Йън Ървайн
Геомант (8)

Седем

По време на обратния път Тиан размишляваше над забележката на Джоейн, че извадените и застояли кристали стават безполезни. Без да обръща внимание на случващото се около нея, занаятчията събра шепа кристални отломки и ги разхвърля на различни места из фабриката, за да изпита ефектите от подобно излагане. Не й се налагаше да ги крие, тъй като те по нищо не се отличаваха от останалите кварцови късчета.

На път за работилницата си тя намина през библиотеката, за да погледне Великите сказания. Тези книги, двадесет и девет на брой, представляваха най-въздигнатите моменти от Историите. От всяко дете се очакваше да ги познава. Тукашните копия бяха подвързани в червена кожа, украсена с месинг, и бяха прикачени към лавиците с месингови вериги. Тиан ги разгледа една по една. Всички си бяха на мястото. Липсваше само една — двадесет и третата. Сказанието за огледалото.

Тя отиде при библиотекаря, възрастен мъж с мраморна плешивост, петнисти ръце и вечно воднясали очи.

— Здравей, Гарлис — поздрави Тиан. — Търся едно от Великите сказания.

— Всички са на рафта. — Той не повдигна очи от каталога си.

— Не, една книга липсва. Сказанието за огледалото.

Гарлис рязко повдигна глава, отвори уста и отново я затвори. Приличаше на човек, измъчван от внезапна болка. Влагата в очите му се учести.

— Няма такова Сказание!

— Става дума за двадесет и третото. Трябва да…

— Няма! — просъска той. — И ако продължиш да говориш за това, ще трябва да спомена името ти в доклада за скрутатора.

— Извини ме за безпокойството — рече Тиан и излезе. Значи Джоейн беше прав. Но защо това Сказание е било оттеглено?

Точно на прага на занаятчийското хале Тиан я повикаха в кабинета на Ги-Хад. Отговорникът се беше настанил зад бюрото си. Посрещна подчинената си с мълчание, разтеглило се, докато тя затвори вратата и се настани на стола в отговор на отсечен жест от негова страна.

— Искали сте да ме видите, отговорнико?

Хлътналите му очи приковаха нейните.

— Да, заради това! — Ги-Хад с трясък стовари контролер върху бюрото си.

Тиан се сепна. Това бе контролерът, над който Иризис бе работила в течение на последния месец. Ала устройството бе до такава степен очукано, че поправката му бе невъзможна.

— Как се е случило подобно нещо? — попита Тиан, докато вземаше контролера.

— Иризис обвинява теб — безизразно заяви заводският.

— Мен? — полугласно рече занаятчията. — Защо ми е да правя подобно нещо?

— Може би защото двете с Иризис не се спогаждате? Може би защото я мразиш? Може би защото работиш за врага?

Той бе разперил ръце, създаващ впечатлението, че по-скоро я оставя да избере, отколкото отправя обвинение към нея. Ала Тиан потръпна от страх. Вече въобще не я беше грижа за размножителната палата. В този момент отговорникът притежаваше стряскащо сходство с перквизитора, разпитвал я като дете. А Иризис бе втора братовчедка на Ги-Хад. По тези земи родовите връзки имаха особена тежест.

Трудно й беше да овладее гласа си.

— Не харесвам Иризис, но не я мразя. Просто се опитвам да си върша работата по най-добрия начин, за да дам приноса си.

— Според нощния пазач ти си единствената, която е влизала тази сутрин.

— Нощният пазач прекарва времето си в клюкарстване край пещите. Никога не я виждам на излизане.

— Дневният пазач казва същото. А и контролерът на Иризис е намерен в твоята кабинка.

— Може би някой се опитва да се отърве от мен — отвърна Тиан.

— Иризис ли обвиняваш?

— Не ми се вярва, че тя би унищожила собствения си контролер, дори и за да се отърве от мен. Прекалено много обича работата си.

— Кого тогава? — провикна се Ги-Хад.

— Не зная, отговорнико.

— Съветвам те да се постараеш да откриеш! Когато перквизитор Джал-Ниш научи за това, може да реши да се отбие да ни посети. А той не е доверчив като мен, Тиан, и има склонността бързо да прави заключения. Ако той реши в твой ущърб, нищо казано от мен няма да промени мнението му. Свободна си!

Тиан излезе, сграбчена от черен мраз. Вече бе чувала за новия перквизитор. Ето че се бе сдобила с още една причина за страх: той беше баща на Ниш. Тя бе отхвърлила дребния механик, а той се бе съюзил и спеше с Иризис. Нямаше съмнение чия страна щеше да вземе Джал-Ниш Хлар.

Работата представляваше единствената й утеха, макар че дори тя не предоставяше убежище от неспирните тревожни мисли. Новият кристал не се нуждаеше от предварителна обработка, беше идеален. След като го събуди с индикатора си, Тиан отстрани няколко острини от ръбовете му, преди да модифицира гнездото в шлема си, за да може да напасва формата на новия кристал. Някъде около времето за вечерното хранене тя беше готова и вложи кристала. Той легна идеално в гнездото. Тиан го застопори и се отдръпна, за да огледа работата си. Прекрасна изработка, отлично изпитание и приложение на уменията й. Само че отсъстваше онова удоволствие от успеха, обичайно сподирящо делата й. И отново, докато оставяше инструментите си, занаятчията усети как някой, много далеч, се опитва да я намери.

Притеснена от тази мисъл, тя затвори очи и отпусна глава на работната маса. Тогава вратата се отвори. Иризис. Последният човек, когото искаше да види.

— Разбрах за контролера ти… — поде Тиан.

Върху лицето на Иризис изникна такава ярост, че Тиан застина.

— Нито дума повече! — просъска русокосата жена.

Тиан сведе поглед към шлема си, опитвайки се да отгатне причината за посещението на Иризис.

— Откри ли решение на проблема? — Неканената гостенка взе един от угасналите хедрони.

— Не, но напредвам. Ами ти?

— Не моите контролери отказват.

— Мислех, че ще си склонна да помогнеш. Все пак става дума за войната — хапливо рече Тиан. Мъничка победа, но пак я накара да се почувства по-добре.

Погледът на Иризис скачаше между сферата и шлема.

— Какво е това? Нова играчка за копелдачетата ти братя и сестри?

Само двадесет години по-рано това не би представлявало обида. В онези дни жените сами избираха дали да се съберат с някой мъж, или да отглеждат децата си сами. Тиан стисна пестници. Съперницата й се изсмя открито.

— Дойде от размножителната палата, там и ще свършиш. То и без това не те бива за друго, освен да лежиш разкрачена.

Тиан стисна зъби и не каза нищо. Знаеше, че мълчанието й ще подразни Иризис повече от каквито и да е думи.

— Е, какво е това? — избухна накрая Иризис.

— Бих си помислила, че човек с толкова много майстори сред предците си би трябвало да разбере от пръв поглед.

— Кажи най-сетне!

— Това е прибор — отвърна Тиан, — който разчита историята на повредените контролери и изяснява причината за отказа.

Очите на Иризис блеснаха.

— Няма да проработи. — Тя взе шлема, огледа го и го постави на главата си, където той застана като палачинка. — Дори не можеш да си го сложиш.

— Моята глава е по-малка.

Иризис придърпа паешките проводници надолу, сетне посегна към сферата, в която все още бе вложен хедронът, който Тиан беше изследвала по-рано. В мига на допира й кристалът в шлема блесна ослепително. Чу се пукот, придружен със съскане. Иризис изпищя, рязко свали шлема от главата си и го хвърли на масата.

— Добре ли си? — Тиан не разбираше случилото се.

Иризис се олюля като пияна. Погледът й също притежаваше сходни характеристики. Пръстите й яростно разтриваха слепоочията. Кожата под кристала се бе зачервила и покрила с мехури. Няколко руси кичура бяха обгорени.

Очите на Иризис си върнаха фокуса. Шамарът й бе нанесен със замах и повали Тиан.

— Гнусна крава, направила си го нарочно. Стой настрана от мен, чу ли?

Тиан се отдръпна, разтривайки бузата си.

Иризис скочи като тласната от пружина. Изглеждаше ужасена — рядка за лицето й мимика. Какво й бе причинил уредът?

— Тази гадория е покварена също като теб, Тиан. Няма да имаш никаква полза от нея.

— Ти не можа да го разбереш — възрази Тиан. Не се въздържа, защото рядко й се удаваше да има последната дума в спор с Иризис. — Може би ти ще бъдеш тази, която ще свърши в размножителната палата.

— Хора като мен не ги изпращат там! — просъска Иризис. Тя бе изключително чувствителна към всички подмятания относно занаятчийските й умения. — Ние си намираме подходящ партньор и живеем сред лукс. Радвай се на фабриката, докато можеш, Тиан. Няма да останеш дълго тук.

На Тиан, чието потекло съдържаше редица горди и независими жени (без отклонението, представлявано от майка й), й се прииска да се нахвърли върху надутата събеседничка и да й издере очите. Но успя да се овладее и само затръшна вратата в лицето й. В рамките на няколко дни вече се беше сдобила с двама врагове. Въпреки недостига на мъже, Тиан не се съмняваше, че Иризис ще успее да се уреди. Такива като нея винаги се уреждаха.

Тези контролери щяха да решат съдбата на Тиан. Ако успееше да узнае причината за повредата им и съумееше да разреши проблема, позицията й щеше да се укрепи. Ако не, беше обречена.

Никога не би се примирила с размножителната палата. Това учреждение служеше не само за пропаганда, но също и като начин за впрягане на жените, по един или друг начин провалени или неуспели да си намерят партньор заради безбройните избити мъже. Цели поколения бяха останали да лежат завинаги на бойното поле.

Сега беше невъзможно да се работи. Докато заключваше вратата си, Тиан зърна Ниш, облегнат на стената край кабинетите. Навярно събираше улики, които да предостави на баща си. Примката около нея се затягаше.

Тиан отиде в стаята си и тъй като беше прекалено потресена, за да се храни или мие, тя хвърли дрехите си в коша, мушна се между хладните чаршафи и се сви на топка. След използването на хедрон винаги я спохождаха фантастични видения, сякаш мислите й оставаха близо до ефира, провеждащ енергийните полета. Тиан се надяваше, че тези й сънища ще й помогнат да избяга от гнетящата я действителност. Никога не бе изпитвала по-силна нужда от тях.

 

 

Този път й се присъни непознат свят, мрачна земя, осветена от огромна оранжева луна, която не беше земната. Черна трева се извиваше под съсъка на вятъра. Мазни блата петняха пейзажа, а сред тях надничаха сини, черни и лилави цветя, леко светещи сред мрака.

Тиан беше застанала на балкон и бе загледана в лъскавите като стъкло планини, бодящи на запад. Чувстваше как сърцето й блъска силно в гръдния кош, а кожата й е настръхнала. Пръстите й стискаха парапета до болка. Зъбите й също бяха стиснати. Чувстваше как те скърцат. Защо беше толкова изплашена?

Тих грохот се зароди в тишината, наподобяващ гръм, но някак по-земен. Звуковите вълни се предаваха през твърдта. Вятърът разнасяше мъгла край лицето й, ала тази мъгла миришеше на сяра. Очите й се насълзиха.

Тя обърса сълзите си. Продължаваше да гледа назъбената планинска верига. Осъзна, че очаква нещо да се случи. Започна да брои ударите на сърцето си: един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. И обратно. Все още броеше, когато я прекъсна огромна експлозия в средата на планината, блясък, който освети небето. Жълти сияещи кълба изхвърчаха във въздуха, за да променят цвета си по време на параболата — оранжев, сетне червен.

Още експлозии осветиха изригващите облаци. А облаците се издигаха все по-високо, за да образуват форми, приличащи на стиснати юмруци, наковални, гъби. Мълнии раздираха мъглите. Нямаше гръмотевици, никакъв звук. Само вятърът продължаваше да съска сред и над тревата.

Експлозиите се разгърнаха по планината, по хоризонта. Изглеждаше, че целият този свят се разпада, изливащ върху себе си стомашните сокове от сърцевината си в опит да се самопогълне. Облаците станаха толкова гъсти, че огнените кълба вече почти не се виждаха. По склона на планината започна да се стича сияние, червена гъстота по ръба на гърне. Последваха още огнени ивици. Цялата планина се оказа прорязана от тях. Тиан усети нов пристъп на страх.

Лавата заливаше всичко, избликваше от всеки връх, стичаше се към нея. Напредъкът й бе неумолим. Възнамеряваше да залее целия свят.

Сега гледната й точка се промени. Тиан се загледа в тялото, стоящо на балкона. Осъзна, че то изобщо не принадлежи на нея, а на млад, красив мъж, висок, с широки плещи, с лъскава тъмнокафява коса, добре оформена брадичка и красиви устни. Той й напомняше за принцовете от приказките.

Пронизващият страх, който тя бе чувствала, по външни признаци принадлежеше нему. Тиан знаеше, че ленивите потоци лава, стичащи се по склоновете, предвещават гибелта на младия мъж. Той разпери ръце и отчаяно се огледа, дирещ да зърне някого в мрака. Помогни! Тя видя как устните му оформят думите. Моля те, помогни ми!

Звукът не можа да я достигне, изпреварен от оглушителен рев и грохот, съответстващи на разпада на света. Мощен вихрен прилив блъсна тревата, пръснатите дървета, младежа на балкона. Той погледна право в нея и застина. Умоляващата усмивка сви сърцето й. Тиан се усмихна в отговор, мъжът отново призова за помощ. Балконът и стоящият на него човек изчезнаха, ответи. Земята се разтърси, отхвърляйки и Тиан. Тя се сепна.

По-късно същата нощ тя сънува, че младият мъж лежи до нея. Тези съновидения я измъчваха с еротичната си чувственост. Но въпреки това тя не искаше да спират.

 

 

Тиан се събуди с главоболие и слаб спомен за съня — експлозиите, миризмата на сяра, лудешкият вихър. Помнеше удивителното лице и виковете на младия мъж. Странно! Сякаш бе умолявал за помощ именно нея. Но нямаше смисъл да обръща подобно внимание на хаотичните образи, породени от употребата на хедрони. Тя скочи от леглото и забърза към работното си място.

Първите опити с устройството минаха добре. Тиан започваше да разчита историята на кристала. Струваше й се, че писмената, разказващи за претърпяното от него, са съхранени в слоеве светлина. Кристалът се отличаваше с някакво горещо излъчване, а това беше странно. Обичайно хедроните пораждаха впечатлението за хладина. Но до този момент не бе разбрала причината за случилото се.

Към средата на утрото главата й започна да пулсира болезнено. От този момент състоянието й започна да се влошава стремглаво. Пламтежът на кристала се пренесе върху мозъка й. Не биваше да се напряга толкова. Антрацизмът е ужасна орис…

Тиан излезе, събра парчетата кристал, които пробно бе разпръснала из фабриката, и ги подреди върху масата в работилницата си. Отново си сложи шлема, само че пробождаща болка я накара да го свали. Беше все така приведена над плота, отпуснала глава в ръцете си, когато дойде Ги-Хад, придружаван от надзирател Грист.

— Така няма да напреднеш, занаятчия Тиан — каза последният.

Тя бавно повдигна глава и го погледна през замижали клепачи.

— Работя по осемнадесет часа на ден.

— Всички работим усилено — каза отговорникът.

— Аз работя по-усилено от когото и да било! — кипна Тиан. А после по-меко добави: — Имам чувството, че главата ми гори, Ги-Хад. Страхувам се да…

Той пребледня.

— Тогава спри. Няма да допусна във фабриката ми да има изпържени мозъци.

— Но аз имам напредък. Изработих това устройство, за да разчитам хедроните. — Тя указа въпросното.

Ги-Хад взе шлема и го огледа. Докосна кристала с върха на показалеца си. В този момент Тиан затаи дъх, но при него не последва нищо от случилото се с Иризис. Това не беше изненадващо. От психична гледна точка умът му не беше по-активен от къс овнешко.

Занаятчията постави хедрон в сферата и обясни принципа на действие. Надзирателят и отговорникът слушаха внимателно, ала надали разбраха нещо. Това не беше от значение. Никой от двамата не знаеше как функционират контролерите, но разбираха значението им за войната.

— Какво откри? — изстреля Грист с тона на генерал, обръщащ се към зелен новобранец.

— И трите хедрона притежават сходни черти. Функционирали са отлично при инсталация. Ако желаете, можете да проверите вписаните данни…

Ги-Хад махна с ръка.

— Доверяваме се на думата ти.

— Аз не се доверявам на хора, които нарушават правилата ми — заяви Грист. — Тя непрекъснато излиза без разрешение.

Ги-Хад му направи знак да замълчи. Тиан разказа за наблюденията на Джоейн относно ефектите върху извадените кристали, както и за собствените си експерименти. На масата й лежаха парчета кристал, до едно номерирани.

— Оставих тези късове навън: две на слънце, две на сянка, две на сухо място и две на влажно. А тези осем парчета бяха вътре: две бяха досами пещта, две малко по-далеч, но пак на топло, тези двете на средна температура, а тези две при студената южна стена.

Отговорник Ги-Хад изглеждаше впечатлен.

— И какво откри?

— Все още нищо. Току-що ги донесох.

Грист изсумтя:

— Казах ви, че тя само ни губи времето.

— Мълчи, младши надзирателю! — тросна се Ги-Хад.

Лицето на Грист се вцепени. Тиан усети, че се е сдобила с поредния враг.

— Разчети ги, занаятчия — нареди отговорникът.

Тиан можеше само да се моли, че няма да го разочарова. Тя си сложи шлема, стисна зъби срещу болката и постави първото късче в сферата.

— Почти няма излъчване. — Занаятчията го извади и премина към следващите образци.

Отговорникът подхвърли късчето в огромните си лапи, където то се изгуби.

— Номер едно — рече той. — Онова, което е било оставено на слънце?

— Точно така.

Двамата мъже мълчаливо я наблюдаваха как работи.

— Образец номер две притежава известна аура, но слаба. Четирите кристала, оставени близо до пещите, са отишли. Всички останали са непроменени.

Ги-Хад изглеждаше объркан и Тиан разясни:

— Способността им да извличат енергия от полето може да бъде унищожена чрез излагане на слънчева светлина, макар че процесът не е моментален. За голям хедрон ще са необходими дни, може би дори седмици.

— Но това не може да е причината за отказа на твоите кристали — каза Грист. — Те са били съхранявани добре.

— Не, но… Хрумна ми нещо! — Тиан взе шепа кристални парчета от кошницата си и ги провери. Всички те имаха силно излъчване. — Елате с мен при пещите.

Двамата я последваха, като Грист не се и опитваше да скрие раздразнението си.

— Явно за други това не важи, но аз си имам работа — изсумтя той.

Тиан постави две от парчетата до стената на пещта, нажежена до червено, и още две на малко по-хладно място. Остави ги там пет минути, преди да ги прибере с щипци.

Върнаха се обратно в работилничката й, където тя отново измери аурата им.

— Първите две парчета са изцяло угаснали. Другите две имат излъчване, но чезнещо. Виждате ли! — победоносно рече тя. — Ако се нагреят прекалено, хедроните престават да работят. При по-малка горещина отказът е постепенен.

— Тоест казваш, че твоите хедрони са били саботирани — възкликна Ги-Хад. Той се спогледа с надзирателя, чието лице бе упорито безизразно.

— Не разбирам какво друго би могло да бъде — рече тя. — От момента на добиването си до доставянето тук кристалите нито веднъж не са изложени на слънчева светлина, а след като операторите получат контролерите си, те ги пазят по-стръвно и от първородни рожби. Само че са достатъчни пет минути край пещта, за да станат безполезни. Всеки би могъл да стори това.

— Можеш ли да определиш точно кой го е сторил?

— В слабото излъчване на неизправния хедрон долових странни следи, но не мога да ги разчета. За тази цел ще ми е необходим много мощен кристал. А може би с помощта на индикатора…

Ги-Хад изпусна дъха си с просъскване. Той отиде до вратата, за да се убеди, че никой не ги подслушва.

— Значи сред нас има шпионин.

— Така изглежда — отвърна Тиан.

— Постарай се да разкриеш самоличността му преди перквизитора.

— Опитвам се, но…

— Без оправдания! — остро каза отговорникът. — С всяка минута гинат войници, лишени от защитата на кланкери. Ако фабриката не изпълни годишния си минимум, ще се озова на фронта. На моята възраст!

— След десет минути работа започва да ме боли глава.

— Тогава си намери помощник. Иризис не ми изглежда особено заета днес.

— Тя вече опита вчера — отвърна занаятчията. — Шлемът й причини силна болка.

— Казва, че си се опитала да я убиеш — каза надзирателят.

— Предупредих я да не го докосва.

— Тогава помоли друг — рече Ги-Хад.

— Никой друг не притежава нужния опит или контрол.

— Все трябва да има подходящ човек. В тази проклета фабрика има хиляда души!

— Бихте ли се обърнали към огняр с молба да изработи огърлица за жена ви? Или към библиотекар с молба да помогне в ковачницата? Няма към кого да се обърна, Ги-Хад.

— Тогава върви при аптекаря, помоли го да ти даде нещо за главоболие и се захващай за работа! Всичко зависи от теб, Тиан.

— Ами шпионинът?

— Грист ще се погрижи за това.

— Веднага се заемам — мрачно произнесе надзирателят и промърмори: — Сякаш си имам малко друга работа.

Ги-Хад написа на Тиан разрешение да се възползва от церовете на аптекаря.

— Ела, надзирателю, предстои ни работа.

И двамата бързо се отдалечиха. Отговорникът се чувстваше като у дома си сред мини и пещи, сред всичко механично, ала тукашната работа бе неразбираема за него. А това не му се нравеше.

 

 

Тиан се върна от амбулаторията без мехлема, който не можеше да бъде приготвен веднага. Тя изпи няколко чаши вода, разтри слепоочията си и отиде да нагледа с какво се занимават чираците. Даря се беше съсредоточила над камъка си. Винс и Ру-Дан внимателно затягаха един кристал. Останалите чираци работеха по масите си.

— Къде е Гол? — попита Тиан.

Ру-Дан повдигна очи и каза нещо на Винс, който остана да се занимава с кристала, докато тя се приближи, сваляйки очилата и прахозащитната си маска. Ру-Дан бе ниска и пълничка, с жизнерадостно пухкаво лице, запомнящо се (макар и не загрозено) с кръгъл белег от шарка в крайчеца на устата.

— Простете? — чиракинята приглади кестенявата си коса с ръка, по която блясваше кристален прах.

— Търсех Гол.

— Не съм го виждала от около час.

— А какво правеше той преди това?

Чиракинята замълча, очевидно в нежелание да докара неприятности на хлапето.

— Обзалагам се, че отново е безделничел! — рече Тиан. — Когато го видиш, кажи му, че искам да го видя незабавно.

Ру-Дан кимна.

— Нещо друго трябва ли ви? Винс и аз точно поставяме кристал.

— Не, това е всичко. — Трътлестата девойка понечи да се върне на работното си място, но Тиан я спря с питането: — А да си виждала Иризис?

— Преди малко тя беше в работилницата ви.

Занаятчията бе прободена от неспокойство.

— Благодаря ти.

 

 

Няколко часа по-късно Иризис изникна в работилницата на Тиан, носейки малко бурканче.

— Минавах покрай амбулаторията и аптекарят ми заръча да ти дам това — заяви тя с леден тон.

— Благодаря ти.

Етикетът указваше лекарството да бъде втривано в слепоочията на всеки четири часа — или по-често, ако главоболието упорства.

Тиан отстрани капака, потопи пръста си и започна да разтрива смеската върху челото си. Кожата й се загря. Главоболието, бумтяло неспирно през последния час, леко отслабна. Занаятчията остави бурканчето встрани, придърпа жичната сфера и подири с поглед шлема.

Не го видя. Тиан се надигна и се огледа. Нима Иризис е посмяла да го вземе? Дали пък точно тя не е тайнственият шпионин? Не изглеждаше вероятно. Но пък тя можеше да спечели много, като подкопае Тиан. И нямаше какво да губи.

Занаятчията отхвърли тази мисъл — тя несъмнено бе породена от прекомерната работа и недостатъчната храна. Беше се отправила към столовата, когато зърна нещо в ъгъла на работилницата. Шлемът! Беше деформиран, макар и не фатално. Как се беше озовал там? Много добре помнеше, че го е оставила в другия край на масата.

Не би могъл да се разтроши толкова при обикновено падане. Трябва да е бил захвърлен или запратен с удар! Тиан трескаво го повдигна и с нарастваща тревога го обърна, за да погледне кристала. Опасенията й се потвърдиха: веднага забеляза разцепващата пукнатината. От една точка на повърхността му плъзваха пукнатини, сякаш мястото е било ударено с чук.

Тя постави шлема на главата си, макар предварително да знаеше резултата. Така се и оказа. Той беше безполезен. Кристалът беше разрушен.