Йън Ървайн
Геомант (31)

Седем

Кланкерите се възползваха от минен тунел, който разсичаше планината. Спряха да почиват късно вечерта. Тогава всички се подкрепиха, а онези, които не трябваше да дежурят, и поспаха.

Макар и изтощена, Иризис не можеше да заспи. Юлия крачеше малко по-нагоре в прохода, без очила и антифони, и ядеше лепкави топчета ориз. Хранеше се само с това, защото небцето й не понасяше каквито и да било подправки. Отегчена до крайност, занаятчията изостави опитите си да задреме и се изправи, за да отиде при Юлия.

Последната намираше скалите за много интересни. Случваше се да гледа по десет минути, че и повече, някоя кристална жила.

— Тези скали съдържат магия — оповести Юлия.

— Така ли? — Иризис внимаваше да говори тихо.

— Виждам я в решетката — ето тук, тук също. И там! — Тя сочеше в различни посоки.

— От тази мина добиваме кристали за контролерите. — Мина й през ума, че талантът на Юлия би могъл да се използва за намирането на подходящи кристали. Това щеше да е от голяма полза, особено сега, след като старият Джоейн беше мъртъв.

— Зная. Виждам ги. Тази планина е като пудинг, пълен с кристали.

На това непременно трябваше да бъде отделено внимание — ако се върнеха живи. Още една потенциална червена точка за Иризис.

 

 

Ги-Хад дръпна ръчката и каменната плоскост се отмести. Колоната навлезе в следващата мина. Настръхналите войници стискаха оръжията си и държаха факлите високо. Тук проходът лъкатушеше, кланкерите почти одираха тавана. Когато стигнаха до пещерата, където се беше провела битката, всички без Юлия слязоха, за да огледат останките от човеци и лиринкси. Някой шумно повърна край стената. Перцепторът надникна през люка, пое лек дъх и бързо се скри обратно вътре.

— Не мога да я виня — рече Ниш на Иризис. — Ама че отвратително място.

Ги-Хад сбито и с отсечени изречения разказа за битката, а после се отдръпна встрани заедно с Джал-Ниш. Двамата приклекнаха, загледани в пода. Ниш внимателно се приближи към тях, за да разбере какво правят.

— Ето тук намерих щипците — обяви отговорникът, като посочи. От джоба си извади нещо увито и го подаде на перквизитора, който го взе.

— Отпечатъците й личат както по болта, така и по тях — каза Джал-Ниш.

— Това не доказва, че му е помогнала — кисело рече Ги-Хад.

— За всеки случай ще ги задържа.

Двамата отново се отправиха към телата.

— Ще съберем труповете на връщане — заяви перквизиторът. — Сега продължаваме.

Иризис завари Юлия да трепери, мушнала в ноздрите си резервни запушалки за уши. Конвоят продължи пътя си и излезе на открито. Слънцето вече изгряваше, загатвайки поредния ветровит, но ясен ден. Спряха да закусят, докато към краката на кланкерите отново бъдат прикрепени платформите за сняг. Джал-Ниш се приближи до Ниш, Иризис и Юлия.

— Време е да покажете на какво е способна маймунката ви, Крил-Ниш. — Гласът му не можеше да се оплаче от липса на съмнение, съумяващо и да унижава.

Самата Иризис също споделяше това му съмнение. По-рано Юлия едва ли не бе казала, че Тиан е мъртва.

— Можеш ли да видиш Тиан, Юлия? — каза Ниш. Поне видимо той не изпитваше съмнение. — Спомни си онзи контролер, който ти показахме. Усещаш ли…

Юлия насочи покритото си лице диагонално на склона.

— Виждам кристала й!

— Къде? Сигурна ли си? — скочи Джал-Ниш и посегна да я разтърси. Но Ниш протегна ръка на пътя му.

Тя посочи югозапад.

— Там.

— Колко далече е?

— Не зная.

— Виждаш ли самата Тиан?

— Кристалът е прекалено ярък.

— А кога е бил тук? — остро попита перквизиторът.

Известно време тя мълча.

— В продължение на дни.

— Бурята трябва да я е притиснала — каза Ги-Хад. — Надали е могла да тръгне по-рано от снощи.

— Значи е наблизо! — възкликна Джал-Ниш Хлар. — Разпръснете се. Търсете.

— Тук е правила могъща магия — каза Юлия.

— Така ли? — Перквизиторът се спогледа с Фин-Мах, а Иризис си спомни разговора, който бе подслушала. — Не знаех, че притежава подобни сили. Каква магия по-точно?

Юлия не знаеше:

— Кристалът свети самичък.

— Какво искаш да кажеш? — Фин-Мах се приближи до перцептора.

— Сега блести през цялото време. Той е най-ярката светлина в решетката ми.

Отново онова споглеждане.

— Разкажи ни повече за този кристал. Разкажи ни всичко! — заяви перквизиторът.

Дребната жена очерта формата му с пръстчета.

— А във всеки край има черна звезда. В центъра има иглици. По тяхно протежение има искра.

Джал-Ниш придърпа следователя. Този път нямаше как Иризис да ги подслуша, но във всеки случай тя можа да види, че двамата говорят много развълнувано. На нея самата, едва ли не родена с хедрон в ръка, това вдъхваше удивление. И надежда. Иризис знаеше, че талантът й не е безвъзвратно изгубен, че само е потънал на недостъпно за съзнанието й място. На онзи рожден ден бе изгубила увереността в себе си. Трябваше да си я върне, иначе цял живот щеше да си остане измамница.

Никога досега не беше чувала за толкова могъщ кристал. Ако разполагаше с него, щеше да вярва в себе си. Тя искаше да бъде занаятчия, за нея това значеше всичко. И също така всичко би дала (или направила), за да го получи!

По склона притича войник.

— Открихме пресни дири, сър! Лиринкс и леко накуцващ човек.

— Каквато и магия да е използвала Тиан — отбеляза Иризис, — явно не е могла да се измъкне от врага.

— Явно от перцептора ще има известна полза — каза Джал-Ниш. — Движение!

Пътуващите с машините се качиха обратно. Механичните нозе започнаха да тъпчат снега, а войниците вървяха отзад, възползвайки се от прокараната пъртина.

— Защо вървим толкова бавно? — промърмори Ниш.

Иризис докосна индикатора си и отвърна:

— Тук полето е слабо.

— Защо?

— Може би има някакви интерференции.

Механикът погледна на другата страна. Юлия, която почти през цялото време се гърчеше като двегодишно момиченце, бе захвърлила всичките си дрехи — без бельото от паяжинена коприна, плътно обгърнало тялото й. В настоящия момент беше отпуснала глава върху рамото на Иризис и спеше.

Очите на Ниш не се отделяха от нея. Непрекъснато обхождаха извивките й, малките заострени гърди, бедрата и сенчестото място между тях.

— Нямаш ли си друга работа? — студено каза Иризис. — Голям перверзник си, Ниш.

Механикът се изчерви и отмести поглед, а после рязко се надигна, защото отвън долетяха викове. Кланкерът спря, залитнал на осемте си крака. Ниш излезе. Иризис го последва, като затвори люка след себе си.

Намираха се на стръмна пътека, която се виеше по планината. Навсякъде около тях се издигаха остри върхове, нетърпящи сняг. Тукашната обстановка се отличаваше с някакво недружелюбно излъчване, отсъстващо в планините около завода.

— Какво става? — Иризис мина пред кланкерите.

Склонът бе прерязан от урва, която бойните машини не можеха да прекосят. Погледът на Ниш бързо потърси заобиколен път, но поне за левга наоколо такъв не се виждаше.

— Ами ако опитаме там? — посочи Джал-Ниш.

Тримата оператори се посъветваха, мърморейки, а после преустановиха съвещанието си. Стараеха се да избягват погледа на перквизитора.

— Отговорете де! — ревна той.

— Невъзможно е, перквизиторе — отмени ги Ги-Хад.

— Тогава защо просто не кажат? Какво мълчат като…

— Това е… Това е част от традицията им. Ако ги принудите да ви отговорят, те ще отвърнат утвърдително, защото не искат да носят лоши новини. Но това няма да промени нищо. Насиленият отговор няма да ни пренесе отвъд.

— Глупащина! Ако бяха ми казали…

— Те се опитаха, но вие не ги слушахте.

— Тогава ти ми кажи! Има ли начин да прекосим?

Ги-Хад замислено потри брадичка.

— Може би там. — Той посочи назад, към нащърбените скали. — Опитайте на това място! — провикна се той.

Операторите задвижиха машините си назад, което изглеждаше доста нелепо: осмокраки броненосци с плоски стъпала. Те се върнаха известно разстояние, сетне се обърнаха встрани.

Ниш закрачи през снега. Докато достигне указаното място, вече плуваше в пот.

— Всъщност не знам — навъси се Ги-Хад. — Трудно ще бъде, несъмнено. В началото е прекалено стръмно, а и с това слабо поле…

— Бихме могли да направим рампа от сняг — предложи Иризис.

— Добра идея.

Отне им часове, макар да разполагаха с тридесетима войници, екипирани с шанцови инструменти. Но рампата от сняг най-сетне бе готова.

— Пак си е стръмничко — каза отговорникът. — Какво мислите? — обърна се той към операторите.

Те отново започнаха да се съвещават.

— Сега пък какво? — простена Джал-Ниш, който буквално си скубеше косите. — Ще изгубим Тиан.

С юмрук той удари по един от кланкерите. Операторите веднага се обърнаха и го изгледаха злобно, а Ки-Ара, комуто принадлежеше ударената машина, направо стисна пестник.

— И какво? — намеси се Ниш. — Винаги бихме могли да я намерим отново.

— Тези ти думи отлично илюстрират как си попаднал в тъй незавидна ситуация, момче! — процеди Джал-Ниш. — Отвъд тези върхове, идиоте, има огромно плато. И сам щеше да знаеш това, ако си беше направил труда да погледнеш някоя карта. Там бихме имали предимство, защото дори един лиринкс не може да пътува без почивка, а кланкерите не се уморяват. Само че отвъд платото се намира Нист, където изобилства от каньони, зъбери и пропасти. Там един лиринкс ще е в състояние да достига места, недостъпни за кланкер. Недостъпни дори и за войник. И тогава върви ги гони. Ако не ги настигнем в рамките на следващите няколко дни, всичко е свършено. А ако скотът намери другарчетата си…

Перквизиторът замълча и се загледа в снега. Заоблената му гръд, сливаща се с шкембето, се повдигаше тежко.

— Хайде, тръгвайте! — Той изостави Ниш и се обърна към операторите.

Тримата влязоха в машините си. Кланкерът на Зимо тръгна най-напред, за да притисне снега още по-плътно. Бронираната машина изкачи две трети от пътя. Тогава предният чифт крака започна да се хлъзва. Операторът веднага застопори кланкера, карайки го да вбие крака в снежния склон. Ги-Хад направи знак на сержант Арпъл. Шестима войници последваха заповедта на последния, наобиколиха машината и я подпряха.

— Бутай! — нареди Ги-Хад.

Краката отново се плъзнаха.

— Натискай! — ревеше Арпъл. — Натискай! Натискай!

Кланкерът започна да се изкачва, само че войниците се измориха бързо и трябваше да бъдат заменени от друга шесторка. Пресните сили помогнаха на машината да преодолее коварния участък.

— Със следващите обаче ще е по-трудно — лаконично рече отговорникът. — Снегът се е превърнал на лед.

— Пуснете въже от първия кланкер — предложи механик Туниз, почесвайки главата си. — Той ще изтегли останалите.

— Не знам дали ще стане — каза Ги-Хад, но все пак нареди да бъде изпълнено.

Сега двата кланкера тръгнаха едновременно. Първият крачеше бавно, затънал до дъното на корпуса в мек сняг. Втората машина, управлявана от Ки-Ара, достигна заледения участък, при което ходът й се ускори. Въжето започна да се отпуска.

— Мамка му! — кресна Ги-Хад и започна да размахва ръце към оператора. — Намали ход! Въжето трябва да стои изопнато.

Краката на втория кланкер се хлъзгаха, разпръскващи късове лед. Трошаха, но не можеха да се задържат. Бойната машина започна да се плъзга встрани.

— Удръжте го! — изрева перквизиторът.

Двама войници притичаха и опряха рамене в задната част на машината. Сержант Арпъл викна:

— Върнете се! Отдръпнете се!

Войниците се спогледаха, объркани от противоречивите заповеди.

— Отскочете встрани! — изрева Арпъл, ала вече беше прекалено късно. Кланкерът се люшна като махало и събори единия войник от рампата. Другият се спъна и бе премазан от огромното ходило. Предсмъртният му рев отекна сред върховете. Машината остана да виси на кабела, като се поклащаше. Ки-Ара изпищя измъчено, метално стържене върху стъкло.

Зимо също извика, защото тежестта на втория кланкер започна да издърпва машината му назад. Ниш не искаше и да мисли за страховитото напрежение, на което бе изложен механизмът на първия кланкер. Изглеждаше, че машината на Зимо всеки миг ще рухне, но сержантът изпрати войници, които струпаха камъни под краката й.

След като машината бе укрепена, побеснелият сержант се приближи до Джал-Ниш, сграбчи го за палтото, повдигна го (предвид теглото на перквизитора, това си беше забележително постижение) и ядно просъска:

— Ако още веднъж си позволиш да заповядваш на войниците ми, ще ти се прииска да са те удушили при раждането. Не ме е грижа, че си перквизитор. Ще се обръщаш само и единствено към мен! Ясен ли съм?

— Да — пискливо отвърна Джал-Ниш.

— Дано! — Арпъл го пусна и изтича да види падналия войник. Той само си бе навехнал китката, иначе му нямаше нищо. Ала премазаният му другар бе с изпочупени бедра и ребра. Сред снега се виждаха червата му, примесени с кръв.

Сержант Арпъл, който на вид изглеждаше по-безчувствен от военна машина, поне според Ниш, приклекна до войника и взе ръката му.

— Прости ми, Дир. Не мога да сторя нищо за теб, ти умираш.

Войникът с мъка си пое дъх, при което цялото му лице потръпна.

— Жена ми е бременна. Третото ни дете! Какво ще прави тя?

— Ще изпълнява дълга си — каза Арпъл. — Точно както направи ти. Съпругата ти няма да остане забравена.

— Децата ми…

Раненият простена отново и изгуби съзнание.

Сержантът приближи ухо до гърдите му.

— Все още диша. Сложете го на носилка. Ще го приберем в някой от кланкерите, когато ги издигнем.

Ки-Ара ридаеше неспирно и се наложи Зимо да го утешава. Двамата мъже стояха прегърнати. Върху дрехата на Ки-Ара се беше образувала ледена корица от сълзи.

— Усещам, че този човек ще ни създава проблеми — каза Ги-Хад на стоящата до него Иризис.

— Той е необичайно емоционален дори и за оператор — съгласи се тя. — Когато миналия месец контролерът му се повреди, той плака цяла седмица.

В продължение на цялото утро връщаха втория кланкер обратно върху рампата, като за целта си послужиха с въжета и скрипци. Цялата операция протичаше съобразно изискванията на Ги-Хад, Арпъл и механик Туниз, която притежаваше огромен опит, поне в сравнение с Ниш, и се оказа неочаквано полезна. Самият Крил-Ниш се радваше, че не се налага да се обръщат към него, защото не би имал идея какво да прави.

През това време някои от войниците проправяха път за първия кланкер. Други пък издълбаваха кухини, в които машините да стъпват по-стабилно.

За щастие кланкерът на Ки-Ара не беше пострадал сериозно, само една мотовилка се беше огънала. И една от бронираните плочи се бе поразхлабила до хлопот. Туниз и Ниш се погрижиха за повредите, докато третият кланкер биваше изтеглян.

Този инцидент им костваше пет часа.

Перквизиторът не бе казал нищо след случката със сержанта, ала на кръглото му лице бе застинало мрачно изражение. Лошо се пишеше на Арпъл, ако някога попаднеше в ръцете на Джал-Ниш. Последният не беше от хората, които бяха склонни да забравят унижението и проявите на непочтителност. Но за момента бе принуден да ги остави настрана. Преследването го изискваше.