Мари Лу
Легендата (17)

Дей

Когато Момичето най-накрая заспа, аз ги оставих с Тес и отново отидох при семейството си. Хладният въздух прочисти главата ми. Веднага щом се отдалечих достатъчно от уличката, поех дълбоко въздух и ускорих крачка. Не трябваше да го правя — казах си. — Не трябваше да я целувам. Не трябваше да се чувствам толкова доволен, че го направих. Все още усещах устните й до моите, гладката, мека кожа на лицето и рамената й, лекото потрепване на ръцете. Целувал съм доста красиви момичета преди това, но не и като това. Исках още. Не можех да повярвам, че успях да се отдръпна.

Нямаше смисъл от повече предупреждения да не се влюбвам в хора от улицата.

Сега се заставих да се концентрирам върху срещата с Джон. Стараех се да не обръщам внимание на странния знак Х върху вратата на семейството ми и директно се отправих към дъските, с които е облицована верандата. Свещи блещукаха до спуснатите кепенци на прозореца на спалнята. Майка ми сигурно бе останала будна до късно, за да се грижи за Идън. Постоях клекнал в тъмнината, погледнах през рамо към пустите улици, след което отместих дъската и застанах на колена.

Нещо мръдна в сенките от другата страна на улицата. Спрях за секунда и присвих очи в нощта. Нищо. Наведох глава и изпълзях под верандата.

Джон претопляше някаква супа в кухнята. Тихичко изсвирих три пъти като щурче — нужни ми бяха няколко опита, преди брат ми да чуе звука и да се обърне. Тогава излязох изпод верандата и се запътих към задната врата на къщата, където в тъмнината се срещнах с Джон.

— Имам хиляда и шестстотин банкноти — прошепнах. Показах му кесията. — Почти стигат за лекарства. Как е Идън?

Джон поклати глава. Безпокойството по лицето му ме разстрои, защото винаги очаквах той да е по-силният от нас.

— Не е добре. Свалил е още килограми. Но все още е в съзнание и ни разпознава. Мисля, че му остават още няколко седмици.

Кимнах мълчаливо. Не зная какво да си мисля за възможността да изгубя Идън.

— Обещавам, че скоро ще събера парите. Имам нужда само от още малко късмет, за да успея, и тогава ще му вземем лекарство.

— Внимаваш, нали? — В тъмнината можехме да минем за близнаци. Еднаква коса, еднакви очи. Еднакво изражение на лицето. — Не искам да се излагаш на ненужна опасност. Ако има някакъв начин да ти помогна, ще го направя. Може би някой път мога да се измъкна с теб и…

Намръщих се.

— Не бъди глупав. Ако войниците те хванат, всички ще умрете. Знаеш, че е така. — Разочарованото изражение на Джон ме накара да се почувствам виновен, че отказах помощта му толкова бързо. — Така ще бъда по-бърз. Наистина. По-добре само един от нас да обикаля и да търси пари. Няма да си от голяма полза на мама, ако си мъртъв.

Джон кимна, макар че усетих, че иска да каже още нещо. Измъкнах се от ситуацията, като се обърнах настрана.

— Трябва да тръгвам. Ще се видим скоро.