Йън Ървайн
Геомант (38)

Четиринадесет

Пристигнаха почти едновременно с идването на сивкавата зора. Вятърът фучеше яростно, но преследвачите намериха сравнително тихо местенце на северната страна. Рустина крачеше, отметнала глава назад, загледана в скалата. Търсеше удачно място, от което да започнат катеренето си.

— Мисля, че тук ще бъде подходящо! — Тя допря ръкавицата си до слоестата скала.

Иризис се беше втренчила в снега, очертаващ вихрите на въздушната стихия. Мислеше единствено за кристала. Нощите й бяха изпълнени със сънища за него, а денем си представяше как той й връща таланта.

Останалите от войниците на Рустина носеха огромни пакети, които струпаха в подножието. Сержантът им направи знак:

— Не, сложете ги по-далече. Иначе ако ни видят, ще е достатъчно да хвърлят няколко камъка.

Скоро приготовленията приключиха. Иризис беше загърбила вятъра и наблюдаваше. Първите двама катерачи получаваха последните си напътствия. Те приличаха на Рустина: високи, стройни, с дълги крайници. Към китките и подметките на ботушите им бяха прикрепени подвижни шипове. Всеки от тях бе екипиран с остра брадвичка за лед и малка раница. Свързваше ги въже.

Накрая Рустина ги потупа по рамото и ги отпрати. Двамата започнаха да се катерят с изненадваща ловкост. Намираха опори, които изглеждаха невидими за Иризис. Четирикраки паяци, скоро войниците се изгубиха сред снега.

Джал-Ниш стоеше, скръстил ръце. Недалеч от него бе застанал сержант Арпъл, скован като на парад. В раната над устната му се бяха струпали снежинки. Рустина крачеше напред-назад, стиснала и без това тънките си устни. Червената й грива се развяваше. Минаха минути, проточили се в час. Не се чуваше нищо. Но пък и с този вятър не би могло. Рустина бе започнала да си мърмори нещо. Джал-Ниш също започна да се разхожда нервно. Само Арпъл все още не помръдваше.

Долетя стържене на метал в камък. Нещо изникна край скалата, спускащо се надолу. Последва нов удар, оттласкване. Това бе един от войниците, спускащ се по въже. Краката му докоснаха земята.

— До този момент всичко е идеално — засия той. — Няма и следа от тях. Заехме позиция на върха.

Джал-Ниш бе притичал до него.

— А времето?

— Великолепно! — Катерачът широко се усмихна. Венците му бяха пожълтели от дъвканата нига. Рустина бе раздала дажби на хората си, макар самата тя да не се бе възползвала. — Вее здравата. На повече от двадесет крачки не се вижда нищо.

— Никакви следи, никаква пъртина?

— Не, сър. — Той изплю жълтеникава храчка.

— А кланкерите?

Войникът се почеса по главата и се консултира с Рустина, която кимна.

— Смятам, че ще е възможно, сър.

Тримата се отдръпнаха встрани и Иризис не чу остатъка от разговора им. Скоро Джал-Ниш се отдръпна и нареди:

— Сержант, ти и останалите ти хора се изкачете колкото е възможно по-бързо! Подгответе мястото и издигнете съоръженията. Арпъл, прати да повикат кланкерите. Ще ги издигнем на върха.

Арпъл изглеждаше скептичен, но се обърна към един от войниците си, който се понесе на ските си към лагера. Хората на Рустина приготвиха сноповете пръти, които по-рано бяха стояли привързани към кланкера им (и за чието предназначение Иризис често се беше чудила). Носеха още и торби с макари, въжета, скоби и прочее оборудване. Самата Рустина също се бе включила в пренасянето и мъкнеше наравно с останалите. Хората й започнаха да се изкачват, възползвайки се от спуснатото въже.

Иризис приседна на един камък. Тук нейните умения не бяха нужни. Но как възнамеряваха да издигнат кланкерите? В подобно време това изглеждаше същинска лудост, особено след случилото се с Дир.

Скоро въжето се разклати. Рустина сигнализира в отговор и войниците привързаха приготвената екипировка. Тя бе изтеглена почти без метално дрънчене. Сетне въжето бе спуснато отново. Оставащите от хората на Рустина също бяха изтеглени. Последна се изкачи самата тя.

Джал-Ниш неспокойно се оглеждаше. Точно в този момент бяха особено уязвими, защото разполагаха единствено със защитата на Арпъл и с тях щеше да е свършено, ако се появеше лиринкски патрул. Двама лиринкси щяха да са достатъчни, за да се справят с единадесетимата горе.

След два часа изпратеният от Арпъл войник се появи обратно, следван и от другите ратници. Те получиха кратък инструктаж, сетне започна изтеглянето им.

Арпъл се качи заедно с тях, за да огледа позицията. Скоро след това се разнесоха тежките стъпки на кланкерите, първо един, после и останалите три. Към върха бяха изтеглени по-здрави въжета, а после и механик Туниз, нервно озъбена.

Появи се и Ниш.

— Какво става?

— Повечето от войниците вече са горе — каза Иризис. — Сглобяват приспособление, с което да издигнат кланкерите.

— Те са луди!

— Ти знаеш най-добре, нали си механик.

— За щастие Туниз е по-добра от мен.

Въпросната бе спусната отново и започна да издава нареждания. Първият кланкер се приближи до подножието и съгласно указанията й бе овързан в двата края. Когато всичко бе готово, Туниз подръпна въжето, спуснато най-напред.

Тогава въжетата на кланкера се опънаха и без видимо усилие започнаха да го издигат. Скоро бойната машина изчезна сред снега.

— Как…? — поде Крил-Ниш.

— Нямам представа.

Оказа се, че е брилянтно просто. На върха въжето преминаваше през няколко макари, прикрепени към скеле, изградено от прътите. Войниците бяха построили две такива съоръжения. Другият край на въжето бе вързан към голям камък, функциониращ като противовес. Скоростта на спускане на камъка също подлежеше на регулиране.

Ето че скалният къс удари земята. Туниз изчака сигнала, че кланкерът е стъпил на твърда земя, сетне развърза въжето. То изчезна нагоре, а въжетата, които бяха издигнали бойната машина, се спуснаха обратно, за да бъде омотан вторият кланкер и съответно издигнат с помощта на втора канара. Същата процедура бе повторена и за останалите два кланкера.

— Така се прави — доволно възкликна Джал-Ниш, когато и четвъртият кланкер, с все още стоящата вътре Юлия, плавно се издигна във въздуха. — Всичко мина идеално. Така става, когато човек сам си прави нещата.

Иризис затаи дъх и се поотдръпна. Тъкмо такива реплики бяха склонни да предизвикват съдбата. Но нищо не се случи. Скоро дойде сигналът, че всичко е наред.

— Идеално — заяви перквизиторът. Следобедът едва се бе преполовил. — Ще лагеруваме на върха, ще разпратим разузнавачи и ще поемем през нощта. Щом ги открием, ще нападнем с все сила. Искам от върха да потече водопад лиринкска кръв. Този път никой няма да се измъкне.

— Ами Тиан? — попита Иризис.

— Обмислям план — обяви Джал-Ниш с тайнствено самодоволство. Искаше му се да настояват за повече подробности, за да си достави удоволствието да им откаже.

Но нито Иризис, нито Ниш попитаха, а на свой ред се оставиха да бъдат изтеглени в клупа. Горе вятърът беше още по-немилостив. На повече от няколко крачки не се виждаше нищо. Подкрепиха се със замръзнала храна и се опитаха да спят.

 

 

През нощта Иризис бе събудена от непознат войник, разтърсил я за рамото.

— Открихме ги. Тръгваме след двадесет минути, занаятчия.

Тя бе спала облечена, така че приготовленията й бяха едноминутни и се състояха в нахлузването на ледените ботуши. След това сънено задъвка къс пушена риба. Всички се бяха събрали в пространството между две едри канари. Запаленият огън беше незначителен, защото се страхуваха да не се издадат.

— Разположени са тук — говореше Арпъл и чертаеше с ножа си по снега. — Комплекс от снила, свързани помежду си.

— Какво е снило? — попита Иризис.

— Къща от лед, иглу — отвърна сержантът и продължи. — Врагът е малоброен, разузнавачите смятат, че лиринксите са около десетина.

— Това пак си е заплашителна сила, дори и срещу кланкерите ни — каза Рустина, гризяща суров картоф.

— Но сред тях може да има и малки. Ще нападнем призори, като ги обсипем със снаряди. Ако извадим късмет, ще избием половината от тях в съня им.

— А може би и Тиан — добави Ниш.

— За нея съм подготвил план — каза перквизиторът. — Тръгваме.

Войниците със ски поеха напред. Онези, които пътуваха с кланкерите, заеха местата си. Бойните машини поеха бавно, за да не вдигат шум. Вятърът не беше престанал да вие, само че винаги съществуваше вероятност да се натъкнат на лиринкски патрул.

През по-голямата част от пътуването всички мълчаха. В кланкера беше много студено, защото не бяха запалили нагревателните кутии. Понякога върху корпуса се нахвърляше вихрушка, която го разклащаше.

На няколко пъти се консултираха с Юлия, за да се убедят, че Тиан се намира в едно от иглутата. Казаното от нея всеки път съвпадаше със сведенията от разузнавачите.

С приближаването Юлия ставаше все по-нервна. Не можеше да стои на едно място, поклащаше се, шаваше, потропваше по коленете си. В даден момент тя се втренчи през предния илюминатор, а после се обърна към Ниш:

— Ужасно е! — прошепна тя.

— Кое? — Механикът я погали по ръката. Иризис му хвърли изпепеляващ поглед.

— Ужасно е! — повтори Юлия и потръпна.

В кланкера беше тъмно, затова тя стоеше без превръзка на очите. Понякога големите й очи блясваха в мрака.

— След тази нощ вече нищо няма да е същото — отбеляза Ниш.

Иризис предпочиташе да не го слуша. Какво щеше да се случи, след като върнеха Тиан обратно във фабриката? Във всеки случай русокосата жена знаеше, че самата тя няма да се върне на безопасната си занаятчийска позиция. Глупавата й постъпка срещу Джал-Ниш гарантираше това. Защо го беше ударила? От загриженост заради Юлия? Или отчаянието се бе просмукало тъй дълбоко в нея, че тя несъзнателно бе дирила смъртта си?

Кланкерът спря и някой отвори люка.

— Заехме позиция — каза сержант Арпъл. — Почти се зазорява. Готови ли сте?

Иризис скочи навън и изтегли меча си. Чул познатото изсъскване на метал, Арпъл каза:

— Съветвам те да стоиш назад, занаятчия. Остави сраженията на онези, на които това им е работата.

— Преминала съм обучение — отвърна тя. — Няма да стоя безучастно, когато има работа за вършене. Пък и…

— Да? — Арпъл отново се обърна към нея.

— След случилото се онзи ден нямам бъдеще, сержанте. Освен ако не намерим кристала. А дори и тогава не е сигурно…

— Да — рече той. — Същото се отнася и за мен. Но пак трябва да сторим това, което трябва да бъде сторено.

 

 

Небето започваше да изсветлява. Все още вееше, но през нощта бе спряло да вали.

— Ето там! — каза Арпъл, който стоеше до Иризис.

Тя напрегна очи и можа да различи извивките на ледените постройки, които той сочеше. В този момент дотича един от разузнавачите:

— Натъкнахме се на един от часовоите им, източно от лагера им. Сигурно се е връщал от поста си. Ранихме го тежко, само че той уби Марти.

— Къде се намира лиринксът сега?

— На около левга. Съборихме го в една падина, но го изгубихме от очи. Разсякохме почти целия му крак.

— Може ли да ходи?

— Със залитане, сър.

— Продължавай да наблюдаваш. За момента ще го оставим. Искам всички да се съсредоточат върху нападението над постройките. Най-добре ще е да атакуваме веднага. Възможно е раненият лиринкс по някакъв начин да изпрати сигнал.

— Първо ще намерим занаятчията. Жива — носово рече Джал-Ниш. Затрудняваше се да диша през счупения нос.

— Никой не може да гарантира това, сър — каза сержант Арпъл. — Не знаем къде е.

— Скоро ще узнаем. Перцептор, ела тук!

Юлия предпазливо надникна от кланкера.

— Къде са занаятчията и кристалът й?

Тя посочи към иглутата.

— Къде по-точно? — търпеливо попита перквизиторът. Сега, когато нещата се развиваха по план, отново можеше да се владее.

Юлия започна да се паникьосва. Ниш й протегна ръката си. Тя се поуспокои и със запъване отвърна:

— Не… не мога да кажа.

И се сви, очакваща удар.

Ниш изтича до следователя и прошепна нещо в ухото й. Двамата се приближиха.

— Юлия — поде Фин-Мах с успокояващ глас, — ето тук е нарисувано разположението им.

Перцепторът погледна към плочката, изобразяваща спираловидната подредба на ледените постройки, и се усмихна:

— Прилича на охлюв. Харесвам охлювите, те умеят да се крият.

— Виждаш ли лиринксите? — меко попита Ниш.

— Разбира се — засия Юлия. — Всичките ги виждам.

— Какво?! — ревна Джал-Ниш. — И защо ни казваш чак сега?

— Защото никой не… — Тя замлъкна. Беше запомнила, че този отговор не се приема добре.

Арпъл разбута събраните около Юлия, изправи се пред нея и неочаквано се отпусна на едно коляно.

— Перцепторе, ще спасиш много животи, ако ни кажеш разположението на врага. Моля те, опитай.

Тя затвори очи, направи няколко крачки напред, към заоблените ледени подслони, обърна се и застана на предишното си място.

— Лиринксите са четиринадесет. — Гласът й беше много тих. — Пет тук; три тук; два тук; три тук; един тук.

Юлия последователно посочи пет от външните снила.

— Повече от предположеното — каза Арпъл. — Това съотношение не ми харесва, сър.

— В такъв случай се постарай залпът да бъде точен.

— Ами Тиан? — попита сержант Арпъл, обръщайки се към Юлия.

— Тя е в големия среден купол.

— Великолепно! — Сержантът изтича към кланкерите, за да издаде нареждания.

— И се погрижи тя да не бъде засегната, иначе ще хвърчат глави — изръмжа перквизиторът.

— Готови? — провикна се Арпъл към стрелците. Всеки от тях бе заредил катапулта си с кръгъл каменен снаряд и бе приготвил по още два камъка. Онези дадоха знак, че са готови. — Рустина, отведи хората си от лявата страна, за да пресечете пътя на евентуалните бегълци. Ще стреляме след три минути. След третия изстрел нападнете ледения купол в средата. Тиан и кристалът й имат приоритет пред всичко останало. Вървете!

Рустина отдаде чест и заедно с хората си се плъзна надолу по склона. Останалите войници също получиха нареждания и заеха позиции. Арпъл тихичко отброяваше.

— Готови? — провикна се той към стрелците. — На четири.

Сержантът издигна ръка, плавно я размаха трикратно, а при четвъртия мах движението му бе отсечено и придружено с крясък:

— Огън!

Катапултите стреляха едновременно. Кланкерите се разтресоха. След този залп сержантът издаде разрешение за стрелба по собствена преценка.

Попаденията разпръснаха огромни вълни сняг. Два от снарядите бяха пропуснали, макар и с малко. Един със сигурност беше попаднал в целта, може би и оставащият също. Заради всеобгръщащата белота беше трудно да се определи.

Катапултите стреляха отново. Първо един, после два едновременно, а след известна пауза изкънтя и четвъртият.

— По-бързо, дявол ви взел! — кресна перквизиторът.

Този път три от изстрелите бяха успешни, включително последният, който почти изцяло беше разрушил най-крайното иглу.

— Добра работа! — каза Арпъл. — Последен залп. И не забравяйте, пазете централния купол!

Катапултите изплюха и третите снаряди, само че този път Иризис не можа да види нищо заради облаците сняг.

— Още две попадения! — оповести сержантът, прилепил далекоглед до окото си. — Виждам някаква залитаща форма. Лиринкс. Изглежда е изгубил крака си. Пригответе копиехвъргачките и напред! Трябва да намерим занаятчията!

Иризис побърза да влезе обратно в кланкера. Четирите бойни машини поеха с бърз ход надолу по склона, като се тресяха.

— Какво става? — попита тя. Този път Ниш беше заел позиция пред илюминатора.

— Войниците на Рустина тъкмо достигат куполите — каза механикът.

— Вече виждам трима лиринкси…

— Какво? — скочи Иризис. Известно време Ниш беше мълчал. Той и сега забави отговора си, за да й върне за онзи път. Но Иризис не беше в настроение за подобни игрички и го сръга в ребрата.

— Снегът закрива всичко — продължи механикът. — Нищо не виждам.

Кланкерът с грохот спря. Звуците на битката заглушаваха вятъра — виковете на лиринксите, сблъскването на метал с бронирана кожа, крясъците на агония (някои човешки, други не). Иризис отвори люка и скочи навън.

— Къде отиваш? — викна подире й Ниш.

— Да потърся кристала. Ти остани тук. Пази Юлия.

— Но…

— Някой трябва да пази нея и кланкера. Освен това откъде знаеш чие положение ще е по-опасно?

Това беше вярно. Всичко можеше да се случи. Някой от войниците беше дал на Ниш къс меч, който механикът изтегли. Умееше да си служи с оръжие — като за цивилен. Това си беше буквално част от ежедневието, наложено от войната. Ала заради усилията, които бе полагал в работата, в последно време механикът беше занемарил подготовката си. Сега съжаляваше за това.

Навън снегът прикриваше всичко. С настъпването на деня излизаше все по-силен вятър и въздухът беше пълен със снежни парцали. Ниш се покатери на бойната платформа, където Пур-Дид бе насочил копиемета си към ледените постройки. Те се намираха на около четиридесет крачки от тях. Прекалено близо. Всеки лиринкс би могъл да прекоси това разстояние за някакви си секунди.

Механикът можа да различи войници, които сечаха запечатания с лед вход на централния купол. Скоро всичко това ще свърши и ще можем да се приберем у дома.

Пред най-дясното снило, чийто покрив беше рухнал, бушуваше битка. Двама лиринкси се сражаваха с шестима войници, които бяха захвърлили ските си и се опитваха да притиснат врага към стената, но дълбокият сняг им пречеше. Лиринксите отстъпваха назад, без да се отбраняват.

— Не ми изглеждат толкова корави — каза Ниш.

Единият лиринкс скочи назад, превъртя се във въздуха, озова се върху купчината ледени блокове и със смайваща окото бързина започна да замеря трима от противниците си. Първият успя да приклекне и бе ударен само по рамото, но останалите двама бяха повалени.

Вторият лиринкс скочи сред останалите трима. Два бързи удара отпратиха двама войници във въздуха, из който плисна кръв. Последният ратник започна да отстъпва назад, обърна се и побягна. Лиринксът го замери с един от труповете и го събори, после се отправи към него. Поваленият войник се опита да се отбранява с меча си, но това не впечатли създанието.

Междувременно първият лиринкс бе довършил своите противници. На Ниш му се гадеше. Шестима мъртви за няма и минута. Второто създание се изправи, а в този миг Пур-Дид стреля. Копието прониза гърдите на лиринкса и щръкна от гърба му. Съществото рухна върху човешките трупове.

Лиринксът, който беше мятал ледени блокове, погледна към кланкера, сетне към Пур-Дид и Ниш. Стрелецът трескаво започна да върти ръчката и да приготвя копиемета за нов изстрел, но лиринксът не ги нападна, а побягна към централния леден купол.

— След него! — провикна се Ниш.

— Заповядано ми е да остана тук, освен ако някой от лиринксите не побегне със занаятчията — отвърна Ки-Ара.

Пореден повей връхлетя върху платото. Само след секунди Ниш не можеше да вижда земята. Той обърса лицето си и се спогледа със стрелеца, който правеше същото.

— Хубав ден за битка — весело рече мъжът и вдиша през брадавичестите си ноздри.

— Мда. А след минута може всички да сме мъртви, с развлачени из снега черва.

— Може. — Пур-Дид обърса и механизма, за да предотврати евентуална засечка при следващия си изстрел.

Снежният облак се сгъсти. Ниш се оглеждаше, дирейки врагове. Между ледените куполи се вихреше яростно сражение. За всеки случай механикът се обърна и назад, да не би някой лиринкс да е решил да ги нападне изневиделица.

Половин дузина войници бяха повалили на колене едра бременна женска и я доубиваха с копия. Двете й малки бяха обезглавени, сетне изпищялата в агония майка бе сполетяна от същата съдба. Ниш се извърна.