Йън Ървайн
Геомант (2)

Едно

Цялата фабрика кънтеше от яростта на надзирателя й — Тиан бе осведомена за приближаването му още преди въпросният да е преполовил пътя си. Врати биваха разтваряни с ритник-трясък, грозни ругатни прогонваха замоталите се на пътя му работници, чуваше се и онова специфично издрънчаване, издавано от острието на меч, блъскано по мебели.

— Къде по дяволите е Тиан? — ревеше той. — Този път здравата е загазила.

Желанието й да се скрие бе унищожително — и също така напразно. Тя отново се приведе над тезгяха си и заработи по-съсредоточено. Каква ли грешка бе допуснала? До този момент никога не бяха възниквали проблеми с работата й.

Вратата на кабинката й бе грохотно разтворена, за да направи път на надзирател Грист, чиято гръд се повдигаше тежко. Едър, потен мъж, вонящ на чесън. Между копчетата на ризата му надничаха косми.

— Какво ти има, Тиан? — кресна надзирателят. — Този хедрон не работи! — Стовари кристал върху работната маса. — Това означава, че контролерът става безполезен, кланкерът застива и умират хора!

Пред лицето й бе разтърсен юмрук с големината на пъпеш.

Изквичавайки, тя отскочи встрани. Двамата с надзирателя не се спогаждаха особено, ала никога до този момент не го беше виждала толкова ядосан. Значи положението с войната беше по-лошо от когато и да било. Тя внимателно взе хедрона — парче кварц с големината на пестника й, оформено да притежава двадесет и четири страни.

— Функционираше напълно, когато го приключих. Контролерът у теб ли е?

Беше. Него Грист постави на плота внимателно, защото все пак си имаше работа с деликатно психомеханично устройство — рожба на прецизна изработка, с която дори скрутаторски часовникар би се гордял. Контролерът приличаше на метален октопод. Двадесет и четирите му пипала изникваха от кошница вплетена мед и наслоено стъкло.

Тиан вложи хедрона и стисна медальона, окачен на шията й, при което се почувства малко по-добре. Извика съответното движение в ума си и докосна индикатора до едно от металните пипала. То се разгърна, сви се, а после ритна по жабешки.

— Това вече е друго нещо — каза Грист и се приведе по-близо.

Тиан се отдръпна, за да избегне вонята му. Надзирателят не разбираше. Това не беше и една стотна от потенциалната реакция, която би трябвало да покаже контролерът, за да може да функционира в ходеща бойна машина — кланкер, според общоприетото название. Освен това кристалът почти не излъчваше аура. Нещо определено не беше наред. Тя си представи ново движение. Отново жабешката конвулсия. Смръщена, Тиан опита за трети път. Сега пък изобщо не последва реакция. Останалите пипала също отказаха да реагират. Аурата изчезна съвсем.

— Хедронът замина. — Тя нервно стисна медальона си. Една от страните на кристала блесна под светлината на лампата. — Не разбирам. Какво е правел кланкерът? Опитвал се е да изкатери нанагорнище?

— Угаснал е на няма и петнадесет левги от Тикси! — тросна се Грист, изтегли ръждив меч и се плесна с него по бедрото. Извличаше удоволствие от сплашването. — Последните два контролера, изработени от теб, също дефектираха. Насред бойното поле.

По кожата й плъзнаха тръпки. Дефектен контролер не беше напускал фабриката в продължение на двадесет години.

— К-какво е станало? — прошепна тя.

— Никой не знае. Но това са два безценни кланкера и двадесет войника. Погубени заради твоята немарливост, занаятчия.

Тиан опипом намери табуретката си и седна. Двадесет души мъртви. Ужасът я бе вцепенил. В работата си тя никога не допускаше грешки. Какво се беше объркало?

— Искам… искам да говоря с един от операторите.

— Единият е бил разкъсан от лиринкс, вторият се е удавил. Не зная за третия. Когато скрутаторът научи…

Тиан потръпна.

— У теб ли са останалите два контролера? — тихо попита занаятчията.

— Как да са у мен? — озъби й се Грист. Езикът му бе пожълтял от дъвканата нига: наркотик, използван от войниците срещу умора и студ. Това обясняваше вонята. Вероятно надзирателят бе хрупал чесън, за да прикрие миризмата на наркотика. — Първият кланкер е бил пленен от врага, вторият е бил съборен в реката. Това е контролерът на третия. И него щяхме да изгубим, ако се беше озовал на фронта. Ги-Хад замина за Тикси, за да открие на какво се дължи проблемът. Цялата фабрика ще страда заради некомпетентността ти.

Ги-Хад, отговорникът на тази фабрика, притежаваше пълна власт над съдбите на работниците й. Ако той не останеше доволен от работата на Тиан, като нищо би могъл да я прати на работа в мините, където тя щеше да дълбае, докато черната прах не разядеше дробовете й.

— Той… ядосан ли беше?

— Никога не го бях виждал толкова побеснял! — рече студено Грист. — Каза, че ако проблемът не бъде решен тази седмица, ти си свършена! Което ме навежда на една друга мисъл…

Тиан знаеше какви ще бъдат следващите думи. Наложи си безстрастно изражение, за да изтърпи лекцията за дълга, която неизменно носеше и скрита заплаха.

— Всеки от нас има дълг да се чифтоса, занаятчия. Без изключение. Страната ни отчаяно се нуждае от още деца. И не само тя — целият свят.

— Още деца, които да бъдат убити във войната — горчиво отбеляза тя.

— Не ние сме я започнали, занаятчия. Без войници, които да се сражават, без хора, които да ги подкрепят с труда си, без жени, които да добиват деца, ние ще изгубим. Ти си умна, Тиан, въпреки този провал. Трябва да се погрижиш да предадеш таланта си.

— Зная дълга си, надзирателю — отвърна Тиан. Не обичаше да й бъде напомнян. Мъжете във фабриката бяха малко и никой от тях не й се струваше привлекателен. — Скоро ще си избера партньор…

Как? — отчаяно помисли тя, когато надзирателят я остави. И кого?

 

 

Защо контролерите й се бяха повредили? Тиан се зае да разглежда проблема фаза по фаза. Контролерите извличаха енергия от полето — разсеяна сила, която биваше излъчвана от естествено образували се възлови точки. С това поле бе свързан целият й живот. Занаятчиите изработваха контролери и, което беше още по-важно, ги настройваха така, че устройствата да не се противопоставят на полето, а да извличат постоянен поток енергия, с която да захранват кланкерите. Ако някой контролер се разстроеше или трябваше да бъде пренастроен за друго поле, занаятчиите се заемаха и с това. Тяхната дейност бе съществена за хода на войната.

Кланкерите представляваха тромави механични чудовища, покрити с тежка броня и задвижвани от осем железни крака. Чудовищно неудобни за пътуване и същински кошмар за изработващите ги механици, те представляваха главната защита на човечеството. Един кланкер можеше да побере десет екипирани войника и да ги защитава с катапулта и копиемета си. Ала без задвижваща сила представляваше само купчина метал, така че контролерът трябваше да работи безотказно.

Дали бе допуснала някаква грешка при изработването? Тиан извади хедрона, за да го огледа внимателно. Тъмни иглици рутил оформяха плетеница в кристала. На вид беше идеален. Не личаха несъвършенства в структурата, нямаше увреждания. А ето че не работеше. И тя си нямаше представа защо.

Нямаше кого да попита. Възрастният майстор Баркъс бе умрял миналата година. Онова знание, което си бе направил труда да запише, бе разпръснато из нечетливи бележки, а останалото си бе отишло с него. Тиан бе научила всичко, което можеше да научи от стареца. Бе вложила малки, но полезни подобрения в изработката на контролерите, а тези модификации дори биваха използвани и в други фабрики. Но тя беше само на двадесет, прекалено млада, за да премине от занаятчия в майстор. Фабриката се нуждаеше от човек с по-голям опит.

Отвъд вратата долитаха разговори — несъмнено колегите й обсъждаха нея. Тиан се чувстваше потисната от многозначителните им погледи, грубите подмятания и острите шеги относно неизпълнения дълг. Двадесет и една годишна, която никога не е била с мъж — несъмнено нещо не беше наред с нея. И не го казваха със злоба, по-скоро с искрено объркване, само че пак болеше.

Аз съм напълно здрава! — ядосано си помисли Тиан. Просто не съм срещнала подходящия. И надали ще го срещна сред тези идиоти.

Двама от чираците се ухилиха, загледани към нейната кабинка. Забелязани, те гузно се приведоха над шлифоващите си камъни. Тиан се изчерви и побърза да напусне работилницата. Като остави зад себе си чиновнишките бюра, скупчените дребни кабинети, библиотеката и миялните помещения и мина край столовата и лазарета, тя пое към главното отделение на фабриката.

Звукът на обработван метал бе оглушителен. Всичко вонеше на дим и катран. Тя сви наляво към главния вход и прекоси мрачен двор, покрит с доломитови плочи и издигнати според нуждата постройки. Навсякъде се трупаха пепел и прах. Метачите не смогваха. Всичко беше покрито със слой сажди.

— Отивам в мината — каза тя на портиера Нод, изпълняващ тази длъжност през последните тридесет години.

Брадата му беше толкова дълга, че старецът можеше да затъква крайчето й в колана си. За компенсация върху главата си нямаше и едно косъмче. Той повдигна решетката и протегна ръка. Никой не можеше да напуска фабриката, без да е получил бележка от надзирателя си.

— Извинявай, Нод — каза тя. — Отново забравих.

Грист винаги се мръщеше и на Тиан й беше неприятно да се обръща към него — макар че посещенията в мината бяха част от работата й.

Нод се огледа, после й махна с ръка да върви.

— Не съм те виждал. Късмет, Ти! — И той я потупа по рамото.

Това породи известна тревога у нея — Нод никога преди не й бе пожелавал късмет. Тиан се уви по-плътно в палтото и закрачи навън. Пътят към мината беше кишав. Снегът от двете страни на пъртината бе примесен с пепел от неспирно горящите пещи. На първия завой, точно преди гората, Тиан се обърна, за да погледне назад.

Фабриката за кланкери прорязваше грозно склона. Гледана от това място, тя представляваше мрачна купчина сиви зъбери, чиито стени се издигаха на височина десет дължини. В ъглите се извисяваха стражеви кули, макар и рядко използвани, защото фабриката се намираше на стотици левги в тила. В задната й част стърчаха комини, бълващи разноцветен пушек: бял, оранжев, мазночерен.

За Тиан фабриката не изглеждаше грозна. Тя беше неин дом и нейна месторабота — неразделно обединение на две концепции. Бе се превърнала в дом откакто майка й, забележителната родилка от фабриката за разплод в Тикси, бе обвързала шестгодишната си дъщеря с договор. Оттогава Тиан не бе напускала това място. Понякога отиваше в Тикси, на около три часа пеш по протежението на каменист и стръмен друм. Но като цяло светът й се свеждаше до фабриката за кланкери.

Нямаше време да съществуват други неща. Животът бе зачислен на задължителна военна служба. И всеки си имаше определени задължения. Работата беше скучна и тегава, но престъпления липсваха. Никой не се страхуваше да се разхожда по улиците след здрач.

От лявата й страна се простираше друга пътека. Тя прорязваше снега под акведукта, за да поеме през разлома и да се отправи през планините към мината. В редките топли дни през напуканите скали изтичаше катран, който можеше да бъде събиран в кофи. Но главният метод за събирането му си оставаше мината — работещите там къртеха земна смола от планината. Това беше най-тежката и лоша работа от всички дейности, налагани от войната. Малцина от миньорите доживяваха да умрат от естествена смърт. Но някой трябваше да я върши. Пещите на фабриките трябваше да бъдат захранвани. Техните кланкери бяха жизненоважни за войната. А войната бе в процес на изгубване.

Контролерите бяха не по-малко важни. Тиан можеше да си представи как са се чувствали войниците, нападнати от гнусни лиринкси и осъзнали незащитеността на повредените си кланкери. Тя не можеше да понесе мисълта, че вината за нещо подобно може да е нейна.

Тиан забърза към долната мина, където се добиваха хедрони. Предстоеше й двадесетминутно спускане по стръмен склон, което й предостави достатъчно време за размисъл. Само че и когато достигна главната галерия, не се беше озовала по-близо до решението.

— Бро-утро, Тиан!

Лекс, дневният дежурен, й кимна с достойнството на статуя, посрещаща посетители в храма си. Изкуственото му чене лежеше на масата. Понякога миньорите на майтап криеха зъбите му, с което предизвикваха трескави дирения и емоционални изблици.

— Добро утро, Лекс. Имаш ли представа къде работи Джо днес?

— На пето ниво — смотолеви той. Без изкуствените зъби беше трудно да се разбират думите му. — Той е в края на шестия тунел отдясно.

— Благодаря! — Тя си свали фенер от шкафа, запали го от скрития мангал на Лекс (неполагащ се, хабящ парченца смола) и пое. По краищата на тунела се въргаляха строшени колела, счупени кофи, почернели парчета лепкаво въже и прочие боклуци, характерни за стара мина.

Подемникът беше пуст. Тиан разклати камбаната, но тъй като никой не се яви, девойката се качи в кошницата, освободи спирачката и започна да се спуска. Първо ниво, второ ниво, трето ниво. Тук шахтите бяха дълбоки, стари и тъмни. Били са извършвани минни дейности в течение на стотици години, далеч преди да бъде осъзната полезността на кристалите. Полъх залюля кошницата й край ниво четири, като едва не угаси фенера. Поне вентилационната система работеше. При последното й идване въздухът тук буквално не можеше да се диша. Един от миньорите за малко не бе умрял.

Тя достигна пето ниво, слезе и се убеди, че спирачката е освободена, иначе никой нямаше да може да използва асансьора и на дежурния обслужващ щеше да му се налага да се спуска по въже, за да го освободи.

Тук беше приятно топло, уютен контраст с времето навън и самата фабрика. В нея винаги беше студено, освен ако работата ти не бе свързана с пещите, а в този случай атмосферата беше същински ад. Но занаятчийското помещение се намираше много далеч от тях, в ледения южен край на фабриката. По-голямата част от живота на Тиан бе преминала под знака на студа.

Девойката закрачи. Тъй като всяко късче непотребна скала трябваше да бъде изнасяно на повърхността, тунелите бяха точно толкова широки, колкото изискваше достъпът до кристалните жили. Често й се налагаше да пълзи на четири крака или да се промъква през цепнатина, чиито страни притискаха и драскаха ребрата й. Обгръщаше я розов гранит с ивици, проблясващи като капиляри в очите на пияница. Преди миньорите бяха добивали тук злато, платина, калай и сребро. Но нейният приятел Джоейн копаеше нещо далеч по-ценно — кристали, от които се раждаха вълшебните хедрони. Някои от въпросните кристали бяха големи колкото юмрука й. Именно тях търсеше Джоейн. Само определени кристали бяха подходящи за направата на хедрони. Малцина от останалите миньори можеха да разпознаят нужните. За неопитното око разлики не съществуваха.

Докато се извиваше край наслоен гранит с проблясваща слюда, Тиан зърна пред себе си светлина. Възрастен мъж се бе настанил в яйцевидна кухина, оставил фенер, кирка и чук до себе си.

— Джо! — провикна се тя. — Най-сетне те открих.

— Нямах представа, че съм бил изгубен — ухили се миньорът и се изправи на крака с мъка и ставни протести. Джоейн беше дребен, посивял, гърчав мъж, поне на седемдесет, с островато лице и кожа, пропита с минна прах. Освен това беше единственият истински приятел на Тиан. Прегръдката му накара ребрата й да проскърцат.

Двамата седнаха. Джо предложи да я почерпи от манерката си, но Тиан бе много добре запозната със съдържанието й, за да приеме. Напитката, дестилирана от ферментирала ряпа и пащърнак, беше достатъчно силна да повали и мечок.

— Яла ли си днес, Тиан?

— Само коричка хляб.

Той й подаде увита кърпа, в която занаятчията откри три печени сладки картофа, варено яйце, стрък целина и топка лепкав ориз, подправен с шафран и парченца фурми. За малко щяха да й потекат лиги. Обикновено беше прекалено заета, за да се храни.

— Сигурен ли си?

— Изправи се, Тиан. Дай да те огледам.

Все така хванала картофа, тя го стори. Беше средна на ръст, слаба. Косата й бе гарвановочерна, назъбено свършваща над врата. Имаше тъмнокафяви очи, широко чело и малки, но чувствени устни. Кожата й се отличаваше с кехлибарен оттенък. Ръцете й бяха елегантни, с дълги и ловки пръсти. Ръцете си харесваше, за разлика от краката, които смяташе за прекалено големи.

— Станала си по-слаба в сравнение с миналия месец.

— Плащат ми само когато моите контролери бъдат включени на фронта, а…

— Но ти си най-усърдната работничка в цялата фабрика, Тиан. И най-умната.

Тя сведе поглед към ботушите си, в невъзможност да отвърне на комплимента.

— Последните ми три контролера са се повредили, Джо. Изгубени са два кланкера и операторите им. Двадесет войника са мъртви.

Тиан бе започнала да диша тежко от вълнение. Джоейн я наблюдаваше внимателно:

— Това не означава, че вината е твоя.

— Става дума за моите контролери. Естествено, че вината е моя.

— Тогава открий какво не е било наред.

— Дори не зная откъде да започна.

— За начало трябва да се храниш.

— Получавам само основна дажба — промърмори тя. — Пестя, за да се откупя. Трябват ми още две години, за да събера достатъчно.

— Но нали и след това ще останеш във фабриката. Животът ти няма да се промени. Защо е това бързане?

— Защото искам да бъда свободна! Искам да остана в завода по свой избор, а не да бъда принудена да работя там, защото майка ми е продала живота ми, когато съм била на шест!

Брадичката й бе издадена в непокорство. Очите й блестяха гневно.

Тиан бе обвързана с фабриката до навършването на двадесет и петата си година. При незадоволително изпълнение на задълженията й или по каквато и да било валидна причина, фабричният отговорник можеше да я продаде на когото си поискаше, без да се допитва до нея. Ги-Хад не беше зъл или отмъстителен, но беше суров човек. Трябваше да бъде.

Имаше и друг начин — тя трябваше да стане майстор. В такъв случай сключеният от майка й договор преставаше да действа и Тиан щеше да стане част от фабричния комитет — отговорна и влиятелна позиция. Ала за това тя можеше само да мечтае. Съвършените технически умения бяха само част от служебната характеристика на един майстор. Щеше да й се наложи да се оправя със занаятчиите, пословично трудни люде, а Тиан не умееше да се оправя с хора.

— Какво им е на контролерите ти?

— Нямам представа. Току-що узнах за случилото се. Бяха идеални, когато ги приключих.

— Кога за последно си получавала надница? — остро попита той.

— Шест седмици.

— Сядай. Изяж си обяда!

— Това е твоят обяд — упорито рече Тиан. Искаше храната, но не и да получава милостиня.

— Лапай!

— Но…

Джоейн потупа манерката.

— Това ще ми стигне. Скоро ще се прибирам. Вече изпълних квотата си за деня.

— Квотата какво? Нелегално питие? — весело попита занаятчията.

— Яж като ти казват! — Той отново потупа манерката.

Тиан омете сладките картофи и започна да бели яйцето. Вече се чувстваше по-добре.

— Е, на какво се дължи посещението, Тиан? Не че по всяко време не си добре дошла.

— Трябва ли да има причина?

— Не, но се обзалагам, че сега има. И се чудя, дали не е свързано с камънаците ми.

Макар че добиваше най-съвършените кристали в света, Джоейн неизменно ги наричаше именно така, „камънаци“.

— Да. Последните три, които ми даде, изглеждаха идеални, но са отказали след няколко седмици в кланкерите.

— Бяха малко различни — призна той след поредна яка глътка. — Но не необичайно различни.

— Би ли ми показал мястото, където си ги намерил? — попита Тиан с уста, пълна с белтък. Коремчето й се чувстваше приятно пълно.

— Ела. — Разклатил фенер, Джоейн пое в посоката, от която тя бе дошла.

Тиан го последва, гризяща топката ориз. Целината запазваше за десерт, за да си освежи устата. Джо подмина тясното място и запълзя в една гранитна галерия. Озоваха се в пещера, в която можеха да стоят свободно изправени. Под светлината на фенера занаятчията зърна сребърни нишки. От другата страна блестеше кристална жила.

— Обожавам това място — рече Джоейн и потупа стената. — Камъкът е удивителен. Един и същ, а същевременно неизменно различен.

— От думите ти излиза, че камъкът е най-добрият ти приятел.

— Наистина е така.

— Това нова жила ли е?

— Миньорите я изкопаха миналата година. Някой ден ще се върнат, за да последват тези пластове.

— А защо изобщо са спрели?

— Защото бяха открили интересни камънаци и трябваше първо да се посъветват с мен. Тежко и горко на онзи миньор, който потроши полезни кристални находища в диренето на някакво си злато или сребро.

— Проклета война! Ще свърши ли някога?

Джоейн забоде върха на кирката си в една жила.

— Продължава вече сто и петдесет години. А лиринксите са дошли далеч преди това, когато Забраната била нарушена и проклетият Феламор отворил проход към нашия свят. Не я виждам да свърши скоро.

Тиан знаеше тази история наизуст. Двадесет и седмото Велико сказание, дело на летописеца Гартас, бе най-важната от всички Истории и бе позната на всяко дете от цивилизования свят. Тази история преразказваше последната част на двадесет и третото Велико сказание, Историята на огледалото, което беше забранено за разказване.

Множество създания бяха нападнали Сантенар след нарушаването на Забраната преди двеста и шест години. Ала само един вид бе оцелял: крилатите лиринкси, интелигентни хищници, способни да оценят вкуса на човешкото месо и притежаването на собствен свят, за какъвто ламтяха разгорещено. Войната с тях се проточваше векове.

— Надали има начин да победим лиринксите, Джо?

— Не бих казал. Те са прекалено големи, прекалено умни и прекалено яки. Чух, че Туркад паднал.

И Тиан беше чула това, а също и че имало милион бежанци. Туркад бе древен, прословут град на остров Мелдорин, властвал над половината познат свят в продължение на хилядолетия. Тикси се намираше почти на другия край на света, ала Тиан бе обширно запозната с величието на Туркад, почерпила знания от Историите. Щом подобно място бе превзето, за каква надежда можеше да се говори?

Джоейн откачи длето от колана, внимателно го постави до жилата и леко удари с чука си. Тиан го наблюдаваше, отхапвайки от стръка целина. Тук се чувстваше като у дома си, но не заради обстановката, а заради присъствието на Джо.

— Как разбираш кои кристали да вземеш?

— Нямам представа. Когато докосна някой, усещам приятно разцъфване над очите си. Като водна лилия, разгръщаща се в езеро.

Тя се зачуди за сравнението му. Тук беше прекалено студено за лилии. Същото се отнасяше и за Тикси.

— И винаги ли си умеел това?

— Не. Стана преди около десет години. Току-що бях навъртял две шестици. Една нощ след вечеря ми стана много зле, едва не умрях. Оказа се, че е било заради свинското. Цял живот съм го ял, но оттогава не мога да докосна и свинска кожица, без да ме стегне гърлото. Върнах се обратно в мината, за да копая сребро, докоснах един кристал и цветето в главата ми се отвори. Случваше се всеки път, когато го докоснех, затова си го взех вкъщи и го оставих до леглото си.

— Защо?

— Харесваше ми чувството, което пораждаше: топло, утешително. И двете ми момчета бяха убити във войната, а жена ми умря от мъка…

— Съжалявам. Не знаех.

— Защо ти е? Тя е мъртва вече тридесет и една години, а момчетата по-дълго. Беше преди толкова време. Животът ми беше самотен.

— Защо не си се оженил повторно? Нали… На мен ми създават проблеми, защото още не съм се чифтосвала…

— Така и не срещнах жена, която бих могъл да обикна.

Тиан го погледна замислено. Двамата се бяха сприятелили от първия ден, в който се бяха срещнали.

— Предполагам не би…

— Не говори глупости, Тиан — остро я прекъсна той. — Както и да е, бях седнал да ти разказвам за кристала. С него не бях толкова самотен. Веднъж споменах за него на майстор Баркъс. Той също беше вдовец. Случваше се някой път да седнем вечер на по чашка. Той дойде да го погледне. Не щеш ли, вече не ми се налагаше да копая сребро, плащаха ми двойно повече да усещам кристали и да му пращам добрите. Оттогава се занимавам с това.

— Ще ми се да знаех как става — рече тя.

— Ще ми се да можех да ти покажа.

През цялото това време той почукваше с длетото си. Сега възрастният мъж остави инструментите си, мушна върха на кирката в дупката и внимателно повдигна.

— Ще го хванеш ли?

Кристалът падна в ръцете й.

— Вземи го, ако искаш — рече миньорът.

— Благодаря. Но ако се окаже като останалите? Намерил ли си ново находище?

— Не, обаче на шесто ниво има обещаващи.

— Днес ще слизаш ли там? — Тя го погледна с надежда.

— Изобщо нямам намерение да слизам, освен ако не се наложи.

— Защо?

— Камъкът е прогнил. Тунелите непрекъснато се задръстваха и бяхме принудени да го запечатаме. Точно през най-доброто място преминава пукнатина.

— Явно ще трябва да търсиш камънаците си другаде.

— Явно. — Джоейн се протегна и се прозина. — Време е да вървим. Тук въздухът не го бива особено.

Тиан действително бе започнала да се чувства слаба. Видя, че и пламъкът на фенера е намалял. Тя последва приятеля си до кошницата, качи се вътре и се остави да бъде издигната.

Мразовитият вятър набързо прогони сънливостта й, сетне тя се сбогува с Джоейн.

— Чао — отвърна той и пое към миньорското селище. — И ми кажи, ако кристалът не работи — добави през рамо. — Убеден съм, че с малко време ще намеря по-добър.

— Благодаря предварително!

Тя се уви в палтото си и закрачи обратно към фабриката.

 

 

Тиан оформи кристала и, като манипулираше изключително внимателно, започна да го събужда, за да го превърне в хедрон. Въпросната операция биваше извършвана с помощта на медальона на шията й, личния й индикатор, който й позволяваше да вижда полето. Без него тя би била сляпа. Индикаторът бе отличителният знак, душата дори, на всеки занаятчия. Малък хедрон от жълт кварц, поставен сред слоеве стъкло и сребрист метал, окачен на верижка от бяло злато. За последните три години не бе имало ден, в който Тиан да не е използвала индикатора си. Тя познаваше всичките му специфични особености.

За да придобие способност да извлича енергия от полето, всеки кристал трябваше да бъде събуден. Дори самата Тиан не беше в състояние да обясни точното протичане на процеса. Той представляваше интуитивно настройване на ум и материя. Талант, който или бе притежаван, или не. Не можеше да бъде създаден и развит. И беше много рискован. Можеше да породи халюцинации и в даден момент да извика лудостта на кристалната треска. Занаятчиите се упражняваха под напътствието на майстора с години, използвайки съвсем дребни парченца кристал, преди да пристъпят към самостоятелно изпълнение на процедурата. Дори и тези мерки не елиминираха изцяло инцидентите. Винаги се намираха безразсъдни, които да опитват забравеното. Често с много неприятни последици.

Всеки кристал беше различен, а конкретно този особено затрудни Тиан. Той й се съпротивляваше. Занаятчията едва усещаше структурата му сред виещите се облаци мъгла. Главата я заболя от напрежение. Едва тогава нещо започна да се оформя. Дребна пирамида, чиито очертания бяха замъглени от вибрация. Други, сходни с нея, бяха пръснати наоколо, свързани в шестоъгълници, които се простираха в безкрайността. Тиан потъна в последователността, понесена сред океан повторяемост. Понесена…

Сега течението я беше обгърнало. Трябва да беше изминало дълго време, нямаше представа колко. Знаеше, че има случаи на занаятчии, които така и не са излезли от този унес. Но тя вече знаеше как да събуди кристала.

Тиан се отскубна от влиянието му, правейки мислена стъпка назад, като се съсредоточи не върху последователността на кристала, а върху нишките, хаотично мятащи се сред него. Занаятчията се съсредоточи над една и я принуди да се изпъне. Нишката се възпротиви, ала девойката вложи по-голям натиск, извличайки сила от индикатора си, което й усилие се увенча с успех. Първата винаги беше най-трудната. Първо една, сетне десетки, после стотици нишки се преподредиха и започнаха да следват една посока. Внезапно те изчезнаха. Тиан стоеше извън кристала и наблюдаваше сиянието на аурата му, досущ като онова на южната зора. Той беше буден и красиво се сливаше с полето.

Макар и изтощена, девойката продължи работата си. Предстоеше й толкова много за вършене. Към десет часа вечерта Тиан знаеше, че новият кристал носи характеристики, сходни с онези на предишните три. Дали и той щеше да се повреди по същия начин? Едновременно й беше студено и горещо, ръцете й трепереха. Нормални последици от работата с хедрони. И то не се изчерпваха с тези. Имаше случаи, в които занаятчии биваха намирани мъртви над работата си, с буквално изкипели мозъци. Този ефект се наричаше антрацизъм и представляваше най-страшната орис, която можеше да сполети един занаятчия. Главата на Тиан пулсираше болезнено. Беше време да спре.

Потисната и гладна, тя угаси фенера си и закрачи сред лабиринта на стотиците отделени работни места. Навсякъде гъмжеше от работници, предимно жени, които създаваха отделните части на кланкерите. Незаменимите за войната кланкери. Толкова сложен бе процесът, че за година една фабрика, с хилядите си работници, с неспирно пламтящите си пещи, можеше да изработи не повече от двадесет кланкера.

Лиринксите бяха в състояние да унищожат кланкер за няколко минути.

Стаята на Тиан беше дребна, но пък си беше само нейна. Повечето от работниците спяха в общи помещения, където не можеше да става и дума за уединение. Тя се намести в леглото, но мислите не й даваха мира. Балансът на силите бе деликатен. Везните можеха да се наклонят навсякъде. Поне така се говореше. Повреждането на няколко кланкера можеше да доведе до загубата на цяла армия, а оттам и на войната. Всичко зависеше от контролерите. А хедроните бяха същината им. Единственият начин човешкият ум да насочва и контролира силата на полето, за да задвижва нещо с масивността на кланкер.

Лиринксите превъзхождаха човеците във всяко едно отношение. Само кланкерите осигуряваха възможността за надежда. Без тях човечеството беше обречено…

 

 

Тиан спа зле и малко. Умът й бе изпълнен с ярки, насечени изображения — кристални сънища. Винаги я спохождаха след работа. Сега виждаше мъртви войници, подредени и покрити с чаршафи, за да не се виждат ужасяващите им рани. Далеч преди слабото есенно слънце да е надникнало над планините в опит да пробие мъглата и дима от комините, занаятчията отново стоеше на работното си място.

Глад гризеше корема й. Тиан отблъскваше атаките му с глътки нагарчаща вода. Фабриката започна да се изпълва. Занаятчиите работеха в отделна сграда в южната част, заедно с всички останали по-чисти дейности. Работилницата имаше двойни врати, за да не пропуска пепел и дим. Само че шумът намираше начини да се промъкне. Тиан затвори вратата си, за да подири отдих от кънтенето на стотиците наковални, разговор-крясъците, виковете на надзирателите и съсъка на духала, неизменно присъстващ на заден план.

Повреденият хедрон все така си стоеше угаснал и по никакъв начин не реагира на допира й. Сякаш бе изстискан, лишен от потенциала си. Понастоящем представляваше единствено мъртво парче кварц.

Тиан взе чашата си, за да я напълни отново от бъчвата отвън. Пред вратата тя се сблъска с мургав, як мъж, чийто нос приличаше на орлова човка. Той повдигна ръка на пътя й. Горните му крайници бяха несъразмерно жилести.

— Отговорник Ги-Хад! — Тя направи неволна крачка назад. Макар да го бе очаквала, внезапното му изникване пак успя да я шокира.

— Занаятчия Тиан, какъв напредък ще докладваш?

Веждите му шаваха — власати гъсеници. В другата си ръка Ги-Хад държеше дървена кутия.

Тиан заекна и се обърна към работната маса, където хедронът лежеше до разтворения си контролер.

— Още не съм открила проблема. Работеха безпогрешно, когато ги предадох.

— Сега не функционират. Погиват войници.

— Зная — тихо рече тя. — Но не мога да кажа защо. Трябва да говоря с един от операторите.

— Ки-Ара е единственият оцелял оператор. Утре той ще бъде тук. Предстои му да постави нов контролер на кланкера си. Не е никак доволен.

Няма как да бъде, помисли си тя. Връзката между оператор и машина бе особено специфична. Повреждането на контролера би се усетило като загуба на роден брат. Приучаването към особеностите на друг контролер бе неизменно мъчително — физически, емоционално и умствено.

— До какви хипотези си достигнала до този момент? — упорстваше Ги-Хад.

— Ами… има… д-две възможности. Или кристалите са притежавали невидими несъвършенства, които по някакъв начин са ги унищожили с течение на експлоатацията, или самото поле по някакъв начин е сторило това. А може би…

Тя замлъкна, защото й хрумна и трета, далеч по-тревожна възможност.

— А може би…? — процеди Ги-Хад, присвил очи. — Може би какво, занаятчия?

— Може би врагът е открил начин да изключва хедроните — прошепна тя.

— По-добре се надявай да не е така, иначе всички ще свършим в търбусите на лиринксите.

— Влагам всички усилия в работата си.

— А влагаш ли целия си ум? — рече той и не я изчака да довърши. — Получих нареждания. Предавам ги и на теб. Ако не си в състояние да се справиш, ще потърся друг човек, дори и ако се наложи да го доведа от сто левги. Разполагаш с една седмица, за да откриеш проблема, занаятчия.

Ги-Хад отвори дървената кутия и извади два контролера, които постави на масата, редом с онзи, над който Тиан работеше в момента.

— Двадесет войника загинаха заради отказа на тези контролери. Други трима умряха, за да си ги върнем. Една седмица, Тиан.

— А ако не успея? — бавно рече тя.

— Замисляла ли си се за другото си задължение?

Тиан пребледняла се втренчи в него. Дори не разбираше за какво говори той.

— Задължението ти да се чифтосаш! — процеди той. — Вчера твоят надзирател ми обърна внимание.

Абсолютно всеки ли щеше да й напомня за това?

— О-още не съм! — заекна тя. Сърцето й се ускори само при мисълта. — Но скоро ще го сторя, обещавам.

— Говориш така вече три години, занаятчия. Съжалявам, но повече не мога да те защитавам. Скрутаторът също ме притиска. Ако вършиш работата си зле и не изпълняваш дълга си…

— Какво? — не можа да се сдържи Тиан.

— Може да се наложи да те изпратя в размножителната палата.