Матю Райли
Великата китайска зоологическа градина (23)

21.

В безопасност зад решетката, Си Джей избърса очите си и стана.

— Добре. Да намерим някой, който може да ни изкара оттук.

— Напълно съгласен. — Хамиш й подаде часовника на Великата драконова зоологическа градина. — По-добре си сложи това.

Тръгнаха през тунела. Той беше модерен и добре осветен, с висок таван, извиващ се над двулентовия път. Два големи камиона спокойно можеха да се разминат в него. Бе дълъг петстотин метра и свършваше с друга решетъчна порта, през която струеше слънчева светлина.

Долната устна на Сиймор Улф трепереше. Личеше му, че едва сега започва да осъзнава случващото се.

— Това е просто… просто невероятно.

Ужасът на Ейрън Пери вече преминаваше в гняв.

— Това е тотално преебаване, мен ако питаш.

Си Джей забеляза, че Ху Тан не казва нищо. Просто крачеше с наведена глава и свити устни, потънал в мисли. Заместник-директорът Шан вървеше до него, като отчаяно се мъчеше да избегне погледа й.

Си Джей погледна през рамо и видя мрачния силует на Червеното лице зад северната порта. Другият принц също се беше върнал и двата дракона вървяха напред-назад от другата страна на решетките.

Изведнъж някъде от долината се разнесе силен крясък. Драконите се обърнаха, заслушаха се и излетяха.

„Добре“ — помисли си Си Джей.

След стотина метра стигнаха до големи гаражни врати, вградени в стената.

— Това е станцията за управление на отпадъци — каза Шан.

Едната от вратите се отвори тежко и от нея изтичаха трима китайци с костюми. Завтекоха се право към Ху Тан, като дърдореха загрижено, но той ги отпрати с няколко резки думи.

Си Джей влезе в станцията за управление на отпадъци.

Двайсет и четири чисто нови камиона за боклук бяха паркирани на неравни редове. Бяха големи машини „Исузу“ с хидравлични преси в задната част на каросериите и задължителния надпис ВЕЛИКАТА ДРАКОНОВА ЗООЛОГИЧЕСКА ГРАДИНА НА КИТАЙ, изрисуван върху белите им страни.

Зад камионите имаше гигантска бетонна яма с размери шейсет на петдесет метра, частично пълна с отпадъци. Покрай едната й дълга страна имаше няколко огромни задвижвани от бутала преси, които трябваше да сплескат боклука в отсрещната стена. Окачените на тавана кранове товареха пресования боклук в камионите, паркирани от другата страна на ямата, където имаше още врати, водещи на запад, извън кратера.

От лявата страна имаше няколко пожарни, паркирани до няколко бензинови колонки — яркочервени и чисто нови, четири с водни помпи и две с дълги телескопични стълби.

Станцията бе впечатляваща, макар и да вонеше на боклук.

В залата имаше още едно нещо, което веднага привлече вниманието на Си Джей.

В нея имаше дракон.

Само че не беше свободен и не вилнееше. Тъкмо обратното.

Това бе жълтодрехият принц, който бе изпълнявал номерата в амфитеатъра — така нареченият Лъки.

В момента Лъки седеше послушно, макар и малко нервно, в клетка, натоварена на пикап на зоопарка. Седлото още бе на гърба му.

Дресьорката му, младата жена с жълтите кичури (Си Джей си спомни, че името й е Им), стоеше до клетката и галеше Лъки през решетките. Още беше облечена в черните си плътно прилепнали дрехи и носеше слушалката си, но беше свалила коженото си яке на черни и жълти ивици.

— Какво става, господине? — извика тя на Ху на мандарин.

— Някои от драконите станаха… агресивни — отвърна Шан, без да спира. — Какво правите тук?

— Лъки пострада. След като прелетяхме покрай кабината, при кацането си навехна глезена. Надявам се да няма нищо счупено. Камионът беше тук, за да зареди. Тъкмо се канех да я откарам в Люпилния център, когато зазвуча тревогата.

— Стой тук — каза Шан и продължи нататък.

Обърканата дресьорка остана при клетката с дракона.

На Си Джей не й пукаше. Тя просто следваше Шан и Ху, които привличаха тълпа около себе си, докато вървяха към асансьорите в дясната стена.

— Накъде, Катеричке? — попита Хамиш.

— Раната трябва да се зашие — каза Си Джей. Цялото ляво рамо на коженото й яке беше в кръв. — После искам да се кача на самолета, да се върна в хотела в Хонконг и да се накисна в шибаната вана.

Обърна се към един от костюмираните, които се бяха събрали около Ху Тан, и попита отсечено на мандарин:

— Къде е лечебницата?

— На трето ниво — отговори костюмираният на английски и заговори на мандарин в радиостанцията си.

Асансьорът пристигна и Си Джей влезе в кабината. Останалите я последваха.

Грег Джонсън застана до Си Джей и попита тихо:

— Доктор Камерън, според мнението ви на професионалист, какво се случи току-що?

Си Джей го погледна.

— Движите се доста добре… за служител от посолство. Не сте просто помощник на посланика, нали?

Той повдигна вежда.

— Точно сега това е без значение. Важното е какви са шансовете ни за оцеляване. Какво стана?

— Животните явно са много по-умни, отколкото смятат китайските ни приятели. Китайците са измислили изкусна според тях система да защитят въжената си линия със звуковите щитове, но драконите са изтръгнали собствените си уши, за да могат да атакуват кабините. Освен това знаят за часовниците ни. Драконите ги бива в решаването на проблеми, господин Джонсън. Намирам това за много обезпокоително.

— Защо?

— Защото интелигентността в животинското царство е правопропорционална на размера на мозъка. Хората имат най-големите мозъци на планетата спрямо телата им и затова сме доминиращият вид. Шимпанзетата, другите човекоподобни маймуни, китовете и делфините са следващите и всички те показват умения в решаването на проблеми — способността да използват хикс, за да постигнат игрек. Крокодилите имат средни по размери мозъци, но мозъкът на едно влечуго не пилее място с идеи за съчувствие или съвест. Когато крокодилът поглежда нещо, той си мисли само как да го улови и да го изяде. Крокодилите също показват умения за решаване на проблеми както в техниките си на залагане на капани, така и в избягването им. Известно е, че никога не можеш да уловиш крокодил два пъти с една и съща техника. Тревожи ме това, че тези дракони имат наистина големи мозъци. Звуковите щитове на кабината и в часовниците ни не позволяваха на драконите да се доберат до нас. И те са решили проблема — откъснали са собствените си уши или ръцете на работниците, за да се справят с часовниците.

Джонсън я изгледа и каза тихо:

— Може да си имаме проблеми и тук.

— Какво имате предвид? — попита Си Джей и се намръщи. Рамото й гореше.

— Имам предвид…

В този момент вратата на асансьора се отвори на третия етаж на административната сграда. След изкуствената светлина на тунела и станцията за отпадъци слънчевите лъчи едва не заслепиха Си Джей.

Пред нея имаше ред прозорци от тавана до пода, гледащи към покрит с купол балкон, надвиснал над долината. Си Джей различи задната част на разрушения замък и Драконовата планина зад него.

Някаква секретарка забърза към Си Джей, поклони се и й връчи пакет за първа помощ.

Си Джей го взе и излезе на закрития балкон, следвана от Хамиш.

Травматичната реакция на Сиймор Улф беше преминала в гняв.

— Искам да ме качите на първия шибан самолет! — извика той на костюмираните китайци. — Не можете да си представите какво ще напиша в „Таймс“, когато се прибера! Хайде! Размърдайте се!

Ейрън Пери също викаше.

— Веднага ме изведете оттук, за да вляза в шибания интернет!

Ху Тан говореше оживено с другите костюмирани, като даваше указания и нареждания и сочеше посланик Сайм и двамата журналисти.

— Докарайте самолета ми от Хонконг — каза Сайм на Ху. — Ще отлетим направо за Пекин.

Ху кимна и тръгна заедно с хората си.

— Стойте тук. Ще се погрижа за всичко.

Докато се случваше всичко това, Си Джей седна на една пейка на балкона и отвори пакета за първа помощ. Свали якето си и вдигна ръкава на тениската. Рамото й представляваше кървава каша. Тъкмо посягаше към антисептичния тампон в пакета, когато Грег Джонсън седна до нея.

— Дайте да ви помогна с това — каза и взе тампона.

Си Джей го изгледа внимателно.

— Имате ли опит с превързване на рани на място, господин Джонсън?

— Може би. — И започна да почиства кръвта около раната на рамото й.

— Огнестрелни рани ли? — попита Хамиш.

— Може би. — Джонсън хвърли тампона и взе игла и конец. — Няма да е зле да захапете нещо. Ще боли.

Си Джей взе коженото си яке и захапа яката му. Изпъшка, когато Джонсън прониза кожата й с иглата и започна да зашива раната.

Докато Джонсън работеше, Си Джей се загледа към долината.

Драконите вече летяха по-бързо, а не се рееха мързеливо като преди. В полета им имаше целеустременост.

След минута-две Джонсън направи последния шев.

— Готова сте. Всичко е закърпено.

— Благодаря — каза Си Джей. Шевовете бяха добри. Белегът щеше да е малък.

— Какво мислите? — попита Джонсън.

Си Джей кимна към летящите из долината дракони.

— Чудя се те какво си мислят. Защо нападнаха нашата кабина? Защо днес? Защо сега… Чакайте малко.

Тя бръкна в чантата банан и извади големите слънчеви очила. Колкото и да не беше за вярване, те бяха оцелели и тя си ги сложи.

Електромагнитният купол все още светеше в зелено над кратера, подхранван от излъчвателите по ръба му. Зад него, много по-високо, се издигаше вторият купол, а около административната сграда пулсираше светлосин звуков щит.

— Модели — промърмори тя, без да се обръща към никого. — Какви модели използват?

— Ъ? — обади се Хамиш. — Какво искаш да кажеш?

Си Джей се обърна към брат си и Джонсън, без да сваля очилата си. Небесносините им щитове пулсираха около тях. Си Джей се огледа и видя, че много от китайските работници в сградата нямат такива сфери около себе си. Явно не виждаха смисъл да носят индивидуална защита, щом самата сграда е защитена.

Тя свали очилата и задъвка замислено едната дръжка.

После примигна и каза:

— Зареждането в два часа.

— Кое? — не разбра Джонсън.

Си Джей рязко завъртя глава наляво и огледа долината и небето над нея.

— Хищните влечуги като крокодилите и алигаторите обичат моделите, повторението. Ако правиш нещо всеки ден в един и същи час, забелязват. И ако това им помага да те докопат, ще използват модела срещу теб. Точно преди атаката срещу кабината видях цистерните да пътуват за обичайното зареждане в два часа. Драконите са ги чакали да се появят в обичайното време…

Млъкна и се обърна към Хамиш.

— Това още не е приключило.

Сякаш в отговор от долината долетя ужасяващ писък.

Тримата се обърнаха.

И ченетата им увиснаха.

— А стига бе… — ахна Хамиш.

Три червеногърди императора летяха право към административната сграда. И всички носеха нещо голямо в огромните си нокти.

— Това да не са…? — започна Хамиш.

— Да — каза Си Джей.

— Мътните да ме вземат… — промълви Джонсън.

Първите два дракона носеха цистерни. Издължените сребристи цилиндри проблясваха на слънцето, а кабините на камионите висяха от тях.

Третият император носеше различен товар.

Мокра кабина от въжената линия, цялата покрита с тръстики и водорасли. Тяхната кабина, взета от водопада. Всичките й прозорци бяха изпотрошени и вътре Си Джей видя нещо да мърда — не нещо, много неща.

Червеногърди принцове.

— Потърсили сме убежище на неподходящото място — въздъхна тя. — Трябва да се махнем оттук.

Но вече бе твърде късно.