Матю Райли
Великата китайска зоологическа градина (15)

13.

Спряха на станция, построена в планината.

Стените й бяха от естествена скала, матовосиви, оформени като огромни дракони — сякаш съществата се появяваха от земята в плашещи нападателни пози, с отворени пасти и разперени нокти.

Тъй като кабините на въжената линия бяха двуетажни, платформата на станцията също беше на две нива. Модерен решетъчен мост водеше от горната палуба на кабината до горните врати на огромен двуетажен асансьор.

Недалеч от асансьора имаше десетина китайски работници. Щом видяха пристигащата кабина с важните гости, те спряха работата си и се построиха в редица, докато посетителите отминат.

Заради работните им колани, комбинезоните и оголените жици, стърчащи от стените, Си Джей предположи, че са електротехници.

Най-младият от работниците явно беше събрал инструментите си набързо, защото ги притискаше неловко към гърдите си; докато групата минаваше покрай него, горкият нещастник изпусна нещата си и те паднаха с трясък. Отвертка, клещи и трийсетина метални скоби се пръснаха по пода.

Групата продължи, но Си Джей се обърна и видя как бригадирът зашлеви младия електротехник през лицето.

— Идиот! — изсъска той на мандарин. — Не пред гостите!

Си Джей трепна. Подобно нещо не би могло да се случи у дома, но в Китай все още често се случваше нископоставените работници да бъдат наказвани физически. Тя се върна, клекна до младежа и започна да му помага в събирането на нещата му.

— Съжалявам — прошепна той на английски, като се кланяше непрекъснато. — Ужасно съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Всичко е наред — каза Си Джей, докато събираше скобите. — Как се казваш?

— Ли, госпожо.

— Спокойно, Ли. Всичко е наред. Стана случайно. Не си обидил никого, нито си злепоставил зоологическата градина.

Изпотеният Ли кимна благодарно, но уплашеният поглед към бригадира намекваше, че нещата няма да се развият добре за него, след като Си Джей и останалите се махнат. Си Джей взе последната скоба и се изправи.

Тръгна да настигне групата, но докато минаваше покрай бригадира, прошепна небрежно на мандарин:

— Ако пак посегнеш на момчето, ще се погрижа да те изхвърлят. Разбра ли ме?

Бригадирът пребледня.

Си Джей се върна при групата до асансьора точно когато Ху казваше:

— На въпроса на господин Улф. В зоологическата градина имаме двеста трийсет и два дракона. Трийсет и един императори, осемдесет и един царе и сто и двайсет принца. На възраст са от трийсет и пет години до новоизлюпени, които се появиха само преди няколко месеца. Но нека това не ви заблуждава. Драконите растат бързо. Едномесечен принц е с размерите на лъв. На шест месеца е висок колкото човек. За една година достига пълните си размери, но е незрял и затова се подчинява на по-възрастните.

Влязоха в асансьора и кабината плавно се понесе нагоре. Табелата до вратата показваше, че е германска изработка. Не издаваше почти никакъв звук.

— На въпроса на господин Камерън относно храненето — каза Шан. — Драконите са всеядни, хранят се както с месо, така и с растителност. Императорите са предимно растителноядни, подобно на големите динозаври преди тях, докато царете и принцовете са предимно месоядни.

— С какво ги храните? — попита Улф.

— Предимно с овце и крави — отвърна Шан. — Към долината имаме ферма, която осигурява храната на драконите. Както можете да си представите, те се нуждаят от значително количество месо, така че фермата е голяма.

— Господин Камерън попита и дали се бият помежду си — каза Ху. — Определено го правят, но по много необичаен и доста ритуален начин, който нарекохме „рицарски турнир“. Противниците политат директно един срещу друг. Докато се разминават, протягат крака и единият дракон обикновено печели. Открихме, че подобни двубои обикновено се водят за…

— Територия — обади се Си Джей.

— Да. Да, точно така — каза Ху. — Териториални спорове. Помислихме дали да не ги разделим, за да сложим край на двубоите, но в крайна сметка те си завладяха територии и турнирите като цяло престанаха.

— А как успяхте да построите това място, без никой да научи? — попита Пери.

— Лесно — рече Ху. — Казвахме истината. Сами видяхте табелата на железопътната гара: „Добре дошли във Великата китайска зоологическа градина“. Имаше много други подобни. Освен че казвахме на всички работници в проекта, че строят огромен зоопарк, ние създадохме цял набор от надписи и емблеми, които могат да се видят на всеки знак, всеки камион и на всяка фактура за всеки изпълнител, работещ тук. Раздавахме тениски и шапки с логото на Великата китайска зоологическа градина. Докато работниците се трудеха, драконите бяха прибрани под земята в центровете за излюпване и гнездене, така че никой работник не ги е виждал. Само най-доверените контрактори знаеха за драконите — онези, които работеха по системите за сигурност като електромагнитните куполи и звуковите щитове. Разбира се, същото се отнася и за експертите, които ни помогнаха за изучаването на поведението на драконите.

— Ами сателитите? — попита Улф и се обърна към американския посланик Сайм. — Според Америка какво е ставало тук?

Сайм се обърна към Ху и двамата се спогледаха като хора, които са наясно с реалностите на международната политика.

— През ноември седемдесет и девета районът и въздушното пространство над него бяха обявени за военен район с ограничен достъп — каза Сайм. — Технически погледнато, цялата долина е военен обект, подчинен на военни закони.

Сайм отново погледна Ху и членът на Политбюро кимна. Двете страни, стремящи се към господстваща роля в света, знаеха всичките си тайни — или поне повечето.

— До днес правителството на Съединените щати не знаеше какво е значението на това място. Знаехме за звуковите щитове, но самите ние ги използваме в базите на Военновъздушните сили за заглушаване на комуникациите и затова решихме, че китайците просто правят същото. И тъй като тук не се провеждаха изпитания на самолети или ракети, мястото не се смяташе за някаква специална база. Проучихме визите на поканените експерти по животните, но видяхме логовите знаци на зоологическата градина и май се вързахме.

Чу се мелодичен звън и вратата на асансьора се отвори към елегантна зала. Помещението беше кръгло, със заоблени прозорци от пода до тавана, от които се откриваше панорамна гледка към долината.

Си Джей осъзна, че се намират в дисковидната постройка на върха на Драконовата планина, както я беше нарекъл Ху.

И наистина се оказа въртящ се ресторант. На четири широки нива бяха наредени маси, така че от всяка да се открива гледка към долината. Само централната част бе неподвижна и пръстените се въртяха бавно около нея.

— Под нас има втори ресторант като този — каза Ху. — Гостите, които пътуват на долния етаж на асансьора, пристигат там.

Отвън драконите кръжаха, спускаха се и се издигаха в небето. Беше все едно да се храниш на върха на Айфеловата кула, високо в небето, в компанията единствено на облаците и драконите.

Зашеметяващо.

 

 

Поднесоха обяда.

— Менюто е от Гордън Рамзи — каза Ху. — Много е популярен в Китай. Китайците го смятат за… как беше фразата… симпатичен калпазанин.

По-важните гости — посланик Сайм, Сиймор Улф и Ейрън Пери — седнаха с Ху Тан и Шан в единия край на масата. На Си Джей се падна мястото до помощника на посланика Грег Джонсън. Почти беше забравила за съществуването му — не бе казал нито дума по пътя насам. Беше истински професионалист в умението да е невидим.

— Какво ви е впечатлението дотук? — попита я той, докато се хранеха.

— Мисля, че това място ще превърне Китай в голямата туристическа дестинация на света. С един удар ще извади от играта „Дисниленд“, „Дисни Уърлд“ и Гранд каньон. А вие какво мислите?

Джонсън сви рамене.

— Страхотно е. Макар че трябва да си призная, че съм любопитен.

— За кое? — попита Си Джей и лапна броколи с масло.

— За въпроса ви — каза Джонсън.

Си Джей спря да дъвче и се вгледа в помощника на посланика. Джонсън отвърна на погледа й. Тъмните му очи бяха присвити, съсредоточени, преценяващи и тя се запита що за помощник е той всъщност.

Джонсън изчака моментът да отмине и се усмихна.

— Каква гледка само, а?

Си Джей го погледна още веднъж и се обърна към прозореца. Наистина беше невероятно. Постижението на китайците бе забележително — не само че бяха развъдили древни животни, но и бяха променили самия ландшафт, за да ги приютят.

Докато се обръщаше към прозореца, видя двама души да стават от друга маса, единствената друга заета в целия ресторант — китаец и по-млада китайка, които си тръгваха.

Жената, на двайсет и няколко, изглеждаше много нервна. Мъжът бе нисък и възпълен. Беше с червено поло с логото на зоологическата градина и косата му бе вързана на дълга опашка, което беше необичайно за китайците.

— Не е истина… — промълви Си Джей. — Не може да бъде. Го-Го?

Щом я чу, мъжът се обърна. Видя я и на лицето му изгря радостна усмивка.

— Я, та това е красивата и талантлива Касандра Джейн Камерън! — възкликна той и се завтече към нея.

Си Джей стана и двамата се прегърнаха. Той дори не погледна белезите по лицето й.

— Е? Какво мислиш за това място? Не е ли… не е ли най-голямата бомба в историята?

Си Джей се разсмя. Го Гуан открай време си беше такъв — дребен, шумен и безцеремонно жизнерадостен. И огромен почитател на шанхайските клубове.

— Определено се гръмнах — призна Си Джей.

Го-Го отстъпи крачка назад.

— Господи, виж се само, момиче! Направо си жестока! Господи, как поддържаш задника си в тази идеална форма? Потя се като луд във фитнеса, а я ми виж гъза. Виж го! Все същия тъжен отпуснат задник на дребен тлъст китаец. Гадост! Какво правиш тук?

— Подготвям материал за „Нешънъл Джиографик“. А ти? Не съм те виждала, откакто работеше за мен и крадеше яйца от гнездата на алигатори по Яндзъ и бягаше от ядосаните им майки.

— Издигнах се оттогава, скъпа — каза Го-Го. — Работя за Бен Патрик в Люпилния център. Това място се нуждае от всеки експерт и докторант, до който може да се добере. — Посочи младата жена, която дискретно стоеше наблизо. — Цяла седмица обядвам с успешните кандидати. Мътните да ме вземат, от години никой не ме е наричал Го-Го. Адски се радвам да те видя. А сега трябва да бягам. Може да успеем да пийнем по чаша шардоне, след като приключиш с обиколката.

— Разбира се — каза Си Джей.

Го-Го и младата жена си тръгнаха и Си Джей се върна на масата.

— Сигурно ви е била нужна цяла армия работници — тъкмо казваше Сиймор Улф. — Как ги хранехте и настанявахте по време на строежа?

Ху посочи на североизток.

— Ако погледнете натам, ще видите покривите на няколко сгради.

Си Джей и останалите погледнаха и наистина видяха в североизточния ъгъл на долината покриви на нещо като високи жилищни блокове.

— Градът на работниците — каза Ху Тан. — Наистина цял малък град, с жилищни сгради, фитнес центрове, пазари и магазини, паркове, дори спортни игрища. Работниците ни живееха там, докато създаваха долината.

— Живееха? — попита Пери.

— Сега градът е почти пуст, грижещите се за животните живеят само в една сграда, но го поддържаме целия, защото той все още ни е полезен. Когато се отвори за света, прекрасната ни зоологическа градина ще се нуждае от друга малка армия — гидове, хотелски персонал, чистачи и пазачи, които трябва да живеят някъде.

Докато останалите се възхищаваха на града, Си Джей гледаше към един по-нисък връх на изток.

Гигантски черен император се излежаваше на корниз високо на върха. Имаше червен корем, подобно на четиримата принцове, които бе видяла.

Ху забеляза накъде се е загледала и попита:

— Доктор Камерън. Добре ли сте? Нещо тревожи ли ви? — Изглеждаше искрено загрижен. — Готова ли сте да зададете въпроса си?

Си Джей се обърна и видя, че цялата маса я гледа с очакване. Сякаш на всички им бе интересно да чуят въпроса й. Погледна и Грег Джонсън — той явно изгаряше от нетърпение да я чуе.

— Да — каза тя. — Но може и да не ви хареса.

— Моля — подкани я Ху. — С радост ще отговорим на всеки ваш въпрос.

— Въпросът ми е… — каза Си Джей и се обърна в стола си. — Господин Ху, колко точно души са убили драконите досега?