Йън Ървайн
Геомант (50)

Двадесет и шест

С отдалечаването си от Калисин лодката навлизаше във все по-студени води. Проникващият през кожата студ събуди Тиан. Беше тъмно. Луната почти не се виждаше. Дребният съд се поклащаше върху вълните, а вятърът блъскаше леден дъжд в лицето на девойката. Такова време бързо щеше да я отнесе на брега. Там трябваше да подири начин да се отправи към целта си, за предпочитане като запази в тайна причината за пътешествието си.

За начало беше по-добре да продължи с лодката, поне докато не откриеше някакво село. Лесно можеше да си изработи гребло. Дори и платно би могла да си изработи и да се спусне по реката към морето. Вятърът духаше на юг, като цяло желаната от нея посока. Щеше да се отправи край брега, докато открие подходящ воден канал към Талаламел.

Тя се уви в палтото си и отново се унесе. Цялото тяло я болеше, главата й пулсираше. Тиан плъзна пръсти по скалпа си. Кичур от косата й липсваше. Олисялото място бе покрито с мехури.

 

 

Лодката се удари в някакво препятствие — ледена кора между две крайбрежни скали. Все още беше тъмно и много студено.

Тиан внимателно насочи кожената черупка към заливче между скалите, където слезе. Снегът скърцаше под краката й. Пред нея се простираше рехав иглолистен лес. Младата жена изтегли лодката от водата, отбеляза мястото и пое към дърветата.

Щеше да й е нужен огън, ако искаше да преживее нощта. Навлязла в ръба на гората, тя започна да къса клонки. Запалването им изискваше големи усилия, защото бяха влажни. Поне имаше опит — във фабриката разполагаха единствено с влажно гориво. Скоро тя си грееше ръцете над огъня, над който къкреше супа от сушена риба.

Откъм вкус имаше какво да се желае, но главното достойнство на гозбата се състоеше в горещината й. По-късно Тиан накладе втори огън, струпа клонки между двете огнища и постла върху тях спалния си чувал. Така тя прекара една от най-неприятните нощи в живота си.

На следващия ден тя пое с лодката край брега на езерото, дирейки подходящ канал. Не откри, но на следващото утро се натъкна на река, която струеше на юг. Тиан пое по течението й. Не след дълго подмина някаква колиба, разположена край ръба на леса. Девойката се надяваше това да предвещава някакво селце, но надеждите й не се оправдаха — скоро реката правеше завой, отвъд който водите й застиваха. Ледът беше сковал и самата река. Вероятно тя беше замръзнала чак до морето, течаща в тукашната си част заради топлото езеро. И сега? Тиан не можеше да отиде пеш до Талаламел. Затова тя загреба обратно към колибата. Пътьом извади малко сребро от колана на Джоейн и го прибра в джоба си.

Къщурката беше построена върху лек склон. Бе изработена от кал и глина и приличаше на тумбеста ваза, с дебели стени и заострен покрив. Дупката, представляваща комин, беше заслонена отгоре, за да не вали в огнището.

Мизерен дом, само че изглеждаше здрав, а детето, което си играеше на едно дърво, имаше розови бузки и не изглеждаше да гладува. Тиан доближи лодката си до брега и слезе, при което снегът изхрущя под ботушите й.

Детето погледна надолу.

— Здравей! — каза Тиан.

— Мирз! — отвърна детето и скочи от клона. Беше облечено в кожи, които не позволяваха да се определи полът му. Качулката му се отметна назад, за да открие бледа кожа и дълга коса със забележителен оттенък: русо с леки зачатъци на зелено. Детето бе на не повече от седем. Тиан беше чувала за бледите, зеленокоси хора, живеещи отвъд планините, но до този момент никога не беше виждала техни представители. Посетителите във фабриката бяха малко и всичките приличаха на Тиан — тъмна коса и маслинена кожа.

Затова занаятчията нямаше понятие от езика на тукашните хора. Умееше да си служи единствено с диалектите, говорени из югоизточната част на полуострова и използваната от всички реч на Източен Лауралин, която май нямаше да се окаже тъй разпространена. На много места само учени, сарафи и търговци си служеха с нея.

Тиан отново се обърна към детето:

— Бих искала да купя малко храна.

— Мирз?

Тиан повдигна въображаема лъжица до устата си.

Детето се засмя:

— Митси-питси! Хкай бук!

То се отправи към колибата, като на моменти поглеждаше назад, за да се убеди, че Тиан е още там. Детето отмести завесата на входа и изчезна вътре, ломотейки нещо.

Тиан изчакваше. Беше оставила раницата си в лодката и не искаше да я оставя без надзор. Главата на детето изникна между завесата и стената.

— Бладзяй! — И то започна да я подканя да се приближи.

Тиан хвърли нервен поглед към лодката и се отправи към къщата. Вътре беше изненадващо топло. Смесваха се миризмите на дим, варена риба и човешки тела (силна, но не неприятна миризма бе последната). Три жени се бяха настанили на пода, вдълбан ниско. Малко каменно огнище бе приютило борови цепеници. Над него бълбукаше железен казан, нанизан на пръчка между два дървени чатала. Купчина кожи край отсрещната стена представляваше общо легло.

Тези жени явно бяха тризначки, поне за непривикналите очи на Тиан: и трите имаха издължени лица, леко зеленикава коса и специфични тънки носове. При влизането й те се изправиха. Бяха както по-пълни, така и по-високи от нея. Сега занаятчията можа да види, че между тях има известни разлики. Виждаше се, че са били родени по различно време: жената, която стоеше най-близо до нея, бе по-възрастна от останалите две. Следващата изглеждаше най-млада. Някакъв объл белег разсичаше брадичката й.

— Здравейте — поздрави Тиан на общия език. — Аз съм Тиан Лиз-Мар. — Придружи представянето си с палец в гърдите. — Бих искала да купя малко храна, ако е възможно.

Тя отново повтори пантомимата с храненето.

Най-възрастната жена (съответно и най-пълничка и закръглена) объркано наклони глава. За момент тя се обърна към сестрите си, сетне преустанови дискусията и отново погледна към Тиан с въпроса:

— Какво значи „купя“?

Произнасяните от нея думи бяха почти неразбираеми.

— Да плащаш нещо с пари.

Жените не разбираха, затова занаятчията измъкна сребърната монета от джоба си и я протегна върху дланта си. Надяваше се, че тази й постъпка не е погрешна.

Най-възрастната жена объркано взе монетата и я приближи към светлината на огъня, за да я разгледа, след което я подаде на останалите две. Втората жена близна монетата, третата се опита да отхапе.

— Това е сребро — обясни Тиан. — Пари срещу храна!

От миризмата на рибената яхния й течаха лиги.

— Па-ри! — произнесе най-възрастната жена и избухна в смях, показал жълтеникави криви зъби. Останалите две се смяха не по-малко, след което Тиан получи монетата си обратно и в добавка бе шляпната по гърба от нечия месеста ръка.

— Аз Флууни — представи се най-възрастната. — Средна сестра Джини, малка сестра Лиса. Дъщеря Хани.

Тя разтегляше съскавите съгласни. Тъй като говорът в Тикси притежаваше подобна особеност, занаятчията повтори имената им. Очевидно не се справи особено добре, защото отново последва буен смях.

— А аз съм Тиан — представи се отново тя. Нейното име също бе произнесено чепато. Лиса потопи дървен черпак в казана, изсипа от яхнията върху квадратна тарелка и я подаде на гостенката, като й връчи прибор, наподобяващ лъжица, назъбен от другата страна. Цялата посуда беше дървена.

Тя взе подаденото й, като се чудеше за цената, която щеше да й бъде поискана. Храната беше гъста и жълтеникава. По миризмата личеше, че сред съставките влиза риба, макар и отдавна разпаднала се на късчета. Срещаха се и зеленчуци, май пащърнак, някакви тъмни зрънца, а също и лучен полъх.

— Яж — подкани я Флууни.

Тиан предпазливо опита. Комбинацията от вкусове беше малко чудата, но пак й се стори превъзходна. Тя отново напълни лъжицата си. Трите жени и детето се бяха вторачили в нея.

— Вкусно е — каза тя. Не я разбраха. — Много вкусно! — И тя примлясна, а после потупа стомаха си. Неразбиращите погледи не изчезваха. Дали не беше допуснала някаква грешка?

Занаятчията погълна още една лъжица, при което (за неин ужас) стомахът й изкъркори. Появиха се сияйни усмивки. Хани плесна с ръчички.

Скоро Тиан опразни тарелката. Моментално черпакът изсипа нова купчина. Вече й бе станало тежко от първата порция, само че всички я гледаха с такова очакване, че би било невъзпитано да откаже. След втората порция приятната тежест в търбуха я направи леко сънлива. Флууни й насипа за трети път, а Тиан веднага скочи, благодари и се поклони до пояс. Този й жест също остана неразбран.

Почерпиха я и с чай от семена на горчица. Ароматът му я удари в носа и я накара да кихне сълзливо.

Сита и сгрята, Тиан едва сдържаше очите си отворени. Вече не помнеше кога за последно е отпочивала подобаващо. Тя се облегна на стената и неусетно заспа, макар да полагаше усилия да остане будна.

 

 

В къщата беше все така сумрачно и задушно и когато се събуди, Тиан реши, че е спала само няколко минути. Чувстваше се необичайно отпочинала. Къщата беше празна. Тя изпълзя през вратата и за свой ужас откри, че вече е почти здрач. Беше спала цял ден.

Погледът й веднага се насочи към речния бряг. Лодката я нямаше! Тиан се втурна към водата. Нямаше и следа нито от лодката, нито от безценната й раница. Занаятчията се затича обратно към колибата, пред която се сблъска с Лиса, понесла наръч дърва. Подпалките се разхвърчаха.

Тиан й помогна да ги събере.

— Къде е лодката ми?

— Лотка? — повтори Лиса.

Занаятчията загреба с въображаемо весло.

— А, трал! — каза жената и поведе Тиан зад колибата. Лодката беше подпряна на стената. Стичалата се от нея вода беше замръзнала.

— А раницата ми къде е? — Тиан се постара да изобрази и този си въпрос. Лиса я въведе обратно вътре и занаятчията можа да види, че раницата й е оставена недалеч от мястото, където доскоро самата тя беше спала. Тиан провери съдържанието й, през което време Лиса я наблюдаваше с лека усмивка. Всичко си беше на мястото.

Занаятчията се засрами заради подозренията си. Тя се изправи и възкликна развълнувано:

— Благодаря. Благодаря!

После разпери ръце.

Лиса просия и силно прегърна Тиан. Занаятчията си спомни за майка си, много отдавна, когато самата тя беше малка и Марни имаше време за нея. Преди да бъде забравена заради следващото дете. И по-следващото.

Междувременно се беше смрачило. Другите две сестри и Хани също се появиха. Започнаха да режат зеленчуци, да белят чесън и лук (тях свалиха от окачени на тавана кърпи) и да очукват корени (тях извадиха от мазето, чийто капак се намираше в един от ъглите на къщицата).

Тиан предложи помощта си, но бе накарана да седне край огъня, на почетното място. Вечерята се състоеше от порязаница черен хляб, поставена на дъното на тарелката, и още от новоприготвената рибена яхния.

След вечеря Лиса започна да пее на Хани. Разказваното бе дълго, вероятно част от Историите, може би семейни хроники. То продължи близо час. Езикът бе непознат за Тиан, но по менящото се изражение върху лицето на Лиса личеше, че сказанието е изпълнено с напрежение, трагедия, плам, страст и нежна обич. Другите жени шиеха и слушаха мълчаливо.

Песента беше успала Хани. Роднините й я съблякоха, поизмиха я с мокра кърпа и я сложиха да си легне. После, вместо да се върнат към работата си, с очакване насочиха очи към Тиан. Очевидно тя също трябваше да пее, за да се отплати за вечерята.

Ако във фабриката се бяха обърнали към нея с подобна молба, тя щеше да бъде в такава степен ужасена, че от гърлото й не би се отронила и нота. Ала тези хора не я познаваха, никога нямаше да я видят отново. Освен това тя им беше длъжница — трябваше да им се отплати за храната, подслона и най-вече за проявената доброта.

Не беше пяла от малка. В главата й изникна детската песничка за жабата и пеперудата и Тиан я изпя с дрезгав глас, много зле, макар че на Хани явно й се хареса.

Когато занаятчията приключи, Лиса приближи пръст до устните й, отиде до огъня и се зае да приготвя някаква отвара. Колибата се изпълни със силен аромат на мента. Накрая Лиса добави мед от червено-черна пита и с усмивка подаде чашата на Тиан.

Отварата облекчи гърлото й и тя затананика отново, а думите изникваха сами. Тиан пееше за баща си, когото никога не бе познавала и нямаше да познае. Щом досега не беше дошъл при нея, значи беше мъртъв.

Тя приключи песента с насълзени очи. Възрастните ръкопляскаха, а детето се приготви да спи. Едва тогава Тиан се осмели да повдигне въпроса, който не й даваше мира.

— Реката е замръзнала. Как да стигна до морето?

— Замръзнала? — повтори Джини, най-тихата от трите сестри.

На Тиан й бяха нужни много мимики, за да обясни значението — и то не съвсем успешно. За „море“ дори и не си направи труда.

По-голямото южно вътрешно море бе почти триста левги дълго. По-малкият, западен край се наричаше Милмиламел. Но как се казваше първото? Трудно й беше да си припомни картата на Лауралин.

— Талаламел — каза занаятчията. — Трябва да отида в Талаламел.

— А, Талаламел мир — сети се Лиса.

Сестрите се усмихнаха и заговориха помежду си, после Флууни се обърна към гостенката и бавно и отчетливо произнесе:

— Тиан трябва остави лодка. Ползва сши. — После се поправи: — Ски.

— Да се спусна по реката със ски?

— Да! — закимаха трите жени. — Ски до Гисмел, да.

Тиан предположи, че Гисмел е някакъв град по крайбрежието:

— На какво разстояние се намира Гисмел?

Отново я загледаха неразбиращо.

— Колко пъти сън до Гисмел? — перифразира занаятчията.

Джини повдигна шест пръста.

— Не! — каза Лиса, бутна ръката на сестра си и показа осем пръста. Флууни закима.

Осем дни. Е, това не беше чак толкова зле. Тиан умееше да кара ски. През зимата това бе най-удачната форма за придвижване около фабриката. Макар че подобен целодневен преход щеше да е доста изморителен.

Тъй като вече бе разбрала, че домакините й не се интересуват от пари, тя се чувстваше затруднена как да им се отплати. Но след дълго ръкомахане се споразумяха да разменят кожената лодка за чифт ски и храна. Несъмнено жените вече си имаха лодка, но въпреки това очите на Флууни засияха, когато Тиан направи предложението. Кожата беше мека, но силна — много по-ценна от чифт ски, които можеха лесно да бъдат изработени за няколко вечери.

Трите натъпкаха раницата й с храна: сушена риба, сушено месо, медена пита, пита сирене от еленско мляко, връзка кромид лук и какво ли още не. В един момент на Тиан й се наложи да ги спре, защото нямаше да може да носи толкова много багаж.

Беше късно. Трите жени също легнаха върху кожите. Флууни посочи на Тиан място край огъня, където занаятчията скоро заспа.

 

 

Като никога сънищата й бяха приятни. Тези жени, които Тиан познаваше едва от ден, я изпълваха с удивително доверие. Занаятчията не се бе чувствала така от малка. Откакто бе лежала в майчиното легло.

По тази причина, когато се събуди през нощта, за един объркан момент Тиан реши, че се намира при Марни. Едва после напипа раницата и се усети. Огънят беше угаснал и в колибата цареше пълен мрак. Това й се отрази някак потискащо.

Тиан пъхна ръка в раницата с намерението да прогони зараждащата се клаустрофобия с мекото сияние. Допирът до амплимета го накара да припламне рязко, а по ръката й плъзнаха тръпки. Мигновено раницата й се изпълни с червено сияние. Какво бе станало? Тази проява възникваше за първи път. Тя си припомни лекотата, с която войниците я бяха откривали, и изпита леко притеснение.

Но това се беше случило отдавна, пък и на най-малко стотина левги разстояние. Не изглеждаше възможно да са я проследили до Калисин, но пък все още се намираше в обхвата на лиринксите.

Сърцето й бе започнало да бие силно. Тиан пролази до входа, за да надникне навън. Още беше тъмно. Тя се върна на мястото си и легна отново. Щеше да тръгне призори. Надяваше се да завали сняг, който ще прикрие следите й.

Девойката въздъхна тежко. Флууни се обърна към нея и я прегърна. Допирът й би донесъл утеха, ала проблемите на Тиан не можеха да бъдат разрешени от друг. Занаятчията не можа да заспи отново. Още два пъти се надигаше и отиваше да надникне отвъд завесата на входа. При второто й ставане небето на изток започваше да розовее.

Занаятчията прикрепяше ските към ботушите си, когато Джини също се появи. След като се отби в гората, за да се облекчи, тя се зае да помага на Тиан. Малко след това изникнаха Флууни, Лиса и Хани. Очевидно бяха свикнали да стават призори.

Междувременно бяха успели и да сложат казана над огъня, така че влязлата да вземе раницата си Тиан отново се подкрепи с топла храна. После благодари на гостоприемните жени, които я прегърнаха, и протегна ръка на малката Хани, която срамежливо я пое. След като си сложи раницата, Тиан се спусна към реката. Четирите й нови познати я изпратиха със смях — несъмнено стилът й им се виждаше странен. Достигнала брега, тя се обърна да им помаха, после отново се понесе, намерила познатия ритъм.

В началото за отвикналите й мускули беше трудно. Когато достигна заледения участък, тя спря да си почине. Не искаше да се спуска уморена и да рискува да се нарани.

Тя приседна на един дънер на брега и се загледа към два елена, закусващи с лишеи. В този момент я сепна някакъв пронизителен вой, който водите на реката донесоха до слуха й. Тиан го разпозна моментално. Само едно същество ревеше така: създанието, което Рил беше нарекъл нилатл!