Йън Ървайн
Геомант (61)

Тридесет и седем

Тиан се събуди през нощта, измъчвана от мисли за своя любим. Беше опитала да се свърже с него преди лягане, ала опитът се бе оказал неуспешен. И този път го беше съпроводило плашещо усещане — сякаш Минис изобщо не съществуваше, за да отговори.

Започваш да изглупяваш, постара се да се укори тя. Той е прекалено зает. Или е отишъл някъде, където не е достъпен — както амплиметът работи само в близост до силови излъчвания. Но пък нали Минис й бе казал да се обади, когато устройството е приключено. Надали би се запилял някъде в такъв критичен момент. Това значеше…

За повторно заспиване не можеше да става и дума, затова тя тихо стана и отиде в помещението, където беше сглобила уреда. Струваше й се, че стаята изглежда различно, макар в първия момент да не разбра защо. Едва когато умишлено излезе, за да угаснат светещите глобуси, тя установи какво е: стъклените тороиди светеха — слабо, неземно сияние.

Тиан затвори вратата, докосна глобусите, за да попречи на запалването им, и се загледа в устройството, което бе сглобила. То изглеждаше живо, готово да бъде използвано. Оставаше само да постави амплимета и да отправи повик към аахимите. Бремето беше от значение — Минис бе изтъкнал това.

Тя извади амплимета, сияещ ослепително, и го понесе към зиксибюла. Можеше да усети енергията, пронизваща измеренията на това помещение. Косата й се беше изправила, дрехите й пропукваха и блясваха.

Все още се намираше на няколко крачки от машината, когато нещо в нея прищрака, а светлината от бипирамидата се пренесе в тороидите. Зароди се жужене. Някаква вълна прониза тялото на Тиан. За фракция от мига стените и таванът се огънаха навътре. Или пък това бе илюзия? При следващото й поглеждане всичко си беше нормално. Но жуженето оставаше. Зиксибюлът сам се беше задействал. Какво ли щеше да се случи, когато Тиан вложеше и амплимета?

Тя спря. Имаше усещането, че нещо не е съвсем наред. Сравни машината с модела, който Минис бе вложил в ума й. Доколкото можеше да определи, сходството между идея и изпълнение бе пълно. Но тогава на какво се дължеше това чувство? Може би на названието? „Зиксибюл“ — неблагозвучно, иноземно. Защо не просто портал? Глождещото усещане изчезна.

През остатъка от нощта Тиан неуморимо проверяваше елементите на машината. Не откри никакви неизправности, но за всеки случай проведе тестовете отново. Всичко работеше в съответствие с това, което й бяха казали да очаква. Изморена, тя се отпусна на пода и можа да дремне за около час.

Събудила се едновременно със зората, тя отправи позив към Минис. Искаше да се убеди, че машината е сглобена правилно, преди да постави амплимета. Но любимият й не отговори. Поне това й предоставяше време да се подготви. Тя се отби в банята, взе си горещ душ, последван от студен. Не спря да се търка, докато тялото й не придоби бебешка чистота. Днес, ако всичко минеше добре, щеше да срещне Минис. И Тиан възнамеряваше да изглежда колкото се може по-идеално.

Не че притежаваше особени познания по кипрене. Грижите за външния вид неизменно се бяха изчерпвали с подстригване (и то с нож). А за събитието, което тя очакваше, се полагаха далеч по-значими приготовления.

Тиан извади специалните одежди, които бе купила от Гисмел. Беше ги изпрала преди няколко дни, за да се убеди, че е отстранила миризмата от престоя им в раницата й. Те съдържаха комплект красиво, макар и възмутително оскъдно бельо, над което Тиан облече блуза с къс ръкав и прасковен цвят, който много подхождаше на смуглата й като мед кожа. Освен това копринената й материя така прекрасно обгръщаше и подчертаваше гърдите й, макар че самата Тиан изпитваше лек срам. Но пък Минис бе неин любим. Защо да не оцени и да не се наслади на формите й? Скоро щеше да ги милва.

Тази мисъл породи приятни тръпки.

Тиан си припомни, че матроната се бе изказала одобрително за гърдите й, макар и отправила критика относно еднаквостта им. В банята на борда на „Норвал“ тя бе провела сравнително проучване и беше преценила, че се подрежда сред надарените в това отношение.

Сетне тя облече кафеникави панталони от същата тъкан, тесни под кръста, отпускащи се надолу, за да прилепнат отново над глезените. Дали блузата и панталоните си подхождаха? Тиан не можеше да прецени. Черни сандали довършваха тоалета, макар в последно време занаятчията да бе на мнение, че кафяво щеше да е по-подходящо. Както и чифт по-дребни крака.

— Красива си — каза Хани, надигнала се от спалния си чувал.

— Благодаря ти. Но трябва да се подстрижа. Случайно да си виждала ножици да се въргалят наоколо?

— Ножици?

Тиан изигра съответната пантомима.

— А, бровни! На горния етаж има. Ще ти покажа.

И тя скочи с типична детска енергия. Тиан я последва по-умерено, упражнявайки женствена походка. Самата тя намираше този си начин на придвижване за глуповат, но се надяваше, че на Минис ще му хареса.

— А огледало?

Тази дума беше известна на Хани. Още на борда на „Норвал“ беше видяла няколко.

— Горе е пълно с огледала. Във всяка стая има.

Стаята с ножиците се оказа нечий апартамент. Огледалото беше от полиран метал, с украсен ръб. Тиан го забърса със завивка.

Косата й беше станала дълга и безформена, тъй като не бе виждала никакви грижи след бягството от размножителната палата. Тиан веднага й предписа няколкостотин разчесвания, после взе ножиците, но веднага ги остави. Имаше широко лице, с изящни и високи скули. Каква ли прическа щеше да му подхожда?

Подряза бретона си три пръста над веждите. Това вече започваше да прилича на нещо. Успя да се справи и с косата отстрани, но назъбеният тил породи тревога.

— Хани?

— Да?

— Ще можеш ли да ми подравниш косата отзад?

— Разбира се — отвърна момиченцето с увереността на осемгодишно и се захвана за работа. Тревогата на Тиан стана още по-голяма, когато зърна какви огромни кичури хвърчат към пода.

— Малко по-високо тук, тук също — напъти след известно време занаятчията.

— Така е много по-добре — жизнерадостно рече Хани, когато Тиан се изправи и отърси косъмчетата. — Много си красива, Тиан.

Не беше много по-добре, но пак беше по-добре. Макар че прическата й повече приличаше на момичешка, отколкото на прическата на млада жена, срещаща любимия си за пръв път. Но вече не можеше да стори нищо.

— Но дали и Минис ще мисли така? — промърмори си тя.

Не бе възнамерявала Хани да чуе думите, но детето все пак ги долови и отвърна:

— Разбира се. А ако не, значи той е груб, лош човек, когото никак не харесвам.

Тиан не се беше замисляла над това. Как ли щеше да се отнася Хани към него? И какво щеше да си помисли Минис за момиченцето? Девойката размишляваше над това, докато си оправяше маникюра. И след тези грижи смяташе, че не изглежда особено забележителна. Тогава си припомни за дар, който Марни й беше връчила отдавна в напразен опит да направи дъщеря си по-женствена. Огърлица от сребро и аметист — изглеждаше подходяща за случая.

Тиан провери и собствения си подарък, изработен на борда на кораба — убеди се, че си е на мястото, след което въздъхна дълбоко.

— Готова ли си, Хани?

— Разбира се.

— Чисти дрехи?

— При леглото ми са. Сегичка ще се облека.

— Да вървим да закусим. После ще си измием зъбите. И да не забравиш да си оправиш косата. Скоро ще започнем.

 

 

Тиан отново опита да се свърже с Минис — и отново се провали. Най-добре беше да се захваща за работа. Все още изпитваше смътни притеснения за машината, но вече беше прекалено късно да ги отстранява. Тя внимателно огледа амплимета. Беше изцапан, на едно място личеше сребърна ивица — там се беше притискал силно до шлема. Занаятчията използва комплект чисто бельо, за да отстрани мръсотията от страните му.

— Това е то! — развълнувано промълви тя. — Да видим какво сме направили, Хани.

Тиан се отправи към стаята с портала, понесла бипирамидата пред себе си. Приличаше на девица от древните ритуали, отнасяща храмово дарение. Хани подскачаше зад нея и тихичко си пееше. За нея този ден по нищо не се отличаваше от останалите.

Това в известна степен облекчаваше Тиан. Не й се искаше да мисли какво щеше да последва, ако машината откажеше — ако я превърнеше във въглен или ако унищожеше ума й, без да засегне тялото. Представи си учудената Хани, приклекнала край трупа…

Занаятчията с мъка се откъсна от тези страховити имагинерни образи. Имаше вероятност абсолютно нищо да не се случи, тъй като аахимите не й бяха показали как да настройва машината. Стъклените елементи все още сияеха. Жуженето все още се дочуваше. При приближаването й се усили и придоби настойчив призвук. Тиан спря. Звукът също преустанови измененията си. Нова крачка — звукът отново повиши тоналността си. Блясъкът на амплимета се бе усилил.

В центъра на най-малкия тороид, където се намираше и усукванторът, се намираше и кутия, изработена от същия стеатитов келхибар, изграждащ нозете. Неговата форма копираше тази на амплимета. Имаше и панти, които позволяваха отварянето й.

Тиан протегна ръка и я отвори. Тороидите засияха с почти ослепителна светлина. Жуженето прерасна във вой, гъделичкащ тъпанчетата й. Въздухът пред младата жена се беше сгъстил в гумена съпротива, нарастваща с приближаването й.

Светлината беше толкова ярка, че Тиан трябваше да мижи. Зрението й се стесни до чифт цепки, показващи й единствено средната част на портала. Занаятчията напрегна сили. Нещо блъсна със същата сила насреща й. Бипирамидата не напредваше.

Минис не я беше предупредил за това.

Но Тиан нямаше намерение да понесе поражение толкова близо до успеха. Трябваше да има начин. Тя обърна кристала така, че връхчето на една от пирамидите да сочи към кутията, и натисна. Амплиметът се придвижи малко напред и спря, като че изправен срещу стена. Обръщането му не помогна.

Оставаше й само един изход и тя го използва с неохота, припомнила си предупреждението на Минис. Извади жичното приспособление от раницата си и постави амплимета вътре. Блясъкът на портала изчезна. Виещото жужене също спря. В мига, в който Тиан си сложи шлема, полето изникна в съзнанието й. То беше различно от останалите излъчвания, които бе съзирала, съставено от многоцветни течения, разливащи се във всички посоки от зиксибюла. Имаше усещането, че съзира нещо повече от преди. Сякаш всички тези вихрещи се течения отвеждат към измерение, което по-рано Тиан не би могла да си представи.

В съпротивлението нямаше изменение. Тиан все така наблягаше с всички сили. Протегнала сферата с една ръка, с другата тя започна да размества разположението на топчетата, затворила очи. Ала колкото и да се напрягаше, не бе в състояние да извлече енергия от полето. Не разполагаше с време да се чуди за причината. Отново трябваше да си послужи с геомантията.

Усещаше няколко източника на подходяща енергия. Далеч под нея се простираха обширни разломи, една половина континент, натискаща друга, изтикваща планините. Дори и най-могъщият гадател не би могъл да овладее подобна мощ.

Но имаше и един източник, от който Тиан можеше да се възползва — ледниците. Енергията, отделяна при втурването на ледни маси след разпукване, щеше да е достатъчна за целта й.

Тиан дълго търси и отхвърля, преди да открие подходящия глетчер. Дребен, разположен над насечена долина от другата страна на планината. Беше го зърнала по време на изкачването си. Дори и един дребен ледник притежаваше смазваща мощ. Усетът й долови структурата му и откри слабост, около която пъстроцветни ореоли танцуваха в умствения й образ. Ледникът беше готов да се пропука. Тиан зачака.

— Какво правиш, Тиан? Защо си застанала така? — долетя гласът на Хани.

Тиан й изшътка. Не можеше да отговори, за да не изгуби концентрацията си. Ето, падаше! Пукнатината се разпростря изцяло. Занаятчията извлече енергия, тромаво. Видим ефект върху ледника нямаше, ала Тиан усети прилив на студена сила, неизмеримо мощен. Той се вля в амплимета й. Искрата блесна като мълния. Младата жена натисна.

Противостоенето изчезна пред нея — разкъсан от рязък натиск опън. Тиан залитна и за малко да рухне върху тороидите. В последния момент съумя да овладее равновесието си и постави амплимета в предназначената кутия, след което я затръшна.

Сиянието и жуженето изникнаха отново. Бариерата се появи толкова рязко и бързо, че занаятчията отхвърча на двадесет крачки. За щастие не се блъсна в нищо, иначе счупените кости не й мърдаха.

Тя остана да лежи замаяно, а Хани с писък дотича до нея.

— Тиан, добре ли си?

Тиан прие помощта на детето и се изправи.

— Така мисля.

Девойката изтупа дрехите си, при което установи, че коляното на красивите й панталони се е разкъсало — тя вече не приличаше на красива жена, чакаща да посрещне обичния си, а на повлекана.

Но нямаше време да се преоблича. Тороидите сияеха ослепително. Светлината на бипирамидата се отличаваше и с нажежено излъчване, пронизващо страните на кутията. От произволни части на устройството бликваха многоцветни лъчи. Обгръщаха го и разнообразни звуци — от пронизителни до едва долавящи се подрънквания. Усукванторът бе осветен от вълни зеленикава светлина. Понякога цялата машина се разтърсваше, привидно опит да се саморазглоби.

— Трябва да го направя сега, преди машината да е отказала. — Тиан приклекна и започна да подрежда топчетата на сферата за — надяваше се — последен път. — Минис, Минис, къде си?

Нищо, прорязвано от ярки лъчи светлина.

— Минис. Отговори ми. Устройството е готово. Чака те, за да те отведе.

Отново нищо. Тиан започна да си припомня всички предишни случаи, в които се беше свързвала с него. Внезапно надуши дим.

— Какво правиш, Хани? — Не можеше да обърне глава, иначе съвсем щеше да изгуби сигнала.

— Нищо не правя, стоя си — отвърна тих глас.

— И не си запалила нещо?

— Не, разбира се! — възмути се детето.

— Значи трябва да е Аахан! — каза си занаятчията. — Трябва. Минис! — изрева тя в ума си. И образът се появи. Огромен куполообразен остров, заобикалян от вълни лава, каращи морето да кипи.

Върху пепеливата суша тя видя хиляди хора, потърсили убежище върху рушащи се покриви. Други се бяха сгушили в пещери. Вулканични снаряди се сипеха от небето. Някои от тях се разтрошаваха, за да разкрият съдържанието си на течен огън. И хората пищяха, ридаеха, умираха. Долавяше се отчетливият мирис на сяра.

Сега образът й се преместваше по протежението на някакъв склон. Появи се кула, сплетена от десетки изящни спирали. Стените им бяха покрити с лъскави полусферични образувания. Около кулата се виеше път, скрепен с кабели — от това разстояние й изглеждаха крещящо тънки. На върха се издигаше метална плоскост, досущ като онази на стената зад Тиан.

Що за структура беше това? Може би представляваше другия край на портала? Сигурно, защото пътят отвеждаше именно до нея.

— Минис! — Самата Тиан не усещаше, но вече бе започнала да крещи. — Минис, кажи ми какво да правя!

Това е Тиан!

Думите бяха само шепот, ала този шепот я накара да настръхне. Значи в крайна сметка усилията й щяха да донесат успеха.

— Минис, успях. Порт… зиксибюлът е готов. — Не й харесваше тази дума. — Кажи ми какво да правя.

Защо не се свърза с нас, Тиан?

Сред тълпата тя не можеше да го види. А как й се искаше.

— Много пъти се опитвах. Ти не отговаряше.

Няма значение. Вече не можем да отворим дверта, Тиан. Прекалено сме слаби.

— Тук има енергия. Мога да пренасоча към вас, ако е нужно. Кажи ми как. Ще отворя портала от тази страна.

Заспориха гласове. Някои й бяха познати. Грубите срички на Витис, приемния баща на Минис. Спокойните думи на Луксор, увещаващата ги да се възползват от възможността Триор.

Какво имаме да губим? — каза Луксор. Тъй или иначе ще умрем.

Да й се доверим, рече Триор. До този момент Тиан успя да преодолее всяко препятствие, дори неочаквано за самите нас.

Ами ако тя се провали? — процеди Витис. Тогава смъртта ни няма да бъде достойно посрещната на обичния ни Аахан, а ще ни сполети в противната празнота, където ще гнием като мърша. Какво достойно има в подобна орис?

Тогава не идвай с нас! — ревна Луксор. Върви в Кладенеца и пукни с прескъпото си достойнство! Аз искам кланът ми да живее.

Аз също, каза Триор. Десетте клана вече взеха решение.

Това не ми харесва, каза Витис. Да поверим подобна тайна на проточовек, и то едва отърсил се от детството. Как смятате, че ще постъпи тя с това знание?

Ще се тревожим за това, ако оцелеем, каза Триор.

Да, отвърна й Витис. Можеш да бъдеш сигурна, че ще се тревожим.

Аахимите гласуваха. Бе решено, че ще направят опит. Минис отново се появи и даде напътствия на Тиан.

 

 

Видът на струпаните и умиращи аахими многократно подсили паниката на Тиан. Съществуването им зависеше от нея. Тя имаше тъй малки познания за геомантията, с която се налагаше сега да си послужи и да успее още от първия опит. Щом могъщите аахими изпитваха страх и съмнение, какво оставаше за нея?

Но тя трябваше да опита. Пръстите й се движеха отчаяно. Тиан разгърна сетивата си. Този път пропусна дребния ледник, който бе използвала преди — сега щеше да се нуждае от много повече сила. Тя се понесе на север, за да обгърне огромния ледник, увиснал от самия връх на Тиртракс. Той се намираше много далече — а струваше й се, че може да долови проскърцването му. Всичко се развиваше тъй бавно. Чакането бе пречистена агония.

Тя виждаше: по мястото, където ледът се виеше успоредно с очертанията на планината, пукнатина щеше да разсече същината му. Тиан вече дори можеше да види и излъчването му, вдлъбната леща. С отчаяна лудост тя сграбчи разгръщащата се пукнатина и започна да извлича енергия.

Ледът изрева, разкъсван. Парализиращ мраз се разля из тялото й. Тиан се почувства като ледена статуя. Зиксибюлът потръпна, заливан от светлина и звук. Струваше й се, че приспособлението се кани да се нахвърли върху себе си.

Планината също се разтърси. Гръмна звук, напомнящ раздробяването на канари от огромни пръсти. Грохотът бе тъй страховит, че след него всички останали звуци изглеждаха пренебрежителни и сякаш сами утихнаха, засрамени.

 

 

Хани отчаяно я дърпаше за ръката.

— Тиан, Тиан, кажи нещо!

Младата жена се повдигна от пода. Усещаше, че е изминало дълго време. Вече не виждаше Аахан. Между обвивката на амплимета и металната плоча проблясваха искри. Стъклените тороиди бяха угаснали. Сетне, след миг на пълен мрак, сиянието им се възвърна. Аахан също изникна.

Огромна вдлъбната леща се появи на самия връх на пътя, отвеждащ над кулите. За момент Тиан зърна Тиртракс в лещата. Сигурно бе зърнала огледално отражение, защото парчето ледник падаше от грешната страна на планината.

В центъра на отражението изникна звезда. Сетне лещата бе разкъсана от отвор. Последваха писъци и дрезгави викове, защото сред невярващите аахими се сипеше снежна лавина. Благословен хлад долиташе откъм портала.

Дверта! Дверта се отвори! — викаха сбраните.

Бързо! Преди отново да се е затворила!

Събраните се затичаха към машини, приличащи на кланкери. За момент Тиан зърна лицето на Минис, също и други познати физиономии — онези, които я бяха напътствали.

Спрете! — провикна се Витис. Малката идиотка е сглобила зиксибюла обърнат. Дверта може и да не работи.

Вече е твърде късно да се тревожим за това, изпищя друг.

Клан Интис! — нареди Витис. Изчакайте! Не е безопасно. Вие ще преминете последни, след Десетте! Нека те се излагат на риск. Време е да си възвърнем предишната слава.

Витис изтича към сложен апарат, смътно напомнящ зиксибюла на Тиан. Настани се на прилежащата към него седалка и започна да манипулира триизмерен контролен лост, при което от плочата заблестяха мълнии.

Образът на Аахан за момент се обърна надолу с главата. Дробовете на Тиан неочаквано пламнаха, вдишали огнен газ. Контролът й над портала изчезна. Червейната дупка започна да се изгърчва сред етера — ударена от електрически заряд змия.

Не, Интис! — изрева Витис, повелително вдигнал ръце към армадата синкави конструкти. Почакайте…

Те не обръщаха внимание. Витис пусна ръчката, сведе глава и зарида. Аахими и машини все така се отправяха към края на пътя, но Тиан вече не ги виждаше. Престана да вижда и Аахан.

 

 

На върха на планина, на половин континент разстояние, тетрархът наблюдаваше движението на планетите. За частица от мига те се разтърсиха, разколебани в същината си. Очертанията на полето се навързаха. Планетният етер изхленчи, преди да възвърне неразплитаемостта си. Тетрархът остави инструментите си и отбеляза нещо върху плочка.

 

 

Стотици левги на юг, в цитадела, разположена сред мразовития остров Нум, една жена остави перото си, наклони глава и се усмихна. Дългото наблюдение бе дало първите си плодове. Тя взе фенер и пое надолу по Хилядата стъпала, отвеждащи към господаря й.