Йън Ървайн
Геомант (26)

Две

Устата на лиринкса се разтвори по-широко. Предните зъби бяха дълги колкото палеца й, страховито остри. Тиан затвори очи. Създанието я придърпа към себе си, опитвайки се да каже нещо. Но от гърлото му се изтръгна единствено хриптене, като че беше глътнало кост.

— З-з-зурррк! — заяви то. — Ж-з-з-урпт!

Тиан очакваше да бъде залята с извънземни стомашни сокове. В следващия момент зърна болта, пронизал гърлото откъм тила. Лиринксът се давеше от кръвта си. Опитваше се да отстрани болта с език, ала това бе невъзможно. Нямаше как да го стори дори и ако всъщност успееше да го докосне. Свободната му ръка също не можеше да го изтръгне, защото й липсваха три пръста.

Съществото се закашля, при което в гърлото му закипя розова пяна. Следващият пристъп на кашлица оплю Тиан. Лиринксът се давеше в кръвта си още повече. Очите му бяха започнали да губят фокус. Дъхът му гълголеше като запушена тръба. Хватката му отслабна. Създанието рухна, като Тиан успя да се изтърколи в последния момент. Лиринксът продължаваше с напразните си опити да сграбчи ствола на болта. Падането му бе разпръснало още пяна.

Тиан се изправи, трепереща, неспособна да откъсне поглед от гърчещото се създание. Димът от гаснещите факли я дразнеше. Тя се закашля и с пламнала носоглътка заобиколи съществото. Болтът бе потънал в мускулите вдясно от гръбнака му. Другият лиринкс лежеше неподвижно. Изглеждаше наистина мъртъв, но за всеки случай девойката се държеше настрана. Живият лиринкс се опита да обърне глава към нея и изхриптя.

Този лиринкс изглеждаше по-различен от останалите: нямаше криле; дребни закърнели израстъци стърчаха от съответните места. Освен това той излъчваше някакво несъответствие, макар конкретната причина да беше трудна за определяне.

Недалеч на земята лежеше захвърлено копие. Ако го забиеше във врата на лиринкса, може би щеше да успее да го довърши? Тя взе копието и го повдигна, загледана в кървавата рана. Представяше си отвратителния звук, с който наконечникът щеше да потъне в иноземната плът; агонията, която щеше да последва. Тиан се поколеба. Изсумтявайки болезнено, лиринксът извърна глава и я погледна в очите.

Тя впрегна волята си. Престоят над работната маса не я бе подготвил за това. Досега не й се беше налагало да отнема нечий живот, но ето че обстоятелствата я притискаха. Не се осмеляваше да го остави жив.

Огромните очи бяха омайващи. По протежение на врата му проблясваха сини очертания. Тиан изпита неочаквано състрадание. Може би лиринксът се опитваше да я контролира? Някои от тях бяха гадатели.

Тиан заби копието в раната. Лиринксът изрева и се хвърли към нея, изтръгвайки оръжието от ръката й. Кракът му я удари по бедрото. Сблъсъкът напомняше на главата на таран. Лиринксът се надвеси над нея. Копието все още се поклащаше зад него.

— Гларрр! — изхриптя създанието. — Минхллррр!

— Не разбирам — дрезгаво отвърна Тиан. Същевременно се удиви, че съществото е способно да се изправи и дори да говори с такива рани.

— Извади… — хрипна лиринксът.

Болката бе парализирала Тиан. Съществото посегна със здравата си ръка и стисна рамото й с такава сила, че костите й започнаха да се разместват. Нокти потъваха в кожата й.

— Извади!

Нямаше избор.

— Добре. Пусни ме.

Лиринксът пусна рамото й, само че моментално я хвана за крака.

— Мини отзад. Извади. Не… опитвай пак.

Тиан бавно го заобиколи. Можеше да се опита да го доубие, но дали щеше да е достатъчно бърза? В агонията си създанието можеше да откъсне крака й. От вида на раните му й призля. Макар че явно те не бяха смъртоносни, поне не и за един лиринкс.

Тя хвана дръжката на копието. Ами ако просто го натисне навътре, вместо да го издърпа…? Лиринксът предупредително усили натиска върху глезена й. Тиан издърпа копието и го хвърли на земята.

— Извади… болт!

Занаятчията опита да обвие пръсти около ствола, но той беше хлъзгав от кръв.

— Потънал е прекалено дълбоко — каза тя, отвратена от раната.

— Използвай… копие.

Усилията й да разхлаби болта с наконечника и да го измъкне само влошиха нещата. Отчасти потисканите стенания на лиринкса също не помагаха. На Тиан й се искаше той да умре, макар че това надали щеше да отслаби хватката му.

— Продължавай да опитваш! — задавено изхриптя съществото. — Ако умра — ти също.

Тиан бе склонна да му повярва.

— В раницата си имам инструмент, който може да е от полза.

— Покажи. — Лиринксът не пусна глезена й.

Тя трябваше да извади всичко от раницата, за да достигне до платнището с инструментите. Занаятчията го разви и извади щипци.

— Да — каза лиринксът. — Използвай!

Тиан бръкна в раната, сграбчи болта и дръпна. Той не помръдна.

Тя хвана щипците по-силно, опря ботуш в гърба на съществото и напъна с все сила. Лиринксът изрева. По тялото му се разляха цветни вълни. Главата му се замята. Тиан продължаваше да дърпа. Болтът най-сетне се разхлаби и започна да излиза. Розовееща кръв побърза да запълни кухината. Много скоро тя започна да се съсирва и да променя цвета си в белезникав. Кървенето спря.

Тиан остави болта и окървавените щипци на пода. Лиринксът отново потръпна с цялото си тяло, повърна някаква зловонна пихтия и се обърна към Тиан. Защо му беше помогнала? Сега врагът щеше да я изяде.

Създанието отвори очи. Двамата се вторачиха един в друг. Лиринксът беше шест, осем, може би дори десет пъти по-тежък от нея — и цялото му тегло се състоеше от мускули, броня и кост. И с една ръка преспокойно можеше да я разкъса.

— Какво чакаш още? — Гласът на Тиан прозвуча недостойно пискливо.

— Как се казваш?

Думите, изникващи дълбоко от гърлото му, сега звучаха по-ясно от преди, макар и все така стържещи. Личеше, че тези звуци го затрудняват. Само не беше ясна причината: дали спецификата на чуждоземния говор, или техническите влияния на раната.

— Наричат ме Тиан Лиз-Мар.

— А аз се казвам… Рил. С какво се занимаваш?

— С нищо.

— Всеки работи, дребни човеко. Ти носиш инструменти на механик.

— Бях занаятчия.

— Занаятчия? Контролери? — Тези думи бяха съпроводени с мъркане.

Защо бе споменала това? Притеснена, тя се опита да промени темата.

— Според останалите ме бива единствено за чифтосване.

Рил изглежда не разбираше. За момент той се задави, а после заговори по-ясно.

— Майка ми е добила четири малки. Това не й пречи да заема мястото си сред бойните редици.

— Някои от нас смятат, че жените трябва единствено да раждат, а мъжете — да работят и да се сражават.

— Нищо чудно, че ви надвиваме с такава лекота — каза лиринксът. — Лишавате се от талантите на половината си представители. Видът ви е дефектен.

Гласът му бе станал по-ясен и по-уверен. Тиан осъзна, че той се справя доста сносно с езика й. Освен това и акцентът му приличаше на нейния. Кой ли го беше учил?

— Жените са прекалено ценни, за да бъдат излагани на риск. Ако изгубим прекалено много от тях, целият ни вид е изложен на риск.

Тиан не бе подозирала, че някога ще изрича аргументите, използвани в защита на размножителните палати. Аргументи, които вбесяваха самата нея.

— Ние се стремим към същото. Но какво би станало, ако нападнем домовете ви, където беззащитните ви жени отглеждат вашите малки? По-добре е те да бъдат способни да защитават потомството си. По тази причина ние ще ви погълнем. Ние сме по-висши.

— Вие сте варвари!

— Защо? — попита Рил, без да се обижда.

— Вие ни ядете!

— А нима вие не ядете други животни? — рече лиринксът. Удивлението в гласа му очевидно бе престорено.

— Те са животни. Ние притежаваме разум. Ние сме човеци.

Той подуши.

— На мен ми миришеш като животно, малка Тиан. Притежаването на съзнание не те прави по-добра или по-достойна от останалите животни. Защо да не те изям, ако съм гладен? Какво ти пречи да ме изядеш?

Тя потръпна при мисълта.

— Не бих могла! Не би било правилно. Пък и…

— Да?

— Вкусът ти сигурно ще е отвратителен.

— Как недостоен вид като твоя се е издигнал до първостепенност в този свят? В празнотата има десетки разумни същества, малка Тиан. Всички ние се ядем едни други, когато се наложи.

— Както сега ти ще изядеш мен? — В гласа й се долавяха зачатъци на писък.

— Не.

— Защо?

— Защото не съм гладен. Освен това…

Недовършените думи бързо пораждаха напрежение. Това заплаха ли беше? Може би той възнамеряваше да я измъчва, за да се сдобие с военни тайни? Или… Беше чувала всякакви ужасяващи истории за нещата, сполитащи пленниците на тези същества.

— Какво? — остро попита тя. — Какво мислиш да правиш с мен?

Лиринксът се изправи в цял ръст, а горната му устна се сбърчи. Тиан понечи да изтълкува жеста му, сетне си припомни, че общува с представител на друг вид. Неговите мимики вероятно имаха съвсем различно значение.

— Трудно ми е да разбирам вида ти. Защо ме обиждаш?

— А вие защо започнахте войната?

— Защото вие ни нападнахте от мига, в който се появихме на Сантенар.

— Вие първи сте проявили агресия.

— Ние бихме рекли същото.

— Това е нашият свят. А вие се опитвате да ни го отнемете.

— Превърнали сте Сантенар в помийна яма. Разрушен свят. Освен това той не ви принадлежи.

— Наше право е…

— Как така? — рече лиринксът. — Кой е дал подобно право на човечеството?

— Ние сме най…

— Нашата философия постулира, че никой вид не може да си приписва права. Самата идея е достойна за присмех. И смеете да се поставяте над останалите организми! Човечеството руши заради самата разруха. Видът ви заслужава да бъде погълнат.

— Защо трябва да се убиваме едни други? — каза Тиан. — Защо човеци и лиринкси да не живеят задружно?

— Защото това е против порядките на естеството.

Рил се облиза. Дали пък не беше огладнял от този разговор? Тиан направи крачка назад, с което си спечели гълголещ кикот.

— Ако се канех да те изям, нищо нямаше да те спаси.

— Тогава защо не го правиш?

— Ти ми спаси живота. Честта не ми позволява.

Тиан едва не отправи иронично подмятане относно лиринкската чест, но се усети. Всъщност всичките й знания за тях се основаваха на военната пропаганда.

— Ти ме принуди — промълви тя. — Канех се да те убия.

— Но не го стори, което ме прави твой длъжник.

Нервното напрежение от последните дни й идваше прекалено много. Освен това тя беше отмаляла от глад. Главата й се замая и Тиан припадна при опита да се изправи.

 

 

Когато се свести, създанието все така се беше надвесило над нея.

— Ранена ли си?

— Умирам от глад. Не съм яла от дни.

— Аз често издържам по седмица без храна — рече Рил.

Коляното му трепна и той побърза да седне.

— Само че аз изяждам по една антилопа или някой малък… — Той се спря. — Твоят дребен стомах сигурно побира по една хапка. — Рил обхвана бедрото й с ръка, при което пръстите му се докоснаха.

— Кожа и кости. Яж, няма да те нараня.

— Какво ще правиш сега? — попита тя, докато разопаковаше една от дажбите. Често хвърляше плахи погледи към съществото, което, макар и седнало, пак стърчеше над нея. Рил беше хванал ранената си ръка, която разглеждаше съсредоточено. Неотдавна от отрязаните му пръсти се белееше кост. Сега чуканчетата се бяха покрили с кожа.

— Възстановявам ръката си.

— Как?

— Това е наша вродена способност. И в твоя свят се срещат животни, умеещи да правят същото.

По челото на Рил бяха избликнали капчици пот.

— Вид гадателство? — попита тя.

— Може да се каже. Без него не бихме могли да оцелеем в празнотата.

Ръката му си оставаше същата на вид. Очевидно регенерирането бе бавен процес, а също и изморителен, защото Рил се отпусна. Цветът му се промени в зеленикав. Пред Тиан се разкриваше възможност да избяга. И най-добре да се възползва от нея, преди да се е върнал другият лиринкс.

— Ти не приличаш на останалите човеци, които сме свикнали да виждаме — войници и опълченци — каза Рил. — От хора като теб можем да научим много за човечеството.

Тиан продължаваше да дъвче — оризова паста с кълцани варени зеленчуци. Дали разговорът й с лиринкса можеше да бъде определен като измяна? Сигурно спасяването на живота му можеше да бъде определено като такава, макар и да бе извършено под принуда.

Тя се изправи, без да изпуска Рил от поглед. Той повдигна ръка, отпуснала се обратно заради слабост. Моментът беше настъпил. Тя внимаваше да не прави резки движения. Приближи се да погледне Пелф и другия войник. И двамата вече бяха мъртви. Допирът до безжизнената плът я накара да потръпне. Очите на Рил не се отделяха от нея, макар че той продължаваше да не помръдва, дишащ тежко. Тиан започна да прибира нещата обратно в раницата си, като внимаваше да не се приближава до лиринкса.

— Къде отиваш, малка бегълкиньо?

Тя погледна към дългия тунел.

— Другият лиринкс пое в тази посока. Трябва да потърся друг изход.

— Смела си — отбеляза Рил. — Само че въпреки това ще умреш. Навън бушува виелица. Но пък ти би могла… — Той наклони глава и я погледна хитро.

— Какво?

— Би могла да дойдеш с мен.

— Не! — Тя рязко отстъпи. — Много добре зная какво искаш. Няма да стана храна за новоизлюпените ти.

Защо й трябваше да го изрича? Сега ясно можеше да си представи как лежи безпомощна, а някакви подрастващи създания хищно откъсват хапки от плътта й.

— Ние също раждаме децата си. Нима знаеш толкова малко за нас?

Тиан знаеше единствено ужасните слухове и това, което бе видяла с очите си.

— Освен това съм ти длъжник — напомни той.

— Не искам и тези ми думи да прозвучат обидно — внимателно рече Тиан, — но как бих могла да съм сигурна, че ти действително притежаваш чест?

— Досега можех да те убия десетки пъти. — Рил стовари юмрук върху земята, при което изпълни пещерата с ехо. Кожата му си възвърна бойната сивота, с която се бе отличавала по време на сражението.

Занаятчията се дръпна.

— Сега разкриваш истинските си цветове. — Каламбурът беше неволен, ала пак й достави удоволствие.

Тя взе арбалета и колчана с болтове на един от мъртвите стрелци, зареди оръжието и каза:

— Аз също бих могла да те убия.

Кожата му промени цвета си в мръснозелен. Той легна, допирайки буза до земята.

— В сегашното си състояние не се съмнявам — хрипкаво рече лиринксът. — Е, ще го направиш ли?

Ако той беше скочил към нея, Тиан щеше да го простреля. Но младата жена не можеше да се насили да застреля беззащитно същество. В преддверието на средния тунел тя извади кристала си, който все така сияеше. Очите на Рил се разшириха, а Тиан тутакси съжали за постъпката си. Ала безкрилият не помръдна. Приличаше на стъпкан мях — никакво сходство с живите бойни машини, които той и останалите лиринкси представляваха по време на битката.

Тиан бързо закрачи по протежение на прохода. След няколко минути ходене пред нея изникна труп. Главата му лежеше още по-натам, одъвкана. Все пак по бялата коса можеше да бъде разпозната — принадлежеше на клетия Хантс. Едното му око сякаш беше обърнато към нея.

Занаятчията отмина трупа и продължи, но скоро бе принудена да спре, защото тунелът рязко свършваше, прекъснат от гладка преграда. Тиан откри ръчката и я дръпна. Каменната врата се завъртя, пропускайки леден въздух. Небето беше сиво, имитиращо цвета на пейзажа. И то не обикновено сиво, а заканително.

Вятърът буквално я пронизваше, живително жесток студ. Върху горната й устна започна да се образува ледена висулка. Тиан се дръпна малко навътре и започна да си облича дрехите, принадлежали на съпругата на Джоейн. Дарът моментално я сгря и тя прекара около минута със сведена глава, възпоменавайки верния си приятел. Отново отвори вратата и надникна навън. Действително бушуваше снежна буря. Единствено заплахата от лиринкси би принудила Тиан да излезе.

Изходът изникваше на малка скална площадка върху стръмен склон. От лявата си страна Тиан можеше да види очертанията на дърво, макар и размазани от бурята. Склонът от дясната й страна потъваше в белота. Фабриката би трябвало да се намира от другата страна на планината, макар че подобно време не беше твърде подходящо за такива догадки. Но занаятчията не смееше да се върне обратно. Кратко колебание определи ляво като по-благоприятната посока, затова Тиан пое именно натам.

Отвъд дървото я очакваше оголен склон, където вятърът захвърляше ледени иглици в лицето й. Тиан погледна надолу, но не видя нищо. Поглед нагоре имаше сходен резултат. Снегът не се спускаше от небето, а свиваше под прав ъгъл, за да вее право насреща й. Само след десетина крачки тя изгуби пътеката. Нямаше представа кое време на деня е. Накъде трябваше да поеме? Никаква представа. Стъпките й ставаха все по-бавни и унили.

Мощен повей на вятъра я блъсна към склона. Ако бе долетял от друга посока, щеше да я събори. Времето се влошаваше бързо. Ако продължа, ще умра.

Тя пое обратно. Предпочиташе риска от изяждане пред сигурната смърт. Възможно беше лиринксът да удържи на думата си. Имаше вероятност той действително да познава честта. Студът и вятърът бяха безразлични. Тях беше невъзможно да убедиш. Вихрите щяха да угасят топлината на тялото й и да продължат да пищят равнодушно.

Привела глава, Тиан крачеше. Снежните парцали запречваха погледа й. Обратният път й се струваше далеч по-дълъг. Вече бе изминала над хиляда крачки, а никъде не виждаше нищо познато. Краката й хрущяха сред снега. Веждите й се бяха вледенили. Вече не усещаше ушите си. Всяка следваща стъпка изискваше усилие.

Най-сетне зърна дървото. Значи вратата се намираше на не повече от стотина крачки. Младата жена започна да отброява стъпките си, за да не я подмине. Времето бе съумяло да се намръщи още повече, но това не би трябвало да влияе на разстоянията. Тиан очакваше да види входа по време на деветдесетото отброяване. Ала то дойде, а от входа нямаше и следа. Сто, сто и една… Дали беше оставила вратата отворена? Ако я беше затворила, може би никога нямаше да я открие. Мозъкът й придобиваше все повече черти на замръзнала гъба.

Сто двадесет и една, сто двадесет и две. Явно я беше подминала. Тя плъзна поглед по склона, ала той бе покрит с цялостна ледена кора. Дали пък крачките не бяха двеста? Вече не помнеше. Възможно беше да са били толкова. Тя продължи, ала на стъпка номер триста вече знаеше със сигурност, че е подминала входа.

Тя пое назад. Скоро се озова на изключително стръмен склон, за който бе сигурна, че не е виждала. Тиан отново промени посока. Само че тук пътят бе още по-хлъзгав. Едва беше направила няколко крачки — и вече залиташе. За щастие падна в пряспа.

Занаятчията се измъкна от снега — само за да попадне в друга снежна кухина. С мъка успя да се изкатери. Скален ръб запречваше пътя й нагоре. Снегът вече падаше не на парцали, а като цялостна завивка, която някой изтупва над легло. Много късмет се изискваше за оцеляването в подобна снежна буря.

Изтощена, Тиан отпусна глава върху раницата си. Очертанията на хедрона се забиха в бузата й. Тя го извади, стисна го в дланите си и затвори очи.