква шега само! Горкото, малко, богаташко момиченце се влюбило в най-известния престъпник в републиката. А нещата са и още по-лоши, тъй като ти си причината той да се намира там като начало. Нали?

Запази спокойствие.

— Ще ми помогнеш ли? — попитах повторно.

Киеде сви рамена.

— Винаги сме искали Дей. Той би бил перфектният контрабандист. Но ние не сме в бизнеса с вършенето на добри дела. Ние сме професионалисти, имаме дълъг дневен ред и в него не се включват благотворителни проекти. — Тес отвори уста, за да протестира, но Киеде й даде знак да мълчи. — Дей може и да е популярна фигура тук, на улицата, но той все пак е един човек. Какво ще спечелим ние? Просто удоволствието от това, че ще се присъедини към нас ли? Патриотите няма да рискуват живота на дузина хора, само за да освободят един-единствен престъпник. Безполезно е.

Тес въздъхна. Размених погледи с нея и разбрах, че напразно се е опитвала да убеди Киеде да го направи, още щом Дей е бил арестуван. Вероятно това бе и първопричината Тес да се бе присъединила към патриотите — да ги моли да спасят Дей.

— Знам. — Свалих раницата си и я хвърлих на Киеде. Тя не я отвори. — Ето защо ви донесох това. Вътре има двеста хиляди банкноти. Едно скромно състояние. Това са парите от наградата ми за залавянето на Дей и би трябвало да са достатъчно възнаграждение за вашата помощ. — Гласът ми се сниши. — Добавих и електробомба. Трето ниво. Струва шест хиляди банкноти. За две минути ще извади от строя всички оръжия в радиус от километър. Сигурна съм, че знаеш колко е трудно да се сдобиеш с такава на черния пазар.

Киеде отвори раницата и разгледа съдържанието й. Не каза нищо, но разпознах удоволствието, което изпита, по езика на тялото й, начина, по който се прегърби жадно над банкнотите и прокара здравата си ръка по релефната им повърхност. Тя изсумтя доволно, когато стигна до електробомбата и очите й се ококориха, когато повдигна металната сфера, за да я огледа внимателно. Тес я наблюдаваше с надежда в очите.

— Това са джобни пари за патриотите — заяви Киеде, след като приключи, — но ти си права — може да е достатъчно, за да убеди шефа ми да ми позволи да ти помогна. Но как да сме сигурни, че това не е капан? Ти предаде Дей на републиката. Ами ако лъжеш и мен?

Джобни пари ли? Патриотите явно имаха доста дълбоки джобове. Но аз просто кимнах.

— Имаш право да ми нямаш доверие — отговорих. — Но помисли за това по следния начин. Можеш веднага да си тръгнеш с двеста хиляди банкноти и доста полезно оръжие, без въобще да си помръднеш пръста, за да ми помогнеш. Доверявам се на теб и патриотите. Умолявам ви и вие да ми се доверите.

Киеде пое дълбоко въздух. Усетих, че все още не бе убедена.

— А какво имаш наум?

Сърцето ми прескочи. Искрено й се усмихнах.

— Всичко по реда си. Братът на Дей — Джон. Планирам да му помогна да избяга утре вечер. Не по-рано от единадесет вечерта и не по-късно от единадесет и половина. — Киеде ме погледна недоверчиво, но аз не й обърнах внимание. — Инсценирана смърт — ще твърдя, че Джон е инфектиран със заразата. Ако успея да му помогна да избяга от резиденция „Батала“ утре вечер, ще имам нужда от теб и няколко патриоти, за да го изведете от сектора. Да го пазите.

— Ще бъдем там, ако успееш.

— Добре. Сега с Дей очевидно ще бъде по-сложно. Екзекуцията му ще се изпълни след две вечери, точно в шест следобед. Десет минути преди това аз ще съм първата, която ще го отведе до двора за разстрел. Разполагам с идентификационна карта с охранителен достъп — би трябвало да успея да измъкна Дей през един от шестте задни изхода в източния коридор. Докарай патриоти, които да ни чакат там. Очаквам тълпа от около поне две хиляди души да се появи за екзекуцията, което ще рече, че ще има екип от най-малко осемдесет охранители. Задните изходи трябва да бъдат охранявани, колкото се може по-слабо. Направете нещо — каквото и да е, — за да се уверите, че повечето от войниците ще трябва да отидат да помагат там. Ако в първата пресечка покрай резиденция „Батала“ няма много охрана, ще имате достатъчно преднина, за да избягате.

Киеде повдигна вежди.

— Ти си самоубийца. Знаеш ли колко невъзможно звучи това?

— Да — направих кратка пауза. — Но нямам кой знае какъв избор.

— Е, продължавай тогава. Ами площадът?

— Ще отвлечем вниманието им. — Очите ми се спряха върху Киеде. — Създайте възможно най-голям хаос на площад „Батала“. Достатъчно безредици, че да принудите повечето войници, които пазят задните изходи, да излязат на площада и да помагат при удържането на тълпата — дори само за няколко минути. Затова може да ви помогне електробомбата. Активирайте я във въздуха и ще разклати земята в резиденция „Батала“ и около нея. Не би трябвало да нарани никой, но със сигурност ще породи паника. И ако оръжията в района са извадени от строя, те не могат да стрелят по Дей, дори и ако го видят да бяга по покрива. Ще им се наложи да го гонят или да опитат късмета си с не толкова точните електрошокови оръжия.

— Добре, гений — изсмя се Киеде с малко повечко сарказъм. — Нека обаче те попитам следното. Как, по дяволите, ще измъкнеш Дей от сградата? Да не мислиш, че ще си единственият войник, който ще го ескортира до мястото за разстрел? Други войници вероятно ще бъдат разположени от двете ти страни. По дяволите, цял патрул може да се присъедини към теб.

Усмихнах й се.

— Ще има други войници. Но кой е казал, че няма да са дегизирани патриота?

Тя не ми отговори, не и с думи. Но видях усмивка да се разстила по лицето й и осъзнах, че макар и да ме смята за луда, също така е и съгласна да помогне.