Матю Райли
Великата китайска зоологическа градина (4)

2.

Си Джей стъпи предпазливо на стълбата и попита шепнешком Хамиш:

— Защо прозорците са затъмнени?

— Нямам представа — отвърна брат й също така тихо.

Щом влезе в разкошния салон, Си Джей спря изненадана.

Вътре вече имаше двама мъже, вероятно американци. Единият даваше интервю на китайски телевизионен екип.

Си Джей не помръдна — не искаше да ги прекъсва.

Открай време беше добър наблюдател и не пропускаше нищо. Предполагаше, че се дължи на изучаването на хищници в естествената им среда — не можеш да наблюдаваш крокодил или алигатор, без първо да провериш района за други хищници. Независимо дали пазаруваше в супермаркет, участваше в среща или се намираше в частен самолет, очите й винаги претърсваха района за важни детайли — и с фотографската си памет тя запомняше всичко.

А тук видя много детайли.

Върху стикера на камерата пишеше CCTV — китайската държавна телевизия. Якето на оператора беше евтино менте на „Лакост“, каквито можеха да се намерят навсякъде в Китай. Репортерката приличаше на стюардеса с тъмносиния си костюм с логото на CCTV на джоба на гърдите й.

Интервюираният американец, който явно бе свикнал да е в центъра на вниманието, бе шкембест тип на около петдесет, с грижливо подстригана прошарена брада, явно целяща да прикрие увисналата му гуша — гуша на човек, който определено си пада по дългите и обилни гощавки.

— Това е Сиймор Улф — с благоговение прошепна На. — От „Ню Йорк Таймс“.

Представянето не беше необходимо. Си Джей знаеше кой е той. Всички знаеха кой е Сиймор Улф.

Той бе не просто журналист, а журналистът на „Таймс“, най-известният и влиятелен коментатор на вестника. След няколкото му успешни книги върху глобални въпроси на 21 век на него се гледаше като на човека, който информира Америка за света.

Освен това явно изобщо не го притесняваше, че ще пътува в самолет със затъмнени прозорци.

Си Джей се заслуша в това, което говореше.

— … Бях на Олимпийските игри в Пекин през две и осма. Невероятен спектакъл! Нещата тук се развиват толкова бързо. Ако правителството поиска да построи нова високоскоростна железница, тя се построява. Ако поиска нов град, новият град се появява. Всичко е толкова динамично… Китай е бъдещето и останалият свят е по-добре да свиква с това. Един от всеки петима жители на планетата е китаец…

Репортерката се усмихна широко, почти угоднически.

— Развълнувани ли сте от онова, което ще видите днес?

Улф се облегна назад и се усмихна.

— Не съм сигурен какво да мисля, тъй като още не зная какво точно ще видя. Ако Китай е преосмислил концепцията за зоопарк, за мен ще е много интересно да видя какво е направил. Не мога да си представя, че ще е малък. Чувствам се… как да се изразя… изключително заинтригуван.

Интервюто приключи и Си Джей и Хамиш влязоха в салона.

На ги представи на Улф, след което посочи другия мъж, който бе много по-млад.

— А това е господин Ейрън Пери, също от „Ню Йорк Таймс“, от електронния им отдел.

Ейрън Пери беше на около трийсет, с щръкнала черна коса, грижливо нагласена с помощта на много гел. Носеше скъпи очила с дебели рамки и дизайнерски костюм и имаше поведението на човек, който знае повече от всички. Беше се разположил удобно в креслото си. Си Джей не бе и чувала за него, но Хамиш явно беше.

— Ти си онзи тип от „Туитър“! — гръмогласно заяви брат й. — Обожавам нещата ти, пич. Майната им на вестниците, научавам новините от твоите туитове.

— Благодаря. — Пери се усмихна едва-едва; явно беше твърде надут, за да приеме похвалата. Вдигна малък телефон „Самсунг“. — Офисът ми. Само че не и днес.

— Защо не? — попита Си Джей.

— Целта ни е секретен обект — отвърна На. — Той е покрит от електронна заглушаваща система, която блокира всички входящи и изходящи телефонни сигнали.

— А затъмнените прозорци? — попита Хамиш. — Не искате да видим накъде пътуваме ли?

— Моля да ни простите, но местоположението на зоологическата градина е строго пазена тайна, поне засега — каза На. — Налага се да прекъснем не само телефоните, но и видимостта. Ще разберете, когато пристигнем. Много съжалявам.

Затъмненият самолет не отлетя веднага. Оказа се, че очакват още двама пътници.

Междувременно репортерката се обърна към Си Джей.

— Доктор Камерън? Доктор Касандра Камерън от зоопарка на Сан Франциско? Аз съм Син Сили от Китайската централна телевизия. Мога ли да ви интервюирам?

— Разбира се — отвърна Си Джей.

Репортерката я огледа набързо от глава до пети и погледът й се спря само за миг върху белезите по лявата й буза. Преценката й не можеше да се нарече приятна.

Когато интервюто започна, угодническите усмивки отпреди малко ги нямаше.

— Вие сте експерт по влечугите, нали, доктор Камерън? — попита Син.

— Да.

— Един от световните специалисти по големи влечуги — нилския крокодил, австралийския соленоводен крокодил и американските и китайски алигатори.

— Точно така — отвърна Си Джей.

— Не за дълго — отсечено каза Син.

Даде знак на оператора да спре снимките, усмихна се някак странно на Си Джей и й обърна гръб.

Си Джей я гледаше озадачено как се отдалечава.

В същия момент до самолета им спря друг, по-малък и много по-стар „Гълфстрийм“.

Си Джей надникна през вратата и видя върху корпуса му американския флаг и думите ДИПЛОМАТИЧЕСКО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА САЩ.

От самолета слязоха двама мъже с костюми и тръгнаха към стълбите.

По-високият и по-възрастният (със съвършен сив костюм, съвършено сребриста коса, съвършен слънчев загар и съвършени зъби) влезе в самолета, сякаш го притежаваше, и се усмихна широко на всички със заучената усмивка на професионален политик.

— Извинете, че ви накарахме да чакате, приятели — каза с тексаски акцент. Си Джей забеляза, че е обут в скъпи каубойски ботуши. — Аз съм Кърк Сайм, американският посланик в Китай. Току-що долетях от Пекин. Президентът ме задържа на телефона. Нали знаете как е, когато шефът те търси. Трябва да отговориш. — Посочи спътника си. — Това е Грег Джонсън, мой пръв помощник от посолството в Пекин.

Джонсън бе по-млада и по-компактна версия на Сайм — на около четирийсет, с късо подстригана прошарена коса и будни тъмни очи. На Си Джей й се стори, че се държи малко странно — напрегнат, присвит, като атлет, който се чувства неудобно в костюм. Не носеше каубойски ботуши като шефа си, а обикновени туристически обувки.

След като всички бяха налице, стълбата се прибра и самолетът пое към края на пистата.

Си Джей още се чувстваше малко нервна в затъмнения самолет. Обстановката бе клаустрофобична и… ами, някак шантава. Никак не й беше лесно да се довери и да се остави да я поведат към неизвестна цел. Но пък, от друга страна, пътуваше с важни клечки — американския посланик в Китай и двама известни журналисти от „Ню Йорк Таймс“, които явно нямаха нищо против ситуацията.

Самолетът се откъсна от земята и пое бог знае накъде.