Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Great Zoo of China, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon

Издание:

Автор: Матю Райли

Заглавие: Великата китайска зоологическа градина

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Австралийска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 10.11.2014

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-531-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1951

История

  1. — Добавяне

Пето действие.
В зоологическата градина

Най-опасното животно в една зоологическа градина е човекът.

Ян Мартел, „Животът на Пи“

35.

Си Джей тичаше бързо, но безшумно по дървената пътека. Дъските скърцаха под краката й. Водата в блатото се плискаше от движението на крокодилите.

Хамиш и другите тичаха зад нея, като също се опитваха да не вдигат много шум.

Нощта вече се беше спуснала, но беше сравнително лесно да се вижда благодарение на множеството прожектори по ръба на кратера. Пълната луна беше скрита зад плътни буреносни облаци.

Първите дъждовни капки затупаха тежко върху дъските.

Си Джей тичаше и се ослушваше дали китайците са се усетили. Когато откриеха, че американците, станали свидетели на касапницата, не са елиминирани, щеше да настъпи истински хаос. Засега обаче всичко беше спокойно.

— Си Джей Камерън — прошепна Го-Го, докато подтичваше до нея. — Позволи ми да отбележа, че си същинска Зина, шибаната принцеса воин! Добре се представи, Меденке.

— Благодаря, Го-Го — каза Си Джей.

— Наистина беше впечатляващо — обади се Грег Джонсън, когато се изравни с нея. — Къде се научихте да правите огнехвъргачки?

— В часовете по приложна наука в гимназията — отвърна Си Джей. — Честно казано, исках само да ги подпаля, да създам някаква суматоха. Гранатите бяха… ами… — Тя не довърши. И не спомена, че ръцете й още треперят. Никога не й се беше случвало да убива човек.

— Получиха си заслуженото — каза Джонсън и я погледна в очите. — Щяха да убият и вас, и всички ни. В момента въпросът е — и сега какво?

Си Джей се стегна.

— Сега трябва да се махнем колкото се може по-далеч от блатото. Когато китайците разберат, че сме живи, ще пратят още войници, а може би и вертолети.

— Съгласен. — Джонсън се обърна към Го-Го. — Хей, ти. Колко хеликоптера имат военните ви тук?

— Хей, тикво такава. Името ми е Го-Го или господин Го-Го, ясно? Да отговоря на въпроса ти. Общо седем хеликоптера — четири малки Z-10, два големи Ми-17 и един от онези наистина големите, с двете перки…

— „Чинук“ — сети се Джонсън.

— Да, точно така. Той също е пълен с шибани оръжия. Драконите мразят хеликоптерите. Адски ги мразят. Виждал съм и няколко цивилни хеликоптера, но те идват само понякога и не са въоръжени, доколкото знам.

Джонсън се обърна към Си Джей. Продължаваха да тичат.

— Значи ще се крием и ще избегнем залавянето. А после?

— Първата ни работа е да намерим някакъв начин да се свържем с външния свят — работещ телефон или компютър. Трябва да повикаме помощ и да намерим къде да се скрием, докато някой не дойде да ни прибере — каза Си Джей. — Предполагам, че най-доброто място за криене е извън този кратер, така че след като намерим телефон, трябва да намерим начин да се махнем. Го-Го, къде е най-близкият телефон?

— В казиното. — Го-Го посочи над тръстиките. — Там има много офиси и стаи с купища телефони и компютри.

— Къде другаде? — попита Си Джей. — Искам няколко възможности.

Го-Го кимна към Драконовата планина, която се извисяваше в дъжда.

— Планината. В станцията на въжената линия има офис на поддръжката. Да не забравяме и кабинета на управителя на ресторанта.

Си Джей погледна към дисковидния въртящ се ресторант на върха на планината и каза:

— Така. Колкото по-близо, толкова по-добре, така че тръгваме към казиното. Крием се, намираме телефон, викаме помощ, после се пръждосваме. Някой да е против?

Възражения нямаше.

— Измъкването през деня ще е почти невъзможно — каза Джонсън. — Трябва да го направим през нощта, докато е тъмно.

Без да спира, Си Джей се обърна и прецени Джонсън. С прошарената си коса и изваяните си черти той съвсем не беше грозен, но в него имаше нещо повече. Нещо в будните му сиви очи.

— Добре — каза тя. — Щом бягаме от китайската армия в долина, пълна с дракони, време е да изясним нещата. Не си просто помощник на посланика, нали?

— Аз съм заместник-шеф на отдела на Централното разузнавателно управление в американското посолство в Пекин — отвърна той. — Имам деветгодишен опит на терен, преди да поема това назначение и да ме пратят в Пекин. Трябваше да е безгрижна канцеларска работа. А виж ме сега.

— Защо им е на ЦРУ да пращат агент в нова зоологическа градина? — попита Си Джей. — Управлението знаеше ли за драконите?

— Не — твърдо рече Джонсън. — Не знаехме нищо за драконите. Знаехме за зоопарка, знаехме, че се строи от години и че е с невероятни размери. Но китайците ни изненадаха с драконите. Държаха ги в пълна тайна. Изобщо не подозирахме.

— Тогава защо са те пратили тук с посланика? — Си Джей погледна към Сайм, който тичаше зад тях.

— Работата ми е да наблюдавам стратегическия ядрен арсенал на Китай и други екзотични оръжейни системи — каза Джонсън. — Една от причините китайците да запазят това място в тайна е в това, че то е построено на военна територия. Преди няколко седмици получих информация, че Втори артилерийски корпус на Народната освободителна армия, дивизията, която контролира ядрените и мощните конвенционални оръжия, е изпратила три шесттонни термобарични бомби на военното летище до зоологическата градина. Задачата ми беше да открия защо.

— Значи тук има летище? — попита Хамиш.

— На няколко километра на югозапад от основната долина — каза Джонсън. — Огледален образ на цивилното летище на източната страна, на което пристигнахме.

— Какво е термобарична бомба? — попита Си Джей.

— Най-мощното конвенционално оръжие след атомната бомба — отвърна Джонсън. — Мощността й е приблизително четирийсет килотона. Често ги наричат вакуумни бомби. Първоначалният взрив изпарява всичко в радиус триста метра от епицентъра, а ударната вълна е много по-унищожителна — тя създава вакуум, който буквално изсмуква кислорода в радиус от шестнайсет километра. Всяко живо същество в този район се задушава, при това по ужасен начин. В някои доклади се казва, че вакуумът изкарва белите ти дробове направо през гърлото.

— Чудна картинка — обади се Хамиш.

— Значи става дума за грамадна гадна бомба — каза Си Джей.

— Най-грамадната, която можеш да получиш, без да е атомна — потвърди Джонсън.

— И китайците имат три такива тук?

— Да — каза Джонсън. — Следя трите термобарични бомби, откакто китайците ги купиха от руснаците при една много потайна сделка. Знам серийните им номера, кодовете за изстрелване, дори кодовете за блокиране.

— Но защо им е на китайците да ги докарват в зоологическа градина, пък била тя и пълна с дракони?

Джонсън сви рамене.

— След като вече знам какво има тук, според мен бомбите са един вид застраховка, последно средство в случай, че изгубят контрол върху зоопарка и драконите се измъкнат. Взривяваш бомба и губиш недвижим имот, но същевременно унищожаваш всичко живо на километри наоколо. Това решава проблема с драконите. Така или иначе, три от тези бомби са тук… някъде.

Алеята направи завой и тръстиките от дясната им страна изчезнаха, разкривайки поразителна гледка.

От южната страна имаше широк и висок водопад. Езерото под него искреше в светлините на прожекторите, всичко бе забулено от ситния дъжд. От другата страна на водопада, на около половин километър, се издигаше Драконовата планина.

При други обстоятелства гледката щеше да е прекрасна, но не и тази нощ.

На Си Джей не й харесваше тук. Водопадът бе твърде шумен, не можеха да чуят нищо приближаващо, било то дракон или хеликоптер. Алеята продължаваше наляво, към казиното…

Ослепителна бяла светлина блесна около нея някъде отгоре. После огромният Ми-17 прелетя тежко над главите им. Машината увисна във въздуха и насочи двата лъча към Си Джей и групата в края на блатото.

От лявата страна на хеликоптера проблесна огън и върху дъските се изсипа дъжд от куршуми.

— Във водата! — извика Си Джей и скочи от алеята миг преди тя да бъде нацепена на трески.

Цопна в застоялата вода на блатото, точно там, където тръстиките достигаха езерото. Краката й намериха дъното и тя отново се изправи. Отметна мократа коса от очите си…

… и видя пред себе си зейналата паст на огромен крокодил. Опашката му се мяташе насам-натам като на нервна котка. Беше същинско чудовище, дълго поне пет метра.

Си Джей нямаше какво да направи. Крокодилът я беше спипал. Тя го знаеше, той също.

С мощно замахване на опашката крокодилът се хвърли напред.