Мари Лу
Легендата (24)

Джун

Същата вечер се почувствах принудена да си сложа рокля, за да посетя импровизиран бал заедно с Томас, който ме бе хванал под ръка. Празненството бе организирано, за да отпразнуваме залавянето на опасен престъпник и да възнаградят всички нас за това, че сме го изправили пред правосъдието. Войниците полагаха особени усилия да отварят вратите пред мен, когато пристигнахме. Други ми отдаваха чест. Групи от разговарящи помежду си длъжностни лица ми се усмихваха, когато минавах покрай тях, а името ми се споменаваше в почти всеки разговор, който дочувах.

Това е момичето на име Ипарис… Изглежда страшно младо… Само на петнадесет години, приятелю… Самият Електор бил впечатлен…

Някои думи бяха изпъстрени с по-голяма завист от останалите.

Не е чак такава голяма работа, за каквато си я представях… В действителност командир Джетсън е тази, която заслужава признание… Тя е още дете…

Без значение какъв бе тонът им обаче, предметът на разговор бях аз.

Опитах се да се почувствам горда. Дори споделих с Томас, докато обикаляхме пищната бална зала с безкрайни банкетни маси и полилеи, че арестът на Дей е запълнил зейналата дупка, която смъртта на Метиъс остави в живота ми. Но дори докато го изричах, не вярвах в това. Всичко тук ми се струваше някак нередно, всичко в тази зала — сякаш бе една илюзия, която ще изчезне, ако протегна ръка и я докосна.

Чувствах се гузна… сякаш бях направила нещо ужасно, като предадох едно момче, което ми имаше доверие.

— Радвам се, че си по-спокойна — каза Томас. — Поне има някаква полза от Дей.

Косата му бе прилежно сресана назад и той изглеждаше по-висок от обикновено в безупречна, украсена с акселбанти, капитанска униформа. Томас докосна ръката ми с облечената си в ръкавица ръка. Ако това се бе случило преди убийството на майката на Дей, щях да му се усмихна. Сега усещах, че ме полазват студени тръпки от допира му и се отдръпнах.

Ползата от Дей е, че заради него съм принудена да нося тази рокля, щеше ми се да отвърна аз, но вместо това пригладих и без това достатъчно гладкия плат на дрехата си. Томас и командир Джеймсън настояха да облека нещо елегантно. Не ми обясниха защо. Командир Джеймсън просто ми махна пренебрежително с ръка, когато я попитах.

— Поне веднъж, Ипарис — отвърна ми тя, — прави каквото ти кажат и недей да го подлагаш на съмнение.

След това добави нещо за някаква изненада, за неочаквана поява на някой, когото обичам страшно много.

За един кратък безсмислен миг реших, че има предвид брат ми. Че по някакъв начин той е бил върнат сред живите и ще го видя в нощта на празненството.

Засега просто оставих Томас да ме води из тълпите от генерали и аристократи.

В крайна сметка бях решила да избера сапфирена рокля с корсет, украсена с миниатюрни диаманти. Едното ми рамо бе покрито с дантела, а другото бе скрито под дълга копринена драперия. Косата ми бе права и пусната да пада свободно — неудобство за някой, който прекарва повечето от тренировъчните си дни с прибрана от съображение за сигурност коса. От време на време Томас ме поглеждаше и бузите му се изчервяваха. Аз обаче не виждах какво толкова ми има. Преди съм била облечена и в по-хубави рокли, тази ми се струваше твърде модерна и несиметрична. Парите за тази дреха можеха да подсигурят храна за няколко месеца напред на някое хлапе от бедняшките квартали.

— Командирът ме информира, че утре сутрин ще осъдят Дей — каза Томас, след като разменихме поздрави с някакъв капитан от Изумрудения сектор.

При споменаването на командир Джеймсън обърнах лице настрана, защото не бях сигурна, че искам Томас да забележи реакцията ми. Изглежда, че тя вече бе забравила какво се бе случило с майката на Дей, сякаш бяха минали двадесет години. Но аз реших да бъда учтива и вдигнах очи към Томас.

— Толкова скоро?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали? — Неочакваната жестокост в гласа му ме стресна. — И като си помисли човек, че ти се е налагало да прекараш толкова време в компанията му. Изумен съм, че той не те е убил, докато спиш. Аз съм…

Томас спря и реши да не довършва изречението си.

Отново си спомних за пламенната целувка на Дей, за начина, по който превърза раната ми. От залавянето му насам аз си блъсках главата върху това стотици пъти. Дей, който уби брат ми, бе жесток, безмилостен престъпник. Но кой бе Дей, когото срещнах на улицата? Кое бе това момче, готово да рискува собствената си безопасност заради непознато момиче? Кой бе Дей, който скърбеше толкова дълбоко за майка си? Брат му, Джон, с когото толкова си приличаха, не ми направи впечатление на лош човек, когато го разпитвах в килията му — той искаше да пожертва живота си в замяна на този на Дей, предлагаше пари за свободата на Идън. Как бе възможно безсърдечен престъпник да бъде част от това семейство? Споменът за Дей, завързан за стола и измъчван от болката в ранения си крак, ме караше да изпитвам едновременно гняв и объркване. Вчера можех да го убия. Просто можех да заредя няколко патрона в пистолета си, да го застрелям на място и да приключа с всичко. Но аз оставих оръжието си празно.

— Всички престъпници са едни и същи — продължи Томас, повтаряйки думите, които казах на Дей в килията му. — Чу ли, че болният брат на Дей, най-малкият, вчера се опитал да заплюе командир Джеймсън? Опитал се да я зарази с видоизменената зараза, която носи.

Въпросът с по-малкия брат на Дей бе нещо, което не бях проучвала.

— Я ми кажи — попитах Томас и се спрях да го погледна, — какво точно иска републиката от това момче? Защо са го отвели в болничната лаборатория?

Томас понижи глас:

— Не мога да ти кажа. Голяма част от информацията е поверителна. Но знам, че няколко генерали от бойния фронт са дошли да го видят.

Намръщих се.

— Дошли са само заради него ли?

— Е, много от тях са тук за някаква среща. Но са счели за необходимо да минат през лабораторията.

— Защо от бойния фронт ще се интересуват от малкия брат на Дей?

Томас сви рамена.

— Ако има нещо, което трябва да научим, генералите ще ни уведомят.

Секунди по-късно бяхме пресрещнати от едър мъж с белег, който се простираше от брадичката до ухото му. Киан. Той се ухили широко, когато ни видя, и сложи ръка на рамото ми.

— Агент Ипарис! Тази нощ е твоя. Ти си звезда! Казвам ти, мила моя, всички от висшите кръгове говорят за твоята феноменална проява. Особено командирът ти — тя говори с такъв възторг за теб, сякаш си й дъщеря. Поздравления за произвеждането ти в чин и тази хубава, малка награда. С двеста хиляди банкноти ще можеш да си купиш цяла дузина елегантни рокли.

Успях да кимна учтиво.

— Много сте мил, сър.

Киан се усмихна, от което белегът му се изкриви, и плесна с ръцете си с ръкавици. По униформата му имаше достатъчно отличителни знаци и медали, които да го потопят на дъното на океана. Изненадващо, един от нагръдните знаци бе пурпурно-златист, което свидетелстваше, че Киан някога е бил герой от войната — макар че ми бе трудно да повярвам, че той е рискувал живота си, за да спаси другарите си. Също така означаваше, че той бе претърпял загуба на крайник. Ръцете му изглеждаха непокътнати, тоест трябва да имаше протеза на крака. Едва доловимият ъгъл, под който се бе наклонил, ми подсказа, че се осланя на левия си крак.

— Последвайте ме, агент Ипарис. И вие също, капитане — нареди ни Киан. — Един човек иска да се срещне с вас.

Това трябва да бе човекът, за когото ми спомена командир Джеймсън. Томас ми отправи загадъчна усмивка.

Киан ни поведе през банкетната зала, минахме през дансинга и се отправихме към плътна, морскосиня завеса, която отделяше голяма част от салона. Поставки с републикански флагове бяха разположени от двете страни на завесата и когато приближихме, видях, че по нея също имаше бледа щампа на знамето.

Киан отмести завесата, за да минем, и щом пристъпихме навътре, я спусна зад себе си.

Там имаше дванадесет кадифени стола, подредени в кръг, а на всеки от тях седеше високопоставен военен в пълна униформа с черен цвят, рамената им бяха окичени с бляскави златни пагони и отпиваха от фини чаши. Разпознах няколко от тях. Някои бяха генерали от бойния фронт, същите, които Томас спомена по-рано. Единият ни забеляза и ни приближи; млад, високопоставен военен вървеше непосредствено след него. Но когато те напуснаха кръга, останалите от групата станаха на крака и се поклониха към тях.

По-възрастният военен бе висок, с посивяваща около слепоочията коса и ясно очертана брадичка. Кожата му имаше блед и нездрав вид. На дясното си око имаше монокъл с позлатена рамка. Киан бе застанал мирно и когато Томас пусна ръката ми, видях, че и той зае същата поза. Мъжът махна с ръка и всички застанаха в позиция свободно. Едва сега го разпознах. Изглеждаше по-различно на живо, отколкото на портретите си или по градските джъмботрони, където кожата му бе с много по-топли цветове и без бръчки. Успях също така да различа бодигардовете, разпръснати сред останалите високопоставени военни.

Това бе нашият Електор Примо.

— Вие трябва да сте агент Ипарис. — Устните му се повдигнаха нагоре, докато го гледах със слисано изражение, но усмивката му не бе топла. Той хвана ръката ми и бързо и здраво я стисна. — Тези джентълмени ми разказват чудесни неща за вас. Казват, че сте феномен. И по-важното, че сте натикали един от най-противните престъпници зад решетките. Затова реших, че ще е уместно да ви поздравя лично. Ако имаше повече родолюбиви млади хора като вас, с остри като вашия умове, щяхме да сме спечелили войната срещу колониите много отдавна. Съгласни ли сте?

Той направи пауза, за да огледа останалите, и всички изразиха тихо съгласието си.

— Поздравявам ви, скъпа моя.

Преклоних глава.

— Огромна чест е да се срещна с вас, сър. С огромна радост, Електор, правя всичко по силите си за нашата страна. — Изумена съм колко спокоен бе гласът ми.

Електорът посочи младия военен до себе си.

— Това е синът ми, Андън. Днес е двадесетият му рожден ден, затова реших да го взема тук на това прекрасно тържество.

Обърнах се към Андън. Той приличаше много на баща си, бе висок (метър и осемдесет и осем) и внушителен, с черна къдрава коса. Подобно на Дей, и той имаше азиатска кръв. Но за разлика от момчето престъпник очите му бяха зелени и изглеждаше неуверен. Сложил си бе бели пилотски ръкавици „Кондор“ със златиста обшивка, което значеше, че вече бе завършил обучението си за боен летец. Левичар. Златните копчета на ръкавите на черното сако на военния му смокинг бяха гравирани с герба на Колорадо. Което означаваше, че бе родом оттам. Алена жилетка, двоен ред копчета. За разлика от Електора, той предпочиташе да се обръщат към него със званието му от военновъздушните сили.

Андън се усмихна на погледа ми, който се задържа дълго върху него, направи безупречен поклон и ме хвана за ръката. Вместо да я стисне, както направи Електорът, той я повдигна към устните си и я целуна от горната страна. Смутих се от това колко силно тупти сърцето ми.

— Агент Ипарис. — За миг погледът му се спря върху мен.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах аз, като се колебаех какво още да добавя.

— Синът ми ще се кандидатира за длъжността на Електор в края на пролетта. — Електорът се усмихна на Андън, който се поклони. — Вълнуващо, нали?

— В такъв случай му желая много късмет на изборите, макар че съм убедена, че няма да му е нужен.

Електорът се засмя.

— Благодаря ви, мила моя. Това е всичко засега. Моля ви, агент Ипарис, забавлявайте се тази нощ. Надявам се, отново да имаме възможност да се срещнем.

След това се обърна да си ходи, а Андън вървеше непосредствено след него.

— Свободни сте — извика Електорът на тръгване.

Киан ни изведе от пространството зад завесата в главната бална зала. Отново можех да си поема дъх.

 

 

01:00 часа. Рубинен сектор

23°С на закрито

След края на празненството Томас ме изпрати обратно до апартамента ми, без да пророни и дума. Спря се за момент пред вратата ми.

Аз първа наруших мълчанието.

— Благодаря. Беше забавно.

Томас кимна.

— Да. Никога не съм виждал командир Джеймсън толкова горда от някой от войниците си. Ти си златното момиче на републиката. — Но след това той отново замълча.

— Добре ли си? — попитах го.

— Ммм? О, нищо ми няма. — Томас прокара ръка през зализаната си коса. Гел полепна по ръкавицата му. — Не знаех, че синът на Електора ще бъде там.

Видях загадъчна емоция, изписана в очите му — гняв? Завист? Тя помрачи лицето му и му придаде лошо изражение.

Игнорирах я.

— Срещнахме се лично с Електора. Можеш ли да повярваш? На това му викам успешна вечер. Радвам се, че ти и командир Джеймсън ме убедихте да си облека нещо изискано.

Томас ме огледа. Не изглеждаше доволен.

— Джун, исках да те попитам… — Той се поколеба. — Когато беше там при Дей в Езерния сектор, той целуна ли те?

Забавих се с отговора. Микрофонът ми. Ето как бе разбрал — микрофонът ми се бе включил, когато се целунахме, или пък не съм го изключила правилно. Срещнах погледа на Томас.

— Да — отговорих твърдо аз, — целуна ме.

Емоцията се върна в очите му.

— Защо мислиш, че го направи?

— Може би ме намираше за привлекателна. Но най-вероятно, защото беше пил някакво евтино вино. Не се възпротивих. Не исках да излагам на риск мисията, след като бях стигнала толкова далеч.

За миг останахме смълчани. След това, преди да мога да възразя, ръката на Томас докосна брадичката ми и той се наведе, за да ме целуне по устните.

Отдръпнах се, преди устата му да докосне моята — но сега ръката му бе зад врата ми. Изненадах се от това колко отвратена се почувствах. Пред себе си виждах само един човек, чиито ръце бяха изцапани с кръв.

Томас ме изгледа продължително и чак тогава ме пусна и се отдръпна. В очите му се четеше недоволство.

— Лека нощ, госпожице Ипарис.

Той бързо тръгна надолу по коридора, преди аз да успея да отговоря. Преглътнах. Определено нямаше да си имам неприятности, ако продължавах да играя роля, докато обикалям улиците, но не бе нужно човек да е гений, за да види колко разстроен бе Томас. Чудех се дали ще предприеме някакви действия във връзка с тази информация и ако бе така, какви щяха да са те.

Следях го, докато изчезна от погледа ми, после отворих вратата и бавно пристъпих вътре.

Оли ме посрещна ентусиазирано. Помилвах го и го оставих да излезе във вътрешния двор, след което съблякох несиметричната си рокля и се вмъкнах под душа. Когато приключих, надянах черен потник и шорти.

Напразно се опитвах да заспя. Днес се случиха твърде много неща. Разпитът на Дей, срещата с Електор Примо и сина му, а след това и Томас. Мястото, където бе убит Метиъс, се връщаше в мислите ми — но докато отново си го припомнях наум, лицето на брат ми се преобразяваше в това на майката на Дей. Разтърках натежалите си от умора очи. В съзнанието ми цареше пълен хаос от информация, която то се опитваше да обработи, и всеки път се оплиташе някъде по средата. Опитах се да си представя мислите си като блокове от данни, подредени в добре оформени малки кутийки, всяка, от които бе съвсем ясно класифицирана. Тази нощ шаблонът обаче не придоби смисъл, а и аз бях твърде уморена, за да го проумея. Апартаментът ми се струваше празен и чужд. Сякаш самите улици на Езерния ми липсваха. Очите ми се отклоняваха към сандъчето под бюрото ми, пълно с 200 000 банкноти, които получих за залавянето на Дей. Знаех, че трябва да ги сложа на някое по-безопасно място, но не можех да се заставя да ги докосна. След известно време станах от леглото, напълних си чаша с вода и отидох на компютъра. Ако нямаше да спя, то поне да продължа да пресявам миналото и доказателствата за Дей.

Прокарах пръст по монитора, отпих малко вода и въведох кода си за разрешен достъп до интернет. Отворих файловете, които командир Джеймсън ми бе препратила. Те бяха пълни със сканирани документи, снимки и статии от вестници. Всеки път, когато разглеждах подобни материали, чувах гласа на Метиъс в ума си.

„Някои от нашите технологии са били усъвършенствани — обясняваше ми той. — Преди наводненията, преди хиляди центрове с данни да бъдат унищожени.“ Метиъс въздъхваше фалшиво, след което ми намигваше: „Май не е толкова лошо, че си водя дневниците на ръка, а?“

Прегледах бегло информацията, която вече бях изчела, и започнах с новите документи. Умът ми огледа и организира детайлите.

Име в акта за раждане: Даниел Алтън Уинг

Години/Пол: 15/М

Първоначално обявен за починал на 10-годишна възраст

Ръст: 177 см

Тегло: 66 кг

Кръвна група: 0

Коса: Руса, дълга. FFFADL

Очи: Сини. 3A8EDB.

Кожа: Е2В279

Основен етнос: Монголоид

Интересно. Високо съотношение спрямо това, което са ни учили в училище за една вече несъществуваща страна.

Вторичен етнос: Кавказки тип

Сектор: Езерен

Баща: Тейлър Арслън Уинг. Починал.

Майка: Грейс Уинг. Починала

Умът ми се спря на тази информация за секунда. Отново си представих жената, сгърчена на улицата в собствената й кръв, след което бързо се отърсих от това видение.

Братя и сестри: Джон Сурен Уинг, 19/М

Идън Батаар Уинг, 9/М

И после следваха страници връз страници, описващи подробно предишните престъпления на Дей. Опитах се да ги прегледам колкото мога по-бързо, но накрая нямаше как да не се спра на последното.

Жертви: Капитан Метиъс Ипарис

Затворих очи. Оли изскимтя в краката ми, сякаш знаеше какво чета, след което си навря носа в крака ми. Разсеяно сложих ръка върху главата му.

Не съм убил брат ти, бяха думите му. Но ти уби майка ми. Защото може лично ти да си натиснала спусъка.

Заставих се да премина на друг документ. Вече бях запомнила доклада за злодеянието и отзад напред, така или иначе.

И тогава нещо привлече вниманието ми. Поизправих се на мястото си. Документът пред мен показа резултата от изпитанието на Дей. Сканиран лист хартия с огромен червен печат отгоре, много по-различен от светлосиния печат, който бях видяла на моя резултат.

ДАНИЕЛ АЛТЪН УИНГ

РЕЗУЛТАТ: 674/1500

ИЗПИТАНИЕТО Е НЕУСПЕШНО

Нещо в това число ми се стори нередно… 674? Никога не съм чувала някой да е получавал толкова нисък резултат. Един човек, когото познавах от началното училище, наистина не успя да вземе изпитанието, което беше неизбежно, но резултатът му бе близък до 1000. Повечето неуспешни резултати бяха с актив от около 890. Или 825. Винаги над 800. И това бяха децата, от които се очакваше да се провалят, тези, които не внимаваха или нямаха умствени възможности.

Но 674?

— Той е твърде умен, за да има такъв резултат — измърморих под носа си. Отново прочетох документа, в случай че бях пропуснала нещо. Но числото все още бе там. Невъзможно. Дей говореше изискано и логично и може да чете и пише. Би трябвало да е преминал успешно частта от изпитанието, в което му провеждат интервю. Той бе най-пъргавият човек, когото някога съм срещала — би трябвало да е преминал физическия тест от изпитанието с отличен. С високи резултати в тези секции не би било възможно да получи резултат по-нисък от 850, който все пак бе неуспешен, но по-висок от 674. Би получил 850, само ако е оставил цялата част от писмената секция празна.

Командир Джеймсън няма да ми се зарадва особено — помислих си аз. Отворих търсачката и посочих един класифициран URL^[1].

Финалните резултати за изпитанието бяха общоизвестни, но действителните документи никога не биват разкривани — дори и пред криминални следователи. Но моят брат беше Метиъс и ние никога не сме имали проблем да намерим начин да проникнем в базата с данни на изпитанието чрез неговите хакове. Затворих очи и си повторих наум това, което ме бе учил.

Установи каква е операционната система и се сдобий със суперпотребителски привилегии. Виж дали имаш достъп до дистанционната система. Познавай целта си и гарантирай сигурността на твоята машина.

След около час сканиране, открих отворен порт в системата и си присвоих суперпотребителските привилегии. Сайтът изпиука веднъж, преди да покаже самотния панел на търсачка. Безшумно изписах името на Дей върху бюрото си.

ДАНИЕЛ АЛТЪН УИНГ

Появи се първата страница от документа за изпитанието му. Резултатът бе 674/1500. Отидох на следващата страница. Отговорите на Дей. Някои от въпросите бяха с многовариантни отговори, докато други изискваха да бъдат написани по няколко изречения. Прегледах набързо всичките тридесет и две страници, преди да стигна до един много странен извод.

Липсваха бележки в червено. Всъщност нито един от отговорите му не бе маркиран. Неговото изпитание изглеждаше неопетнено чисто като моето.

Върнах се обратно на първата страница. След това внимателно изчетох всеки въпрос и отговорих наум. Отне ми около час, за да премина през всичките.

Всеки отговор съвпадна.

Когато стигнах до края на документа от изпитанието му, видях отделните резултати за секциите от интервюто и физическия тест. И двата бяха перфектни. Единственото странно нещо бе една кратка забележка, записана до резултата от интервюто: Внимание.

Дей не се бе провалил на изпитанието си. Дори не е бил близо до това. Всъщност той бе получил същия резултат като мен: 1500/1500. Вече не бях единственият феномен на републиката с перфектен резултат.