Йън Ървайн
Геомант (28)

Четири

Събуди се!

Мраз! Галактики от бавно течащ лед, скрежеста течна белота, която бавно се втвърдява отново.

Събуди се, Тиан!

Стържещ ледник; ледна кръв в три цвята: червен, жълт и бистър. Не очни ябълки, а ледени топчета.

ТИАН, СЪБУДИ СЕ, ЛЮБИМА!

Това разпука ледената кора. Тя простена, размърда се. Скреж се отрони от миглите и клепачите й. Всичко я болеше. Струваше й се, че в нея са започнали да се образуват ледени късове, които я бодат. Ти умираш, Тиан!

— За предпочитане е пред това…

Не! — възкликна настойчиво той, сякаш връхлетян от внезапна болка. — Спаси се. Спаси се, Тиан, а после спаси и мен.

— Как бих…

Използвай амплимета. ПОБЪРЗАЙ!

— Страх.

Ще умреш, ако не го използваш. Това е единственият шанс — за всички ни.

Занаятчията бавно запълзя към кристала. Сълзите й замръзваха още в очите. Толкова много я болеше. Протегна ръка, ала бипирамидата се намираше твърде далеч… тя не можеше да продължи. Тиан, обич моя!

Тези му думи я разтърсиха и я накараха да помръдне отново. Тя продължаваше да плаче, но по различна причина: чиста радост. Минис, измъченият й принц, я обичаше. Бе го признал. И тя също го обичаше, макар по-рано да не бе осъзнавала. За него щеше да стори всичко.

Тиан бавно пълзеше по леда. Ноктите й се чупеха, гърдите, брадичката и коленете биваха одирани от леда. Жиците прогориха кожата й, когато тя притисна сферата към гърдите си и отново потърси източник на енергия. Полето от възловата точка на фабриката беше слабо тук, като че някаква друга сила го отблъскваше. Нямаше достатъчно енергия да запали и свещ.

Никакви следи от поле. Беше й нужно много време, за да установи причината. Тя се опитваше да използва кристала насила, а той й се съпротивляваше. Амплиметът не можеше да бъде принуждаван. Искаше да бъде придуман с ласка. В мига, в който Тиан преустанови опитите си да се наложи, за момент в съзнанието й изникна нещо слабо и неясно.

Занаятчията се отпусна и изхвърли от ума си всичко друго освен излъчването на кристала. Вече започваше да съзира по-голяма конкретност сред мъглата. Амплиметът й позволяваше да вижда по-далеч и по-надълбоко, но не в обичайното, слабо поле. Струваше й се, че планетната кора внезапно е станала прозрачна.

Линии, плоскости, сфери и гроздове започнаха да се очертават. Дали това представляваха различни типове полета? Всички те й се струваха много концентрирани, в по-голяма степен от всичко, което бе виждала досега.

Тиан нямаше представа относно същността им и съдържаните в тях сили. Изкуството налагаше разбиране, а тя не знаеше нищо за устройството на света. Опитът за черпене на енергия от тези източници щеше да е равнозначен на самоубийство.

Тя продължаваше да оглежда разнообразните форми. Тогава зърна една, която й напомни на нещо, съзирано и преди. Продълговата еднообразна плоскост, разсичаща скалите, с криви проблясъци. Контурите й приличаха на пукнатината, която разсичаше дългия минен тунел. Тази форма трябва да беше полето, асоциирано с нея. Напрежението, трупало се там стотици години, копнееше да бъде освободено.

Очевидно то представляваше енергиен източник, достатъчен да я спаси, ако можеше да се включи към него. Тиан се съсредоточи — действие, улеснено от амплимета. Тъй като помнеше предупрежденията на Триор, девойката се постара да установи съвсем слаб приток. Нищо не се случи. Занаятчията се увери, че е изпълнила процедурата правилно. Всичко изглеждаше наред. Тя опита отново. Представи си субетерния канал. Пак нищо.

Къде допускаше грешка? Аахимите й бяха обяснявали за този аспект от геомантията, ала тя не бе разбрала разясненията им. Може би не трябваше да изтегля енергия през субетера, а през хиперплоскостта. Само че как?

Тиан се опита да се върне в състоянието, където съзнанието й бе зърнало хиперплоскостта, само че, естествено, то не изникна. Тя се отпусна назад, изцедена. Глупаво беше да мисли, че би могла да овладее ново Изкуство с толкова малко обучение.

Дори нямаше сили да си свали шлема. Младата жена отхапа част от дажба и понечи да отпие от манерката си. Водата беше замръзнала, а металът веднага се опита да залепне за устните й. Тя отчаяно отпусна ръка и сведе глава. Започна да се унася. И в този момент в мисълта й изникнаха кръгове и сегменти.

Хиперплоскостта! Тиан отново извика полето на процепа и започна да търси връзка към него през новото измерение. Процесът притежаваше големи сходства с намирането на път през лабиринт, който непрекъснато се изменя. Нищо не се задържаше същото за повече от секунда. Но тя не се отказваше. И бе възнаградена — за частица от секундата зърна нишката и я грабна. Амплиметът засия. Обгърнатата от пръстите й сфера започна да грее. Благословена топлина. Тиан вече бе престанала да се надява, че някога ще изпита отново това усещане.

Само че тази топлина беше прекалено слаба. Занаятчията изгуби връзката, но откри друга. Установи я и започна да изтегля малко по-силен поток. Някъде дълбоко в планината нещо се разтърси. Жиците на сферата вече бяха горещи. Не болезнено, приятно горещи. Тиан ги доближи до лицето си, но скоро те започнаха да изстиват, изчерпили вложената сила. Младата жена отново изтегли енергия и отново почувства онова горещо потръпване. Тя си свали ботушите и мушна пръстите на краката си между жиците.

След всеки опит тя се сгряваше и правеше почивка, преди да повтори процедурата. Само че подобна топлина нямаше да й е от полза тук — студът бързо я надвиваше. Това беше топлото излъчване на чаша горещ чай. А Тиан се нуждаеше от горещината на лагерен огън. Ала последната не можеше да бъде постигната чрез използването на такива дребни връзки. Затова занаятчията започна да търси по-обширен канал. Този път знаеше точно за какво да се оглежда.

Ето и търсеното. Тя изтегли енергия — прекалено рязко, оказа се, защото сферата внезапно стана прекалено жежка. От палтото й започна да се вдига дим, който Тиан веднага угаси.

Под планината се разтресоха цели пластове по протежение на разлома, дълъг три левги. Мраморният слой се придвижи надолу, а гранитният пое нагоре — само четири пръста, ала количеството на освободената енергия бе колосално. Цялата планина се разтърси, предала ударните вълни.

Струваше й се, че светът около нея се преобръща. От сферата лъхна горещина. Подобна топлина Тиан бе чувствала в моментите, когато във фабриката бе преминавала покрай някоя от пещите. Оранжеви лъчи бликнаха във всички посоки, за да оформят кръгла кухина. Цялата снежна повърхност тутакси се заледи. Тиан отвори очи, удивена от това, което бе сторила току-що. Многоцветни отблясъци блестяха по леда. Беше толкова красиво.

Планината се успокои, а снегът над убежището на Тиан започна да се спуска надолу по склона, разбуден от разместването. В началото движението бе едва осезаемо, ала след няма и минута целият склон се беше раздвижил. Девойката не можеше да види свличането, но можеше да го усети. Лавината започна тихо като шепот и премина в нечуван рев. Снежните слоеве се втурваха надолу, на моменти повлекли със себе си и камъни.

Скалата, на която Тиан бе облегнала гръб, трепереше яростно. Занаятчията притискаше шлема и сферата към гърдите си. Потоците на лавината прогърмяха по издатината над нея. Леденият й мехур изкънтя от сблъсъка. Обградилият я сняг бе отнесен. С един последен грохот снежната вълна отмина и продължи надолу, понесла масата си от сняг, лед, камъни и изкоренени дървета към дъното на долината.

И настъпи тишина. Тиан отвори очи, все още неспособна да повярва в оцеляването си. Беше ден. Ледените стени около нея бяха прозрачни като дебело стъкло. Зимното слънце се беше свило сред ясното небе. Бурята беше отминала. Убежището на Тиан приличаше на сапунен мехур, образувал се под щръкналата скала. Склонът около нея бе оголен и стръмен.

Минис, чудният Минис, в крайна сметка я беше спасил. Сърцето й преливаше от обич.

— Минис?

Отговорът изглеждаше по-слаб от преди. Тиан, ти си жива! Решихме…

— Имаше лавина, но оцелях. Какво трябва да направя, за да ти помогна?

Вече може да е твърде късно. Той държеше кърпа пред носа си. Изригванията стават все по-лоши.

— Ще сторя всичко!

Ужасяваше я мисълта, че Минис ще изчезне, преди тя да го е срещнала.

Тиан, доверието ти е по-безрезервно и от любовта ти. Но щом настояваш да върнеш дълга си, съществува начин…

Самата тя осъзнаваше, че им е длъжница. Възнамеряваше да се отплати. Това бе въпрос на чест. Но въпреки това й стана неприятно, че той го спомена.

— Само кажи.

Чувала ли си за място, наречено Тиртракс?

— Разбира се!

Тиртракс беше най-високият и най-прочут връх на Великите планини — и в света. Някои го определяха като най-висок в Трите свята, макар че за това Тиан нямаше как да знае. Тъй като имаше интерес към числата, особено големите, тя знаеше, че това скално чудовище се издига на повече от осем хиляди дължини — или шестнадесет хиляди крачки (ако някой изобщо седнеше да измерва височината в крачки).

Тогава трябва да ти е известно, че някога аахимите са построили голям град във вътрешността на планината?

— Не съм много запозната с Историите — предпазливо рече Тиан. — Зная, че преди хиляди години харонът Рулке е довел на Сантенар аахимски роби, за да му помогнат в търсенето на Златната флейта. Впоследствие те се сдобили със свободата си и построили градове в планините. Но не знаех, че Тиртракс е едно от тези места.

Тогава те моля — изглежда той се консултира с някаква карта — да поемеш на юг през планините, а после на запад към Тиртракс. Ако… когато достигнеш върха, свържи се отново с нас и аз ще ти кажа как да влезеш. Отнеси амплимета до предводителя на аахимите и го помоли (или я помоли) да го използва. Само при това положеше бих имал някакъв шанс.

— Какъв шанс? — прошепна тя. Връхлитаха я странни емоции.

Да дойда в твоя свят. Минис изглеждаше изненадан от въпроса й. Това бе предсказано отдавна. Аз самият също го предрекох, когато бях дете.

— Ти си ясновидец?

Нещо такова, макар че собствените ми люде рядко ми обръщат внимание. Как копнея да зърна прекрасния Сантенар! И теб, моя най-прекрасна Тиан!

Сърцето й трепна. Аахимите бяха силен и умен вид. Бяха надвили лиринксите на родната си планета. С тяхна помощ човечеството щеше да спечели войната. Тиан осъзна, че не само щеше да бъде с любимия си (както бе започнала да гледа на Минис), но и щеше да се превърне в героиня, допринесла за спасяването на Сантенар. Вече никой нямаше да гледа отвисоко на нея. Подробностите около произхода й щяха да бъдат забравени.

Ще можеш ли да изпълниш молбата ми? — попита Минис.

— Нали можеш да предсказваш бъдещето? — тихо рече Тиан.

Никой ясновидец не може да съзре собственото си бъдеще. Твоята съдба също не съм способен да разчета. Осъзнавам колко много искам от теб. Предприемала ли си подобни пътувания преди, Тиан?

Много? Та той искаше невъзможното. През целия си живот Тиан не бе отивала по-далеч от Тикси — на няколко левги от фабриката. Отиването до Тиртракс й се струваше като околосветско пътешествие.

— Не съм, но заради теб — тя с обич се загледа в лицето му — бих обиколила Сантенар.

В очите му изникна мекота. Любима. Как копнея да бъда в обятията ти. Сега ни предстоят много приготовления, за да бъдем готови навреме. А теб те очаква тежко пътуване. Ти си единствената ни надежда, Тиан. Без значение дали ще успееш, или ще се провалиш, стори го славно! В Тиртракс ще бъдеш посрещната с почести.

И помни, че не бива да казваш на никого. Останалите няма да те разберат и ще се опитат да ти попречат. Пази в тайна и амплимета си: за онези, които разбират Тайното изкуство, той няма цена.

— Само един друг човек знаеше за него, възрастният миньор, който го намери. Уви, добрият Джоейн намери смъртта си в мината.

Минис остана загледан в очите й, докато лицето му изчезваше. Тиан все така не откъсваше поглед от мястото, където бе стоял образът му, и мислено изживяваше първата среща с любимия си, когато двамата щяха да се отдадат на обичта си. Представата едновременно я плашеше и я привличаше. Радваше се, че до момента не бе допуснала мъж до себе си. Искаше Минис да бъде първият й и единствен любовник.

Тук в ума й изникна тревожна мисъл. За амплимета знаеха само един друг човек и един лиринкс. В глупавата си небрежност тя беше позволила на Рил да го види. Как щеше да опази бипирамидата?

След няколко минути Тиан не беше в състояние да се тревожи, защото бе сполетяна от ефектите, произтичащи от употребата на геомантия — отпадналост, студени и ледени тръпки, хиляди иглици, пробождащи кожата й. Тя се отпусна назад и зачака всичко това да отмине.

 

 

Първо трябваше да намери начин да излезе от ледения си мехур. Начин, който да не включва падането й по склона. Вътре все още бе топло (амплиметът все така излъчваше топлина), но не достатъчно, за да се стопят ледените стени. Те бяха доста дебели, може би два лакътя.

Тиан с мъка се откъсна от бляновете си. Страхуваше се от тези емоции, които никога не бе разбирала. Страхуваше се да се впусне във връзка, която би могла да я лиши от контрол. Страхуваше се и от предстоящото пътуване. Тиртракс беше далече. Не знаеше колко точно, но във всеки случай стотици левги. Щяха да са й нужни месеци, за да стигне, а трябваше да изчака до пролетта.

Вътре започваше да става задушно. По-рано снегът бе пропускал въздух, само че сега ледът я беше изолирал. Скоро щеше да я заплашва задушаване. И без да опитва знаеше, че арбалетът не притежава достатъчно пробивна сила, за да направи отвор.

Дали отново да използва амплимета? Определено нямаше какво да губи. Тиан разпростря сетивата си, но сега не откри разлома. Не знаеше къде да го търси.

Ала долови други излъчвания, близки и далечни. Светът пулсираше от енергии: скалната тежест, горещината от сърцето на земята, кухините с газ под слоевете варовик… Ала самото наличие на сила не означаваше автоматична достъпност. Уменията на Тиан бяха примитивни, контролът й бе нищожен.

Тя потърси по-дълбоко във вътрешността на земята, където гранитът бе разсечен от необятни жили. Там Тиан долови излъчването на кристал, огромен като слон. Неговото поле беше необичайно и уникално. Създадено от натиска от околните скали, блъсъка на вятъра по планинските склонове и трусовете и лавините, полето постоянно се изменяше.

Тиан започна да оформя канала, по който енергията трябваше да потече — от хиперплоскостта към амплимета и през леда. Тя бавно си пое дъх, направи последните настройки и рязко изтегли енергия.

Ярък жълт лъч изригна от бипирамидалния кристал, за да се вреже над главата й, разсичайки скалата. Върху младата жена се посипаха късчета нагорещен камък. Косата й пламна. Тиан веднага я угаси.

В следващия миг тялото й бе разкъсано от агония. Сякаш целият приток преминаваше през нея. В спазмите си тя изрита сферата, която се извъртя. Тиан успя да отскочи в последния миг, за да не бъде разсечена от лъча. Ако бе закъсняла само с частица от секундата, той щеше да е отрязал стъпалата й. Върху единия й пищял започна да нараства мехур.

А лъчът стана още по-ярък. Парче от скалата експлодира сред огнена заря. Едно пламъче прогори дрехите й до голо. Девойката го отстрани, но не и преди да я е жегнало мъчително. Палтото й, захвърлено на земята, също димеше. Скалната стена продължаваше да се разрушава.

Занаятчията се опита да прекъсне прилива на енергия, ала не знаеше как. Ако можеше да обърне сферата към леда, той щеше да бъде пробит за секунда.

Само че Тиан не можеше да се доближи, защото амплиметът бе станал прекалено горещ. Камъкът бе започнал да се топи и да се стича на пода със съскане. Сферата й започна да дими. Младата жена се чувстваше като неопитно чираче, заиграло се без разрешение с артефактите на своя магьоснически наставник.

В прилив на вдъхновение грабна шлема — той също се беше нагорещил — и изтръгна неговия кристал. Но жълтият лъч не трепна. Скалният ръб продължаваше да капе, а каменните му сокове, след като паднеха на земята, бързо се втвърдяваха и вледеняваха.

Внезапно лъчът изчезна. Тиан се отпусна на пода, свила лакът пред лицето си. Минис беше прав. Геомантията действително беше смъртоносно Изкуство. Прекалено опасно за лаик като нея.

Ледът бе покрит с вдлъбнатинки, издълбани от отхвърчалите нажежени късчета скала. Половината под на ледената кухина бе покрит със застинал камък.

Въздухът бе станал още по-лош. Тиан смете встрани изстиващите въглени, прибра сферата, кристала и шлема, и легна. Вън вече се смрачаваше. Тя затвори очи, заслушана в съскането на охлаждащата се скала. Този път нямаше кой да й се притече на помощ.