Йън Ървайн
Геомант (60)

Тридесет и шест

— Къде по дяволите сме? — кресна Ниш, вторачен в непрогледния мрак.

С’лоунд се засмя кухо:

— Във всеки случай не в морето. Някакво блато, ако съдя по миризмата. И то плитичко блато.

Студеното утро, настъпило след няколко часа, потвърди това. Бяха разкъсали ледената покривка на кално езеро, което им стигаше до кръста. Сред тукашните тресавища не беше много ветровито, така че балонът се беше задържал изправен. Войникът се покатери до мангала, за да огледа местността: навсякъде ги обгръщаха блата. Юлия се поогледа и се оттегли в кошницата. Ниш нахрани скита с два полузамръзнали плъха от специално предвидената за целта кофа. Птицата изпищя и се опита да си откъсне от далеч по-пресните пръсти.

— Сега какво? — В момента закусваха с хляб и сирене, които прокарваха с малко от заобикалящата ги вода.

— Ще съберем тръстика за гориво — отвърна С’лоунд. Нищо от случилото се не го смущаваше. Изглежда бе преживявал далеч по-тежки дни.

Крил-Ниш откъсна няколко стръкчета:

— Това изобщо няма да пламне. Тук ще си изгнием.

— Ще ги поръсим с креозот.

Ниш се съмняваше, че и това ще помогне. Експедицията бързо се превръщаше в ново бедствие, като този път цялата отговорност щеше да падне върху него. Ако изобщо успееха да се измъкнат от това място.

Прекараха деня в късане на тръстика. Това се оказа изключително неблагодарна работа сред ледената кал. Освен това след девет часа неспирен труд — толкова продължи денят — събраната купчинка бе потискащо малка. Някъде следобед Юлия излезе от кошницата си и събра стиска тръстикови стъбла, които подаде на Ниш с жест, съответстващ на връчването на забележителен подарък. Впоследствие механикът бе осъзнал, че това е точно така, но в момента на поднасянето беше нахокал Юлия, която обидено се беше прибрала обратно и цяла нощ не се беше появила.

Тъй като вече беше късно да потеглят, наложи се да изчакат до следващата сутрин. Тогава предположението на Ниш се потвърди — влажните и кухи тръстики се запалваха трудно и не отделяха почти никаква топлина. Полетите с креозот се оказаха по-добро гориво — избухваха в мига, в който бъдеха хвърлени в мангала. При най-първия опит Ниш отхвърча от стълбата и падна във водата. Изникна окалян до уши. Ако това се беше случило във въздуха, в момента механикът щеше да е мъртъв.

— Сипвай по-малко — посъветва го невъзмутимият С’лоунд, докато му помагаше да се качи обратно в балона.

Минаваше пладне, когато бяха приключили с приготовленията. Но тогава ги посрещна друг проблем: кошницата беше затънала в блатото. Наложи се здравата да я разклатят, за да я освободят от гъстата кал. Едва тогава вятърът ги издигна и ги понесе на запад, над блата, езера и още блата. Никъде не се виждаше и едно дръвче за цяр.

Войникът небрежно се беше облегнал на ръба. Ниш се бе настанил в ъгъла до кошницата на Юлия, сложил палтото над главата си, за да се брани от носещите се из въздуха снежинки. Чувстваше се пълен неудачник.

Сепна го допирът на нечий студен нос до бузата му. Ръка го прегърна през рамото. За негово удивление това се оказа Юлия.

— Тъжен си, Ниш — тихо каза тя.

— Никога няма да се измъкнем от тези блата. Никога няма да я намерим. Отново се провалих.

Юлия мълчаливо седна до него. Крил-Ниш се почувства трогнат — тя наистина се притесняваше за него.

— Виждам дървета! — провикна се войникът.

Ниш скочи. В мъгливата далечина се виждаха зачатъците на лес. Тъкмо навреме, защото тръстиковите им запаси вече бяха на свършване.

Почти се беше смрачило, когато се приземиха край гората. На следващото утро се заеха да секат дърва и за няколко часа бяха събрали сносен запас. Неочаквано Юлия извика.

— Какво има? — попита Ниш.

— Някой идва.

Въпросният се оказа висок мъж, размахал дървено копие, който крещеше на някакъв непознат за механика диалект. Малко по-назад го следваха гневни селяни.

— Имаш ли представа какво иска? — обърна се Ниш към войника.

— Обвинява ни, че го крадем.

— Пълно е с дървета. Виж колко гният по земята.

— Пак са си негови. — Войникът започна да отвръща на крясъците, подсилвайки думите си със заплашително изваден меч. — Запали мангала — каза той през рамо.

— Готов е.

— Тогава развържи въжетата.

Ниш слезе от кошницата. Балонът вече бе започнал да се издига нагоре, опъвайки вървите. Механикът развърза, само че аеростатът започна да се издига прекалено бързо. Внезапно изправен пред неприятната вероятност да остане с разгневените селяни, Ниш трескаво нави едно от въжетата около ръката си и полетя нагоре. Копие профуча между краката му, в опасна близост до особено тачени от Крил-Ниш органи.

Юлия изпищя пронизително. Въжето болезнено одираше кожата на Ниш. Изпуснеше ли се, свършен беше — вече се издигаха над дърветата.

Механикът се хвана и с другата ръка, което пооблекчи положението му. В следващия миг С’лоунд вече се привеждаше, за да го изтегли вътре. Ниш рухна на пода. Юлия също бе помогнала при извличането му. После, докато той лежеше и дишаше тежко, тя го целуна по носа — удивителна проява на близост.

 

 

— Виждам морето — обади се С’лоунд към залез-слънце.

Ниш се изправи на крака.

— По-добре да се приземим. Не можем да рискуваме да поемем натам.

— И после?

— Събираме още гориво и чакаме южен вятър да ни отнесе на север към планините.

— Надали ще чакаме дълго — рече войникът. — Чини ми се, че и сега духа от Южния полюс.

Така му се струваше и седмица по-късно. По време на чакането отново попълниха запасите си от цепеници, но този път отидоха да потърсят собствениците. Лукавият Ниш се досети да плати с медни монети, на които местните селяни много се зарадваха и им насякоха планини гориво. Имаше и достатъчно дърва да поддържат огъня в мангала по време на цялото чакане — ако въздухът в торбата изстинеше, за притоплянето му отново бяха необходими часове.

Вятърът духаше от запад, от север, дори и от изток, но нито веднъж не задуха от юг. Ниш се притесняваше. Какво ли правеше Тиан? По време на последното си съзиране Юлия бе усетила някакво безпокойство. Поне разбраха къде се намират в момента, някъде между Рунцил и Татусти. Механикът можа да прецени, че Тиан се намира близо до Тиртракс. Ако не се беше преместила, разбира се.

През осмата нощ бяха събудени от свистенето на южния вятър. Фучащият сред въжетата вихър беше понесъл ледени кристалчета. Балонът се разтърсваше с всеки повей.

— По-добре да тръгваме — каза С’лоунд.

— Опасно е при толкова силен вятър — отвърна Ниш.

— Ще стане по-лошо! Ако не се издигнем, вятърът ще разбие балона.

Аеростатът бе разтърсен от пореден вихър, наклонил го опасно. Следващият повей грабна балона и го блъсна с такава сила, че коловете от наветрената стена бяха изтръгнати.

— Режи въжетата! — ревна войникът и извади ножа си.

Крил-Ниш стори същото. И в двата случая бяха обречени. Преди да е успял да допре острието до нишките, въжетата от другата страна също се изтръгнаха. Кошницата заподскача по земята. Пламъците от мангала се протегнаха към насмолената тъкан.

Още подскоци, после кошницата удари някакво препятствие, което поддаде, но и силно дръпна кошницата назад. Няколко секунди се носиха така, после вятърът утихна, балонът започна да се издига, а пътническата оградена платформа зае предназначеното си положение.

Ниш се покатери до мангала, увисна на една ръка, а с другата започна да тъпче цепеници.

— Искам да се издигнем колкото се може по-високо — обясни той, когато слезе. — Там ветровете ще ни понесат. Колкото по-далеч ни отвеят, толкова по-малко ще вървим.

Скоро откъм мангала долиташе ярко сияние, а земята под тях се сменяше стремглаво. Целият балон трепереше — изглеждаше, че ветровете пазят същинската си бързина за небето. Откъм десетките езера проблясваше отразено лунно сребро.

— Какво разстояние ще изминем? — попита войникът.

— Сто и двадесет, може би сто и тридесет левги. — Ниш бе свел поглед към земята и сравняваше отминаващите реки и езера с нанесените в картата. Постоянно нанасяше промени. — Много немарлива карта — отбеляза. — Онова огромно езеро например въобще не е отбелязано, а реката отвъд продължава на запад, не на изток.

— Предполагам мястото е трудно за картографиране — изръмжа С’лоунд. — Лошите карти са най-големият проблем за войника.

— Не и от балон. — Ниш бе споходен от идея, която може би щеше да му спечели известно благоразположение пред скрутатора. — Не би било зле неясните територии да бъдат огледани от въздуха.

— Хубава идея. Предполагам това е причината да си сред любимците на скрутатора.

— Не съм… Наистина ли?

— Така чувам.

— След провала на тази мисия няма да е така.

— Мисията още не е свършила. Колко ще продължи пътуването?

— С това темпо по обед ще сме близо. Чудесно нещо е балонът! През снега това пътуване би ни отнело месеци.

— Ако вятърът се задържи. И ако ни отнесе там, където искаме, а не където той реши.

— Да. Но и тогава пак ще сме много по-близо.

Издигащото се слънце заля с червеникава светлина източния склон на Тиртракс, издигащ се вляво. Намираха се на не повече от тридесет левги от планините, които от въздуха приличаха на нагънати равнини пред хоризонта.

— Колко е красиво — каза Ниш. — Излез да видиш, Юлия. Надали си съзирала нещо подобно.

Тя надникна от кошницата си, сложила очила и антифони. Гледката действително я удиви.

— Виждаш ли Тиан? Моля те, кажи, че я виждаш.

— Виждам я. Кристалът й изпълва ума ми. — Юлия посочи към Тиртракс, после се шмугна обратно в кошницата си като в заешка дупка.

— Според теб колко ще е възможно да се доближим? — попита Ниш. Преходът сред предпланините щеше да е труден.

— Вятърът обръща на изток — отвърна войникът. — Поне ни отнася в правилната посока.

Това бе първата проява на късмет от началото на пътуването.

— И може би ще обърне посоката си, когато наближи планините.

— А може да продължи да ни носи натам и да ни разбие. Добре ще е да слезем по-раничко.

— Ще летим, докъдето е възможно. Повечето от тези реки ми изглеждат непроходими.

Носиха се към планините около още два часа. Все още се намираха източно от Тиртракс. Върхът се разпознаваше лесно, защото стърчеше далеч над останалите си събратя.

Тук вятърът действително промени посоката си и ги понесе на запад, към целта им. Все по-силна турбулентност започваше да разклаща балона. В един момент започна да им се повдига. Ниш чу как Юлия повръща в кошницата си, но дори и тогава девойката не излезе.

Механикът беше престанал да подхранва огъня. Тиртракс се извисяваше пред бавно спускащия се балон. Разклащането намаля. Мина час. Вече се носеха над самата планина, високо над дърветата.

Ниш извика Юлия, почисти я с влажна кърпа, почисти кошницата й и я попита за Тиан. Юлия посочи право към планината, но след малко ръката й се измести.

— По-добре да се спускаме — развълнувано каза Ниш. — Иначе ще започнем да се отдалечаваме.

— Ето там е добре!

Войникът сочеше дълъг склон, който падалите късове от намиращия се над него ледник бе загладил. Отвъд се издигаха канари, а още по-натам се виждаше подходящо за приземяване място, макар и дребно. Отвъд него неравният терен продължаваше. Ниш мигновено взе решение и отвори вентила.

Балонът се понесе към канарите.

— Не се ли спускаме прекалено бързо? — провикна се С’лоунд, покатерил се при мангала.

Ниш дръпна другото въже. Нищо не се случи.

— Вентилът е замръзнал! Слизай!

Войникът продължи да се суети около мангала.

— Остави! — кресна механикът. — Нищо няма да направиш.

Крил-Ниш продължаваше да дърпа въжето за затваряне. Снижаваха се прекалено бързо и щяха да се разбият върху скалите. Земята се приближаваше с опасна скорост, но в последния момент бяха повдигнати от повей. Само че вятърът ги отнесе и отвъд мястото за кацане, към други огромни камъни. Ниш се хвърли встрани, за да уравновеси кошницата, блъснала се в ръба на една скала, после в друга, за да падне между тях и да се удари в земята. С’лоунд нададе вик.

Ниш отхвърча и си удари главата в ъгъла на кошницата на Юлия. От сблъсъка мангалът и торбата полетяха надолу. Механикът вече си представяше как пламва, само че нагревателният апарат спря до ръба на кошницата. Някъде високо над главата си Ниш чу изщракване — явно вентилът се беше затворил, защото торбата от плат бавно се издигна нагоре, опъвайки въжетата.

Скитът ядосано пищеше. Ниш се изправи на крака, ожулен, но иначе невредим. Кошницата беше заседнала между два камъка, но за всеки случай механикът привърза балона за една скала.

— И това място става за приземяване. Добре ли си, Юлия?

— Да — тихо отвърна тя. Сложила очила и антифони, тя бавно се измъкна от кошницата си, огледа се и се притисна под ръката на Ниш. Той нежно я прегърна. — Къде е С’лоунд? — промълви тя, почти допряла устни до мишницата му.

Откриха го отхвърчал, лежащ по гръб, с глава, стояща под странен ъгъл. Мъртъв. Беше паднал зле и си бе строшил врата.

Ниш приклекна до него със сведена глава. Не можеше да се каже, че се бе сприятелил с войника, но пък присъствието му несъмнено бе облекчило пътуването. Веселата несмутимост на С’лоунд щеше да му липсва.

Нямаха с какво да го погребат, затова струпаха камъни отгоре му. По-точно го стори Ниш. Юлия не познаваше съвместната работа. Тя гледаше, докато механикът влачеше камъни. Накрая, когато той приключи, дребната жена взе малко камъче, огледа го внимателно, опипа контурите му и го постави на върха на купчината, над главата на С’лоунд. След това седна уморено, сякаш тя беше извършила цялата работа. Може би действително смяташе, че това й действие е било по-изморително от неговия труд. Затвореният й ум представляваше загадка.

— Да вечеряме — каза Ниш, тъй като вече следобедът отминаваше. — А после предлагам да потърсим Тиан. Ти какво мислиш, Юлия?

Не очакваше отговор, но предвид огромния товар, внезапно озовал се изцяло на раменете му, на Ниш му се искаше да поговори с някого.

— Нищо не мисля.

Механикът въздъхна. Следващите няколко месеца преди завръщането във фабриката щяха да бъдат далеч по-трудни от очакваното. Ако изобщо се завърнеха. Той провери съдържанието на раницата на Юлия, провери и подплънките на ремъците й, пресипа даденото му от скрутатора злато в кесията си и пристегна меча. След това потеглиха.

След стотина крачки Юлия захвърли раницата си със скимтене. Докато Ниш отново намести подплатата, слънцето почти залезе. Очевидно днес нямаше да напреднат.

Механикът бързо започваше да унива. Колко мъчителен му се струваше преходът пеш в сравнение с летенето! Трябваше да намерят Тиан бързо, защото запасите им бяха ограничени — всъщност по-голямата част от товара се намираше на неговия гръб.

Впрочем какво правеше тук Тиан? Може би лиринксите я бяха довели заради мощното силово излъчване на това място. Имаше ли начин Ниш да я измъкне от тях? Не, тази мисия щеше да бъде още по-голям провал от предишната. Този път щяха да нахранят някой лиринкс.

Разположиха се да лагеруват сред скалите. Юлия, която никога не се чувстваше уютно на открито, захвърли палтото си веднага щом спряха. Жилетката, блузата и долната риза от паяжинен плат го последваха. Кожата върху раменете и кръста й се беше зачервила, макар че беше носила раницата си само няколко минути.

Ниш беше приклекнал край неразпънатата палатка, приготвящ колчетата. До този момент беше виждал голата Юлия единствено на тъмно. Тялото й беше прекрасно. Не можеше да откъсне очи от нея. През живота си не бе изпитвал подобно желание.

Нощта се спускаше бързо. Механикът накладе огън с накъсани храсталаци, тъй като толкова високо нямаше дървета. Пламъкът трептеше с намерението да угасне бързо, но все щеше да свърши работа за приготвянето на вечеря. Тъй като не можеше да очаква помощ, на Ниш му предстоеше да свърши всичко сам. Но поне тази му заетост го отвличаше от другите мисли…

Пламъците подскачаха. Юлия беше приседнала на един камък и го наблюдаваше — а може би погледът й преминаваше през Ниш, за да потъне в безкрая. Във всеки случай голотата й започваше да изнервя механика. Гърдите с настръхнали от студ зърна… Крил-Ниш прецени, че гневът би спомогнал да потисне желанието. А определено имаше на какво да се гневи — на себе си, на ситуацията, в която се намираха, на Юлия…

— Цяла нощ ли ще седиш там? — раздразнено рече той. — Аз ли трябва да върша всичко.

Юлия реагира като зашлевена — стисна очи, проплака, приведе се и покри лицето си с длани. Сетне започна да се поклаща напред-назад, като тихичко виеше.

— Юлия, прости ми — прошепна Ниш. Внимаваше да не я изплаши още повече.

Изпитваше вина заради избухването си. Тя не беше дошла по свое желание. Той се приближи към нея. При всяка негова крачка Юлия потрепваше — както самият Ниш бе се сгърчвал, когато камшикът се беше впивал в гърба му при онова наказание.

Дребната жена все още беше заровила лицето си в длани.

— Не ме удряй! — изрече тя с гласа на човек, свикнал молбите му да бъдат игнорирани.

— Разбира се, че няма да те ударя, Юлия. Някога да съм те наранявал?

Тя не отговори. Крил-Ниш прокара ръка през косата си и я доближи до носа й. Допирът на ръката му я накара да затихне. Двамата застинаха. После Юлия подуши внимателно. Отдръпна дланите си, подуши по-силно. И въздъхна, при което Ниш почувства как напрежението се оттича от нея.

— Толкова ме е страх, Ниш.

Тя говореше тъй тихо, че механикът с усилие чу думите й.

— От мен ли?

— Не от теб. — Ръцете й придърпаха дланта му към лицето й.

— А от какво тогава?

— Виждам отвратителни неща.

— Тиан сред тях ли е?

— Тиан е добра. Харесвам я. Но планината… Планината е прекалено ярка, Ниш. Дори не виждам кристала. Има някаква много силна…

— Магия?

— Някаква много силна магия. Още не е готова, но дори и така ме заслепява. Ужасна е. Тя ще ни погълне, Ниш.

— Лиринкс?

— Не мога да видя. Прекалено много яркост. Навсякъде, където погледна, виждам слънце. Това наранява ума ми. Не мога да я засенча.

— Виждаш ли нещо друго?

Крехката жена се обърна на запад.

— Нищо.

Обърна се на юг и изток, посоката, от която бяха дошли.

— Нищо!

Но когато се обърна на север, тя проплака:

— Ноктести! — и посочи по протежение на планините.

— Летящи? Или в планините?

— Не зная. Изкуството е прекалено силно.

— Значи летят — каза Ниш. — Иначе не биха използвали Изкуството.

Тя се обърна на изток-югоизток, изпищя и се преви, отново закрила лицето си.

— Не!

Юлия изпищя пронизително и започна трескаво да се поклаща. Ехото дълго пренасяше рева й.

— Юлия? Какво има? Какво ти е?

Тя дълго не се успокояваше.

— Черен възел в модела ми. Плетеница, красива плетеница, но зная, че ако се опитам да я разплета, вътре ще изникне чудовище. Чака да ме нападне. То ни мрази.

— Лиринкс ли е?

— Не. То мрази и ноктестите. То пълзи, отровно е. — Очите й се отвориха, уголемени. Ниш видя собственото си отражение в тях. — То преследва Тиан!

— Може би лиринксите са го изпратили да им я доведе.

— Не! — Юлия отново потръпна и започна да потрива зачервеното си рамо.

Ниш отиде до раницата си, извади бутилка с олио и отново се върна при Юлия. Намасли пръстите си и бавно ги прокара по охлузеното място.

При първия му допир тя се вцепени, но сетне Ниш почувства как тя се отпуска под пръстите му.

— Приятно е… — Юлия се смъкна от камъка и се намести на земята пред него.

Крил-Ниш продължи нежно да втрива олиото. Свечеряването донасяше още хлад, но Юлия не обръщаше внимание на студа. Белезите вече бяха изчезнали и Ниш отдръпна ръката си. Копнежът му по нея беше станал болезнен, само че се страхуваше да не изгуби доверието й.

— Не спирай, Ниш! — прошепна тя. — Никой не ме е докосвал толкова нежно. През целия ми живот само са ме наранявали. Докосвали са ме единствено за да ми причинят болка. Всички други искат да ме използват. Ти си най-милият мъж на света, Ниш!

Само ако знаеше… Ниш изсипа още олио в дланта си и започна да го разнася по раменете и гърба й. Юлия тихо въздъхна, а след известно време заговори за себе си. Никога преди не бе проявявала подобно доверие.

— През целия си живот исках да бъда като другите. Не можеш да си представиш какво е да растеш, без да бъдеш докосвана, защото допирът на останалите ти е непоносим. Братята и сестрите ми се прегръщаха. Родителите ми също. Толкова силно копнеех за това, ала и най-лекото докосване на дрехите им ме караше да пищя. Не можех да понасям дори собствените си дрехи. Пищях през цялото време, а никой не знаеше защо.

— Дори и като малка? — Ниш повтаряше очертанията на тялото й с дланите си.

— Влоши се, когато бях на две. След като изгубих близнака си.

— Имала си сестра?

— Не, беше брат. Мисля, че е умрял. Никой никога не ми каза нищо. Все още ми е мъчно за него. — Тя потръпна. — А преди това не помня. Кожата на другите е много груба. Ръцете им ми причиняват болка.

Механикът нави ръкава си и я докосна с кожата от вътрешната страна на ръката си.

Юлия взе ръката му и я допря до бузата си.

— Твоята кожа е приятна, Ниш — каза тя с леко учудване.

— Ако си сваля ризата — пробно рече той, — ще видиш, че и моята кожа е мека като твоята.

Юлия не отговори, затова Крил-Ниш свали ризата си и едва доловимо приближи гърдите си до гърба й. Пръстите му се плъзнаха към ушите й.

Тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай по ушите — остро каза Юлия.

Ниш огорчено се отдръпна.

Девойката се обърна, за да го погледне:

— Така в главата ми прогърмява гръм, Ниш. — Тя хвана ръцете му и отново ги постави на раменете си.

Механикът продължи да я разтрива. Скоро се почувства достатъчно дързък да плъзне пръсти по врата й и по-надолу. Когато Юлия не реагира, механикът увеличи радиуса на движенията си, включвайки в тях и гърдите й. Девойката недоловимо въздъхна и притисна буза към ръката му.

Ниш леко докосваше гърдата й с кръгообразни движения, при което отново долови въздишка. Той продължи, преместил пръст върху и около зърното й. Юлия рязко пое дъх. Дишането й се учести. Главата й се отпусна.

— Това е… много приятно — промълви тя.

Поне това бе известен напредък. Ниш отдръпна пръста си. Ръката на Юлия отново го улови и силно го дръпна обратно. Сега механикът бе притиснал зърното между палец и показалец и с много леки движения го разтриваше.

В следващия миг Юлия го блъсна назад и скочи на крака.

— Аз ли направих нещо? — простена Ниш.

Тя бе застанала на пръсти, издала глава напред, обърнала огромни очи към мрака:

— Започва.

— Какво започва? — Крил-Ниш потриваше тила си, болезнено срещнал остър скален ръб.

— Не зная. Сякаш всевъзможни светлини светят право в очите ми. — Тя започна да се извръща, докато ликът й не застана успоредно с извисяващия се връх Тиртракс. — Идва от това място. От планината!