Йън Ървайн
Геомант (21)

Двадесет

Юлия бе приклекнала в ъгъла и трепереше. В стаята беше студено, ала момичето бе захвърлило всичките си дрехи. Панталоните и ризата й бяха изработени от най-нежната агнешка вълна, в която всяко новородено би се чувствало като облечено в облак. Ала на нея й се струваше, че вътрешната страна на тъканта е покрита с хиляди кукички, дебнещи и най-малкото движение, за да раздерат плътта й.

Беше запушила ушите си с пръсти. Това не допускаше какофонията, пречеща й да мисли. Но звуците продължаваха да я заобикалят. Пак можеше да чуе дървоядите в дъските. Стрелването на мишле по тавана бе трополене с подковани ботуши. Юлия дори можеше да долови отделянето на паяжинен секрет, с който арахнидите плетяха мрежите си.

А миризмите я задушаваха. Тя можеше да надуши промените в купчините горива, захранвани от огнярите — разлика, незабележима за тях, но за нея ярка като различието между лук и ябълки. Само по миризмата тя можеше да определи и посоката на вятъра.

Източните вихри донасяха уханието на сол, водорасли и рибата, която биваше опушвана отвъд Тикси. Мирисът на катран, амоняк и човешки изпражнения указваше вятър от север — в същата посока се намираха отпадните тръби. Югът биваше отличаван от лекия полъх на иглолистни дръвчета, макар и само през топлите дни. Западните течения нямаха собствена миризма, защото на запад се простираха единствено ледни планини.

Подобно на куче, разпознаващо останалите по миризмата, Юлия можеше да отличи всеки, минал някога край вратата й. Вече отличаваше поне стотина души. Някои от тях бяха зловонни, други миришеха приятно, трети се опитваха да прикрият слабата си хигиена с разни мазила. Имаше един клетник с толкова прогнили зъби, че Юлия го надушваше още от другия край на коридора.

Десетки миризми, но само четири от тях имаха имена, към които да ги съотнесе. Джал-Ниш се отличаваше с металическо-сладникава смрад. Него тя познаваше добре, защото бяха пътували заедно чак от Фасафарн. Щом доловеше миризмата му, девойката се свиваше. Той се преструваше, че е загрижен за нея, ала не беше искрен. Джал-Ниш отчаяно искаше да бъде скрутатор и се страхуваше единствено от две неща (или по-скоро двама): гнева на съпругата си, Раня Мхел, и неудоволствието на скрутатора на Ейнунар, Ксервиш Флид. Миризмата на перквизитора напомняше на Юлия за спомени, които бе далеч по-добре да останат в забрава.

Вторият човек, чието име тя знаеше, бе следовател Фин-Мах. Тя миришеше на розов сапун. Сигурно се миеше по шест пъти на ден, за да не разполага със собствена миризма. Следователят говореше меко, с най-нежния глас, който Юлия бе чувала от години. Фин-Мах изпитваше загриженост към нея, макар и неефикасна загриженост, която не би позволила отегчения. Следователят си имаше собствени проблеми.

После идваше Ниг-Гу, жената, която й носеше храна и почистваше. Сложна и силна миризма като нейната можеше да бъде постигната единствено чрез свеждането на баните до една годишно. А последната личност с известно име бе Иризис. Тя също ухаеше на сапун и цветя, но нейната собствена женствена миризма бе по-силна. Нея Юлия още не бе категоризирала. В гласа на Иризис се долавяха груби нотки, но зад това й поведение Юлия съзираше внимателно прикрита топлота.

Миризмата, която я бе заинтригувала най-много, все още беше безименна. Това бе младият мъж, първоначално дошъл заедно с Иризис, а после влязъл сам, за да падне на пода. Неговият аромат бе някак мускусен и я караше да изпитва неща, които тя не разбираше. Освен това той миришеше на метал, машинно масло и кръв. Още не го беше чувала да говори. Но го беше наранила, което го правеше специален в очите й. Много хора я бяха карали да страда, но досега тя не бе наранявала никого. А той не й беше отвърнал със същото. Той наистина беше специален. Юлия искаше да го види отново. Сега чакаше именно него.

Умът й се насочи към Фасафарн, където бе прекарала по-голямата част от осемнадесетте си години. Обратно на мнението, което повечето хора си изграждаха за нея, Юлия никак не беше глупава. Напротив. Действително не можеше да чете и пише, но това бе защото хартията изпълваше очите й с непоносим блясък. Животът на Юлия бе оформян от преживяванията й. Никой в Сантенар не бе живял по нейния начин.

За пръв път бе срещнала Джал-Ниш преди дванадесет години, по време на първия си оглед. В други обстоятелства Юлия би била отписана като идиотка и прокудена на улицата. Или пък би се озовала в някоя лудница, където мъките й щяха да бъдат удължени. Само че сегашните обстоятелства бяха отчаяни. Пък и Джал-Ниш не беше обикновен екзаминатор. Съветът на скрутаторите бе наредил нему и на останалите му колеги да търсят деца с необичайни таланти, особено такива, свързани с Тайното изкуство. Човечеството се боеше за оцеляването си. Никой не знаеше точно кои умения ще се окажат съществени в борбата с необичайния враг.

Юлия бе най-чудатото дете, което Джал-Ниш бе срещал. Почти лишена от зрение, слух и осезание заради претоварването им, тя се ориентираше главно по миризмата и с помощта на едно друго сетиво, отдавна атрофирало (а може би изобщо липсващо) у останалите хора. Тя можеше да усеща структурата на нещата, долавяше и влияещите им сили. Бе в състояние да застане навън със затворени очи и да описва вятъра — виждаше го в три измерения, под формата на разливащи се вълни.

Най-важното: тя можеше да вижда проявите на Тайното изкуство. Съзираше ги като възли, изникващи в решетка, макар че обясненията й оставаха неразбрани от другите.

Юлия често бе чувала Джал-Ниш да споменава уникалния й талант. Имаше моменти, в които единствено това чувство — че е специална — й позволяваше да продължи напред. Той непрекъснато отвеждаше Юлия ту при един, ту при друг гадател, за да провери практическото приложение на уменията й. От това не бе излязло нищо, защото никой от тях не бе притежавал търпението или визията да разбере Юлия. Тя моментално усещаше кога някой се опитва да я използва и тогава изпадаше в кататонично състояние, от което нищо не беше в състояние да я изтръгне. Мнозина я бяха наранили. Но това нямаше значение за нея.

Юлия не беше избягала, защото не би могла да оцелее сама. Тя просто се бе оттеглила в себе си. Старият Фламас, последният гадател, комуто тя бе дадена, просто я бе хвърлил в едно от подземията си и беше забравил за нея. Даваха й храна веднъж дневно, като на останалите затворници, а на всеки няколко дни — и кофа със студена вода, за да се измие, докато килията й бива почиствана с маркуч.

Това бе най-доброто, което би могло да й се случи. В килията й беше тъмно, почти никакви звуци не проникваха отвъд дебелата врата. Заради рядкото почистване миризмата беше неприятна, но пък си беше нейна. И освен това подземието бе достатъчно топло, та да не й се налага да носи омразните дрехи. За пръв път от началото на възприятийния кошмар, в който Юлия бе хвърлена още от раждането си, тя бе намерила покой.

Тя прекара пет години в тази килия, живеейки единствено в ума си. Там Юлия остави детството зад себе си. Едновременно със съзряването й се разгърнаха и уменията. За да задоволи жаждата си за ред, тя започна да построява триизмерна решетка на света, долавян от уникалното й сетиво. Физическите прояви от типа на замък, тъмница, пръст и камък бяха бегло оформени, ала съществуваха форми на живот, които се очертаваха ярко в решетката й. Ако положеше усилия, Юлия съумяваше да ги определи. Те неизменно се оказваха могъщи енергийни потребители, гадатели. Когато си служеха с Тайното изкуство или използваха устройство, задвижвано с подобна енергия, те се проявяваха особено ярко в структурата й.

Един ден Юлия се бе опитвала да разгадае трудна и необичайна проява, която накрая се беше оказала форма, чужда на света — лиринкс. И преди девойката бе усещала неща, които я бяха ужасявали, но не и нещо подобно. Съзряното й внушаваше отврата с различността си.

Тя бе започнала да пищи. С писъците си бе напомнила на Фламас за забравеното от години. Гадателят даже не си спомняше името й. Бе открил, че не може да стори нищо за нея, затова се бе обърнал към Джал-Ниш. По онова време Юлия бе навършила шестнадесет, възрастта за третия тест.

Джал-Ниш успя да научи тревожещото я и осъзна, че евентуалното впрягане на това й умение би представлявало огромно откритие. Това му донесе поста на перквизитор. Но ето че две години по-късно, когато той още не бе напреднал, бяха пристигнали лошите новини относно Тиан. Тъй като не му се искаше да оставя Юлия сама (заради риска от негови колеги, почитатели на по-грубите методи) и тъй като изпитваше смътна надежда, че тя все пак би могла да бъде от полза, Джал-Ниш я бе взел със себе си, опакована.

Пътуването бе представлявало същински кошмар за нея. Целодневно висене в копринена торба, окачена на тавана на фургон. Още от самото начало възприятията й се бяха претоварили. Целият път бе преминал под знака на неспирните й писъци. Перквизиторът трябваше да постави пазач при нея, да не би някой да издебне подходящ момент и да хвърли крещящия товар от някоя скала.

 

 

Някакви крясъци, долетели отвъд вратата, изтръгнаха Юлия от света на спомените. Тя продължи да се поклаща леко, свита в ъгъла. За щастие изострената й чувствителност не се простираше до ръцете и краката, иначе животът щеше да стане напълно невъзможен.

Отвън стоеше Иризис, говореща тихо. Юлия усети и присъствието на удивителния млад мъж. Искаше той да влезе, защото мъжът не се появяваше в решетката й. Иризис изникваше, макар и под формата на неразгадаема топка.

Вратата се отвори и в помещението нахлу вълна светлина. Юлия трескаво покри очи с дланите си и се сви в напразен опит да задържи света извън себе си.

Иризис влезе, следвана от мъжа. Специфичният му аромат я правеше неспокойна. Двамата оставиха вратата отворена, заради което Юлия се чувстваше безпомощна, буквално заливана с информация. Стъпките им прогърмяха към нея.

Иризис се приведе към момичето. Дъхът на русата жена свистеше, сърцето й биеше като барабан. Може би Иризис се канеше да я измъчва?

Иризис грабна Юлия около кръста и я повдигна с лекота. Девойката започна да рита и да пищи, но не можеше да отлепи ръце от очите си. Чуждият допир бе непоносим.

Иризис заговори на мъжа. Думите й болезнено пробиваха съзнанието на Юлия. Преди тя бе говорила тихо. Защо искаше да я измъчва? Мъжът отговори, не толкова силно, но девойката не можа да разбере и него. Оказваше се, че и той не е добър.

Русата жена насила обърна главата на Юлия и изрече нещо с настойчив шепот. Звучеше като „Сега!“

Юлия изпита някаква горещина да се разлива в ухото й. Ужасни пропуквания и шумолене избухнаха в главата й. Налятото в ухото й бавно започна да изстива, изчезвайки. Чувстваше се замаяна. Къде се намираше нагоре? А надолу? Опита се да пъхне нокът в ухото си, но Иризис задържа ръцете й. Усещанията продължаваха да измъчват съзнанието й. Чувството беше отвратително, защото я лиши от решетката — единственото място, където Юлия бе способна да бяга.

Внезапно главата й бе обърната отново, а мъжът наля от горещата течност и в другото й ухо. Последваха още пропуквания, докато субстанцията се втвърди, след което Юлия за пръв път в живота си изпита блажена, абсолютна тишина. Толкова бе изненадана, че престана да пищи и се отпусна, все така притиснала ръце към очите си.

Мъжът затвори вратата и леко отвори фенер, насочен към отсрещната стена. Иризис остави Юлия да стъпи на земята, но не я пусна. Юлия не помръдна. Вече не изпитваше отчаяната нужда да се свие и да се олюлява. Учудена, тя наблюдаваше двамата между цепнатините на пръстите си.

— Сега какво? — каза мъжът.

Юлия разчете движението на устните му и се обърна към него. Иризис трябва да бе отговорила, макар че думите й останаха нечути.

— Казвам се Крил-Ниш — представи се той. — За по-кратко можеш да ме наричаш Ниш.

Вече се бе примирил с прякора.

— Ниш-ш-ш! — прошепна Юлия.

Механикът протегна ръка към нея, точно както бе постъпила тя, докато той бе лежал на пода. Юлия не се дръпна. Ниш леко погали косата й с пръст. Опакото на ръката му се докосна до бузата й. Допирът бе грубоват, но жестът му беше мил. Странно усещане. Ръцете му държаха нещо гладко. Той ги прокара нагоре по лицето й. Копринената материя докосна кожата й. Юлия взе ръцете му в своите и ги докосна с мигли, вдъхвайки миризмата му. Почувства, че може да се довери на непознатия мъж с чудесната миризма.

— Миришеш хубаво, Ниш.

Пръстите му отвеждаха копринения плат над очите й. Тя му позволи. Светлината, процеждаща се между пръстите й, изчезна изцяло. Юлия се потопи в славен, непрогледен мрак. Учудена, девойката го остави да завърже превръзката на тила й. Ниш я погали по лицето с връхчетата на пръстите си и се отдръпна. Иризис я пусна.

Юлия инстинктивно понечи да приклекне, но откри, че това не е нужно. Не я тормозеше светлина, нито звук, усещаше единствено пода под стъпалата си и допира на маската над очите си. Натрапващите се усещания, изпълвали целия й живот, бяха изчезнали.

Сега решетката й бе толкова ясна. Усещаше, че възлите ще бъдат далеч по-лесни за разплитане. Сега можеше да мисли за това, което си пожелае.

Юлия седна на пода. Сълза изникна в едното й око, сетне в другото. Скоро тя плачеше от облекчение, защото бе постигнала нещо, за което дори не се бе осмелявала да мечтае. Войната в съзнанието й бе свършила. Най-сетне беше свободна от тъмницата си.

 

 

Иризис и Ниш я наблюдаваха мълчаливо. Юлия плака дълго, а после започна да се привежда надолу, докато челото й не опря в ръцете. И тя заспа в тази странна поза.

Крил-Ниш понечи да вземе дрехите й, за да я покрие, но Иризис поклати глава.

— Ела отвън. Колкото и странно да изглежда, тя е свикнала да спи така. Ще се върнем по-късно.

Двамата отидоха в столовата.

— Гладен съм като вълк! — отбеляза Ниш, докато си вземаше чаша лимонов чай и чиния с мариновани кумквати.

— Запечатването на ушите й с восък беше гениална идея. Как се сети?

— Учудвам се, че никой досега не го е сторил. Сума ти от тукашните работници носят очила и антифони. Едва когато увиснах надолу с главата, с безсрамно оглеждан задник, осъзнах нужното.

— Не за моите огледи трябва да се тревожиш — весело рече Иризис. — Само да беше видял как те гледаше Мас.

— Той не се задоволи само с огледи — отвърна механикът кисело. — Много му шаваха ръцете. Ти можеше да го спреш.

— Бях заета да държа кола — напомни му тя.

— И той беше зает със същото!

Иризис избухна в смях.

— Може би това ще ти послужи за урок. — Сетне продължи по-сериозно. — Знаеш ли, замислям се за него.

— В смисъл?

— Струва ми се, че той не е толкова глупав, колкото се показва.

— Съмнявам се.

— И все пак ще го държа под око.

— Смяташ, че той е изменникът? — Тя не отговори, затова механикът продължи. — По-добре да изработим нещо по-постоянно за Юлия.

 

 

Изработката отне ден. За един механик не беше никакъв проблем да изработи чифт леки очила, изцяло покриващи очите. Заръча на стъклодухача да направи почти черно стъкло, от което Ниш отряза две парчета и ги постави в рамката. Изпробва очилата, като погледна директно към слънцето — то се превърна в блед диск. Всяка част от рамката, която щеше да се допира до кожата й, бе подплатена с коприна. Крил-Ниш изработи и чифт антифони, ако восъкът започнеше да дразни ушите на Юлия.

Иризис също работеше над нещо, макар че не казваше какво. Ниш бързаше, осъзнаващ, че времето тече, а надвисналата над двамата заплаха все още не е отстранена.

На всеки няколко часа се отбиваха в стаята на Юлия. По-голямата част от деня тя прекара в сън. По-късно я завариха да се разхожда напред-назад и да си мърмори, облякла ризата си.

— Трябва да й е станало студено — рече Иризис, когато двамата излязоха. — След около час ще я захвърли отново.

По-късно вечерта Ниш отиде в работилницата й, за да провери с какво се занимава. Завари Иризис с панталони в ръка, които тя оглеждаше на светлината. Те бяха изработени от тънък плат, излъчващ лек синкав оттенък.

— А аз се претрепах от бързане — изсумтя механикът.

— А аз съм си губила времето?

— Струва ми се, че ще са ти малки. Женска суетност!

— Те са за Юлия, глупако. — Тя обърна панталоните към него. — Какво мислиш?

Иризис му ги подхвърли. Платът се плъзна по пръстите на Ниш.

— Внимавай!

— Красиви са. — Механикът ги улови по-здраво и ги огледа. Тъканта им бе удивително мека. — Как ги направи?

— В склада си чичо Баркъс имаше няколко макари паяжинена нишка. Взел я е за някакъв проект, но явно не е стигнал до него. Накарах главния тъкач да изработи плат от тях и й уших два пълни комплекта дрехи. Ще може да носи тях отдолу, а отгоре да облича обикновени одежди.

— Паяжинена нишка?

— Изработва се от паяжината на паяк бденник. Това е най-меката нишка на света, но е няколко пъти по-здрава от коприна. Никак не е лесно да бъде скъсана.

— И смяташ, че Юлия ще ги облече?

— Ще трябва. Не може да се разхожда гола из планините.

— Кой е казал, че тя ще тръгва сред планините?

— Как иначе ще проследим Тиан?