Йън Ървайн
Геомант (46)

Двадесет и две

Рил и Лиет бяха решили единия проблем, но не и другия. Нужни бяха убийствени усилия, та създанията да се сдобият с големината на плъх. Само че растежът неминуемо спираше тук и не преминаваше в следваща фаза.

Което радваше Тиан. Никак не й харесваше видът на новото създание. А начинът му на хранене беше ужасяващ. Веднъж Рил му подхвърли жив плъх. След няколко втрещени секунди гризачът понечи да се втурне, а плътоформираното създание с един скок се озова върху него и буквално му откъсна главата. В какъв ли звяр щеше да се превърне, ако Рил успееше да го отгледа до пълния му размер? Изобщо каква беше същинската му големина?

Следващата седмица изникнаха още няколко кризисни ситуации. Един ден създанието започна да търчи в кръг, да щрака с челюсти към опашката си и да се гърчи чудато.

— Снизлет и риззик се опитват да се отделят — каза Рил.

— Противоречието го побърква — рече Лиет. Двамата бяха застанали тъй близо, че раменете им се докосваха. Широката ръка на Рил докосваше бузата на задницата й. Отношенията им се бяха променили.

На сутринта съществото се беше изтощило и задъхано лежеше на хълбок. Белегът от операцията се беше покрил с червеникави рани. Тиан чувстваше болката му.

— Убийте го — молеше тя. — Никое създание не бива да страда така.

— Състоянието му е лошо, Рил. — Лиет го прегърна през кръста. — Може би трябва да го убием и да опитаме отново?

— Сливането още не е цялостно. — Рил повтори жеста й, само че неговата ръка се озова по-надолу. Тази им откритост изпълваше Тиан с противоречиви чувства. — Едно от тях трябва да надделее.

Безкрилият се приближи до клетката и каза:

— Тиан, дай ми колкото се може повече енергия. Ще се опитам да ги принудя да се слеят.

— Това не ми харесва. — Лиет отпусна меката си длан върху ръката му. — Така рискуваме да вложим лудостта сред характеристиките му. По-добре е да започнем от самото начало, отколкото да създадем създание, което да не можем да контролираме.

Рил я погледна в очите.

— Нека опитаме. Ако не успеем, ще го убием и ще опитаме отново. — Безкрилият постави ръце около клетката, но полето не се появи. — Тиан?

Тя все така се беше вторачила в измъченото същество.

— Това не е правилно. Оставете го да умре!

— Създай излъчването! — процеди той.

— Повече няма да ви помагам.

Побеснелият Рил се понесе към нея и изтръгна амплимета от ръката й. Един от ноктите му я одра по дланта. Връзката й с кристала бе прекъсната с доловим пукот. Тя се залюля.

— Не. Това стигна прекалено далеч — прошепна тя, загледана в алените капчици, избликващи сред дланта й.

 

 

Този път занаятчията бе отведена в голямо сферично помещение в дъното на металната колона. Нямаше прозорец и беше непоносимо задушно. Всъщност нямаше нищо, само от тавана стърчеше скоба. Рил окачи амплимета там и заключи вратата след себе си.

Тиан седна на пода, оказал се тъй горещ, че веднага й се наложи да стане. Очите й не се отделяха от амплимета: видим, ала недостъпен. Идеше й да вие от желание и безсилие. И тя го направи.

В това помещение прекара двадесет и шест часа, през които неспирно крачеше напред и назад. Нямаше на какво да седне, нямаше на какво да легне. Ако останеше на едно място за прекалено дълго, стъпалата започваха да я болят. Поради това (и поради горещината) не можеше да заспи, а яркото сияние на амплимета продължаваше да я пронизва дори и ако затвореше очи.

На няколко пъти Тиан задряма права, ала агонията нямаше край. Щеше да става по-лошо и по-лошо, докато в един момент тя не се предадеше, както ставаше винаги.

Този път тя се предаде сутринта на втория ден. Потропа по вратата с ботуша си и каза на изникналия лиринкс:

— Ще помогна. Отведи ме при Рил.

Съществото все така лежеше на пода на клетката. Изглеждаше изпосталяло. Рил също бе станал по-изпит, защото през цялото това време бе полагал усилия, за да го поддържа живо. Лиет я нямаше. Беше отишла да работи над някакъв друг проект. Въпреки това безкрилият често се оглеждаше.

Тиан се покатери на стола си и потърси източника на енергия, към който се бе включвала преди: магнитните влияния на Калисин.

През последните седмици бе придобила известно умение в черпенето на тази сила, макар да знаеше, че извършваното от нея съответства на черпенето с напръстник от водопад. Обгръщаше я мощ, милиони пъти надхвърляща границите на контрола й. И най-малката грешка можеше да й докара антрацизъм.

— По-бързо! — изхриптя безкрилият. — То умира.

Самият той също не беше в блестяща форма. На много места кожата му беше провиснала.

Тиан започна да насочва енергия към кометния метал на клетката, капка по капка. Щом аурата се образува, Рил веднага живна.

Работиха цяла вечер, макар занаятчията да нямаше представа какво точно се опитва да постигне Рил. Към среднощ черните ивици на възпалението се бяха оттеглили, раните също не изглеждаха толкова отвратително. Продължиха и след разсъмване. Рил разреши почивка едва когато слънцето отиваше към залез. Създанието трепна още няколко пъти с крака и се унесе. Кризата очевидно бе отминала.

След безсънна нощ в импровизирания карцер и още една, прекарана в работа, Тиан беше толкова изтощена, че дори не можеше да свали шлема. Струваше й се, че енергийният поток е отмил частици от нея.

— Да те отнеса ли в стаята ти? — каза Рил, привеждайки се над нея.

Тя отпусна глава върху ръката си и затвори очи, мърморейки, че тук й е добре. И веднага заспа.

 

 

Луната изгряваше над мочурлива равнина. Светлината отскачаше от стотиците езерца, някои дребни като покривка на маса. Сред тях стърчаха тръстики.

Тиан бе приседнала на лепкаво възвишение, единствената по-висока точка сред това противно място. Странно беше това възвишение, нестабилно като струпано сено. А сред блатата не се виждаше никакъв път. Няма измъкване.

Някакво движение привлече вниманието й. Сравнително далеч. Отразеният образ на луната за момент бе засенчен. Нещо бе прецапало през водата. Тиан впери очи натам. Не зърна нищо, но в мига, в който отдели поглед, вляво от първоначалното място блесна нещо. Друг блясък й смигна от дясната страна. Тя се огледа, ала не видя нищо. Навсякъде беше тъмно.

Проблясъците се възобновиха, все по-настойчиви и по-близки. Те не бяха проблясъци, а по-скоро притъмнявания, които за момент заливаха с тъма ярките места, а след като се отдръпнеха, онези яркости изникваха отново: именно това създаваше илюзията за премигване.

Нещото, което затъмняваше отраженията, се движеше право към нея.

Луната се издигна по-високо. Хладен вихър накара Тиан да потръпне. Тя се изправи, втренчена в приближаващите се отблясъци. Долови слабия плясък на настъпена вода. Плясъкът ставаше по-силен и по-силен. В един момент се превърна в рев. Рев като онзи на гребните колела в Тикси.

И тогава тя го видя — издължено тяло, гмурващо се в езеро на не повече от петдесет крачки от могилата. Мощните крака оттласкваха водата назад и я караха да се вълнува. Лунната светлина падаше върху ръбовете на шипове. Съществото приличаше на създанието на Рил, само че беше далеч по-огромно. Длъгнеста глава, огромна зъбата паст, покрито с шипове, страховита опашка. Но далеч по-плашещ бе разумът, блестящ в очите му.

Друго създание разсичаше повърхността на недалечно езеро. Те бяха навсякъде, отправили се към могилата в надпревара за най-ловък убиец.

Тиан се изправи на пръсти. Тъмата зад нея вече бе изчезнала, заменена от стотици фосфоресциращи дири. Лунните лъчи отскачаха от белезникави очи и сивкави зъби. Тя се извърташе и се извърташе, ала не откриваше изход: чудовищата бяха навсякъде, хиляди. Занаятчията протегна ръка към кръста си. Ножът й го нямаше, не носеше никакво оръжие.

Създанието, което беше видяла най-напред, имаше преднина пред останалите. То скочи към локвата край могилата й, разплискало струи. Кал и отскубнати тръстики полетяха във въздуха. Чудовището беше три пъти по-голямо от нея.

Достигна могилата и лепкаво започна да се изкачва по нея, впиващо нокти. Зъбите му се приготвиха да изщракат. Съществото скочи нагоре.

 

 

Тиан изпищя и се събуди. Беше сънувала кристален кошмар, нещо напълно в реда на нещата след такава пресилена употреба на амплимета.

Тя се изправи. В помещението трепна друго движение, очертано под лъчите на луната. Създанието на Рил.

Ела по-близо.

Тя рязко се извъртя, решила, че някой се е промъкнал зад нея — макар чутото да не приличаше на лиринкски глас. Лабораторията беше празна.

Тиан се приближи до клетката. Съществото бе притиснало муцунка между решетките и не отделяше очи от нея.

По-близо, по-близо!

Занаятчията се вторачи в създанието. То изглеждаше досущ като образите от съня й, само че бе много по-дребно. И освен това изглеждаше… Не можеше да определи думата, но във всеки случай можеше да бъде смъртоносно.

Гладно.

Тя си припомни ориста, сполитаща обречените да бъдат храна плъхове, измъкна къс сушено месо от кофата и предпазливо го протегна. Съществото беше преместило погледа си, но не към парчето месо, а към пръстите й.

Гладно!

Тиан се приближи още повече и докосна муцуната му с месото. Повикът в очите му я омайваше.

Създанието скочи и се блъсна с такава сила в решетките, че клетката със стържене се придвижи напред. Челюстите изщракаха досами пръстите й. Тиан с писък отскочи назад, при което забравеният шлем падна на земята. Шепотът в ума й изчезна. Очите на съществото бяха изгубили повелята си. Насреща си имаше обикновено животно, макар и жестоко.

В устрема си бе успяло да изкриви решетките. Тиан взе по-тежка клетка, постави я около първата и я притисна с парче метал. После излезе. Един лиринкс я съпроводи до стаята й, където тя заключи вратата след себе си и си легна. На три пъти през нощта скачаше сепнато и отиваше да се убеди, че все още е заключено.

 

 

Тиан разказа на Рил за случилото се, макар да премълча за влиянието, което то й бе оказало посредством шлема. Не й се искаше той да узнава това — нищо чудно да остане дори още по-доволен от рожбата си.

На следващото утро тя се събуди с течащ нос и толкова възпалено гърло, че не можеше да хапне нищо. Трябваше да си остане в леглото, не можеше да работи.

Три дни по-късно, когато се върна на работа, съществото на Рил бе станало два пъти по-дълго. Сега тялото му бе с големината на домашна котка. Краката му се бяха издължили и изтънили. Бронята му бе започнала да се разделя на сегменти и да се втвърдява. Бе се наложило да бъде преместено в друга, усилена клетка.

— Развива се прекрасно — радваше се Рил, докато Тиан заемаше мястото си. — Ела да видиш.

Тя не помръдна.

— Хайде, Тиан. — Той взе ръката й и задърпа. Младата жена неохотно се приближи, провлачила крак.

Създанието настръхна и впери очи в нея. Започна да съска. Прилепналите назад шипове щръкнаха. Около врата му също изникнаха остри рогови образувания.

Тя рязко спря. Съществото се опитваше да проникне в ума й. Влиянието му се усещаше и без шлема. Ако в този момент Тиан го носеше на главата си, може би нямаше да успее да се противопостави.

Гладно! — чу се шепот в главата й.

Хваналият я за лакътя Рил я подкани да се приближи още. Тиан не се възпротиви — поне докато той беше тук, нямаше да й се случи нищо. Едновременно с последната й крачка съществото скочи към решетките. Клетката, която нямаше дъно, се разклати и щеше да се прекатури, ако Рил не я беше притиснал с юмрука си. Създанието се бе стрелнало към образувалия се отвор, но ударът на лиринкса бе притиснал клетката твърде бързо. Един от шиповете му се оказа прищипан.

Създанието се освободи и започна да търчи из клетката, надавайки пронизителни писъци на ярост. Започна да хапе решетките, при което си строши няколко зъба, после също тъй внезапно приседна, все така загледано в Тиан. Погледът му я накара да се вцепени.

— Голямо лудаче! — Рил весело го докосна по бузата.

Тя тъкмо се оттегляше, когато съществото показа синия си език и изхрачи към нея. Течността попадна върху челото, веждата и левия й клепач и моментално започна да щипе и прогаря.

Тиан извика и се впусна в трескави опити да отстрани противната субстанция от лицето си. Рил реагира моментално, грабна кофа с вода и изля половината й съдържание в лицето на жената. В следващия миг Тиан се озова увиснала с главата надолу, а лиринксът загребваше още вода с шепата си, за да доотмие отровата.

След няколко минути всичко беше наред, макар че засегнатите места се бяха покрили с болезнени мехури, а косъмчетата по веждата падаха. Рил изпрати пазач да донесе раницата на Тиан. Тя се преоблече, изми изцапаните одежди, сложи ги на пода да се сушат и продължи работата си.

 

 

Същата вечер тя се оплака на Рил:

— Страх ме е от това създание. То мрази живота.

— Риззик и снизлет още не са се слели изцяло. Все още се борят, затова поведението му е толкова странно.

Далеч не е само странно. Поведението му напълно подхожда на нещо тъй скверно, за чието създаване аз също имам принос…

— Ами ако не успееш да отстраниш тези недостатъци? Ами ако то се нахвърли и върху теб?

— Върху мен? — Безкрилият се изсмя. — Този дребосък? Тогава ще го убия и ще започна наново. И процесът ще бъде много по-лесен.

Тиан не каза нищо. Ако в самото начало се беше престорила на глупачка, изобщо нямаше да си навлече тези неприятности.

Около час по-късно създанието внезапно рухна и започна да потрепва. Треперенето премина в същински епилептичен припадък, с всяка следваща секунда ставащ все по-жесток.

— Какво му е? — прошепна Тиан. Гледката беше отвратителна.

— Нещо не е наред с мозъка му — отвърна Рил. — Не съм сигурен, че ще мога да отстраня недостатъка. — Изглеждаше по-неуверен от обичайното. Лош знак. — Не разбирам на какво се дължи проблемът.

— Тогава го остави да умре!

Тиан се молеше това да се случи.

Лицето и шията на Рил промениха цвета си между черен, зелен и бял. Мъка, примирение, решителност? Дори и след цялото това време Тиан притежаваше съвсем слаби познания за цветовия код на общуване.

— Толкова сме близо до успеха — прошепна лиринксът. — Седемдесет години работим над този проект. Зная, че мога да го направя! Трябва му само още един ден. — Челото му се покри с червенина. Очевидно беше взел решение. — Създай аура. Имам идея.

Тиан отново пристъпи към работа и започна да захранва енергия, а Рил се зае да плътоформира мозъка на създанието.

Безкрилият бързо си възвръщаше измършавялото състояние.

— Трябва ми по-силна аура, Тиан — хрипкаво прошепна Рил.

— Това е максималната интензивност, която мога да подам безопасно.

— Тогава подай опасно! Почти успях. Не мога да спра точно сега.

В очите му блестеше налуден плам. А Тиан имаше усещането, че някой е бутнал по една запалена свещ под очните й нерви. Лош знак.

— Страхувам се.

— Аз ще те защитя. Направи го!

За това, от което се страхуваше тя, не съществуваше защита. Тиан притисна шлема по-плътно към главата си и настрои амплимета към извиващите се полета, обграждащи кулата.

Съществуваше граница, отвъд която Тиан не смееше да прекоси. Усещаше съдържащата се там енергия, безпределен океан от сила, който пресичаше по-малките полета около кулата. Как да се включи към него, без да погълне прекалено много?

Тя все още се чудеше как да постъпи, когато Рил изпищя и рухна на пода, където започна да се гърчи. Дали тези конвулсии се дължаха на претоварване, или създанието беше завзело ума му? Трябваше ли тя да спре, или да продължи? Ами ако насочената от нея енергия отиваше в създанието? И щеше ли да издържи сама, след като дори Рил изпитваше затруднения?

Пред нея изникна дребна извивка в полето, към която Тиан веднага се включи. Приливът на енергия я изпълни. Беше прекалено много, главата й се изпълваше с пареща болка. За момент залитна и трябваше да се подпре на ръце. Но ето че преградата в главата й започна бавно да се разтваря, като солена буца под наплива на вълни. Силовият поток си проправи път и потече.

— Да! — изрева Рил, сгърчи се в последен спазъм и утихна.

Създанието също изкрещя. Звукът напомни на Тиан за онази жена от размножителната палата, изгубила ума си. Гърчейки се, зверчето опита да откъсне шиповете от опашката си. По тялото му прелитаха цветове.

Тиан свали шлема, с което отвори веригата и притокът на енергия прекъсна. Тя докуца до Рил, когото смяташе за мъртъв. Странно, но изпитваше притеснение. Бяха прекарали заедно три месеца. Въпреки всичко, тя го харесваше.

Устните му бяха позеленели, а останалата част от кожата му бе придобила сив оттенък. Той дишаше. Занаятчията приседна до него. Колебаеше се дали да извика помощ. Рил не изглеждаше припаднал, по-скоро заспал. Създанието също лежеше по гръб, опънало крачка като мъртва котка. Но и то дишаше.

Това ли беше шансът й? С нестабилни крачки се доближи до вратата. Тя беше заключена, а пръстите на Тиан не притежаваха необходимата сила. Освен това преградата беше твърде масивна, дори не пропускаше звуци.

Младата жена се върна на масата си. Рил и съществото не бяха помръднали. Тя взе сферата: леко изкривена. Затова Тиан извади инструментите си и се зае да я възстановява. Хубаво беше отново да работи с ръцете си. Дори не беше осъзнавала колко й бе липсвало това. Приключила, тя легна на пода и задряма.

 

 

Беше сутрин, когато Тиан се събуди и отиде да нагледа Рил. Той отвори очи и се усмихна криво.

— Ти ми спаси живота — прошепна безкрилият.

— Живот за живот — отвърна тя далеч по-храбро, отколкото се чувстваше. — Надявам се помниш това.

— Да.

Рил погледна към клетката. Лиринкските усмивки винаги пораждаха притеснение, ала настоящата беше особено страховита.

— Смятам, че успяхме, Тиан.

Тя не отговори.

— Снизлет и риззик вече са едно.

Косъмчетата на ръцете й настръхнаха.

— Направих го, за да те спася. И себе си — промълви девойката.

— Погледни го само. Не зная какво си направила, но е проработило. Дори е възможно да придобие цялостната си големина.

Тиан силно се надяваше да не се стигне до това. Безкрилият се приближи до клетката, макар че още беше слаб и трябваше да подири опората на работната маса. Съществото се беше изправило на задните си крака, опряло предните на решетките. Муцуната му беше наклонена на една страна, сякаш слушаше. Беше наедряло. Освен това беше и по-стройно.

— Ще го нарека нилатл — оповести Рил. Извади парче месо, издълба дупка с нокътя си, мушна вътре гранула с големината на житно зрънце и подхвърли месото в клетката.

Новоназованото създание се вторачи в храната, побутна я с муцуна и внимателно я подуши. Едва тогава я глътна на една хапка.

— Какво ще правиш? — попита Тиан, държаща се на разстояние.

Той само повдигна ръка, загледан в създанието. То направи две крачки и внезапно залитна. Очите му се затвориха. Безкрилият го побутна с метална пръчка. Нямаше реакция.

Рил повдигна клетката, проби шест дребни отвора в гърба на създанието и постави получените проби в стъклен съд с течност. Сетне понечи да загребе целебен мехлем, само че опря ръце на масата и въздъхна:

— Цялото тяло ме боли.

Остра болка пронизваше и главата на Тиан. За момент й причерня. Чернотата бе пропита с миризмата на създанието, силна миризма, напомняща на развалено месо.

Боли!

Очите й отново можеха да виждат. Видяха как един от краката на съществото потръпва. То рязко се извъртя и дълбоко ухапа ръката на Рил.

Мрази!

Преди лиринксът да е успял да хване създанието, то се изстреля във въздуха и се приземи върху главата му. Задните лапи започнаха да дерат врата, дирещи цепнатините между плочките броня. А предните крайници раздираха челото, с ясното намерение да изчоплят очите.

Рил веднага прилепи длан под веждите си. С другата си ръка посегна, за да изтръгне зверчето. Един от отровните шипове прониза дланта му и лиринксът изрева от болка. От нилатловия гръбнак капеше прозрачна течност. Отдръпналият ръката си лиринкс опита отново, само че зъбатата паст откъсна парче месо между палеца и останалите пръсти.

Гладно!

Тиан беше вцепенена от ужас. Рил се опитваше да отскубне създанието с помощта на железен лост. Ноктите на предните лапи бяха потънали в челото, а онези на задните раздираха врата. Съществото се беше превъртяло и сега бе притиснало сегментираното си тяло по протежение на черепа на Рил. От ноктите му се изливаше отрова. Лиринксът вече започваше да залита. Скоро ноктите щяха да проникнат още по-дълбоко и Рил щеше да умре. И тогава създанието щеше да се заеме с нея.

Мозък!

Може би отровата единствено парализираше и съществото възнамеряваше да изяде още живото мозъчно вещество. Във всеки случай Тиан не можеше да стори нищо. Можеше само да гледа как зверчето впива ноктите си все по-дълбоко.