Йън Ървайн
Геомант (11)

Десет

Измина седмица, после още половин неделя, през което време Тиан изпитваше само откъслечни мигове яснота. Няколко пъти зърваше лицето на майка си, смесило загриженост и отегчение. Смътно си спомняше още няколко женски лица, лицето на Тоби, неин петгодишен полубрат. И Джоейн. На два пъти тя се събуждаше и го откриваше край леглото си, ала се чувстваше прекалено слаба, за да задържи клепачите си отворени.

Сега се събуди отново и видя, че столът до леглото й е празен. Някъде край нея разговаряха мъж и жена, ала Тиан не можеше да се извърне, за да ги види.

— Това не ми харесва — каза мъжът. — Мястото й не е тук.

— Кристалната треска може да сполети всеки! Документите й са наред — отвърна жената. — Освен това тя е девствена. От това ще излязат добри пари.

— Ами ако…

— Стига хленчене! Тя така или иначе няма да бъде вписана в счетоводните книги…

Гласовете заглъхнаха, защото Тиан за пореден път заспа. Когато се събуди, Джоейн беше до нея.

— Джоейн? — прошепна тя. Гърлото й пламтеше ужасно. — Какво стана? — Тази стая й изглеждаше непозната. — Нов пристъп ли съм получила?

— Казват, че си крещяла неспирно в продължение на дванадесет часа, сякаш те изгарят жива.

— Не помня нищо.

Това действително беше така. Сънищата бяха изчезнали от паметта й. Спомняше си само, че бе разрешила проблема с контролерите и си бе легнала. Гласът й беше хрипкав.

— Трябва да стана. Имам още толкова много работа. — Тиан започна да се надига, осъзна, че не е облечена, и побърза да дръпне завивката обратно.

— Трябва да си почиваш и да се възстановиш.

— Остават ми още два контролера, които да поправя. Никой друг не може да го стори. Войната…

— Тези контролери отдавна са оправени и вече са на фронта.

— Какво? — Тиан се втренчи неразбиращо в него. Явно светът беше полудял.

— Иризис ги оправи, докато ти беше… болна — каза меко Джоейн.

Тя сграбчи ръката му.

— Невъзможно!

— Истина е, Тиан.

— Джо, аз поправих първия контролер, преди да си легна. Ако Иризис е довършила останалите, значи ме е копирала.

— Убедена ли си? — внимателно попита миньорът.

— Разбира се! — Девойката му разказа подробно как бе стигнала до решението. — Иризис ме мрази. Постоянно се опитва да си припише заслугите. Нищо не би я зарадвало повече от падението ми.

В този момент лицето й трепна.

— Къде съм? — Тя отново огледа непознатата стая. — Това не е лазаретът.

— Това е болничното отделение на размножителната палата.

— Не бях осъзнавала, че съм толкова болна… — Тиан замлъкна и се втренчи в сбръчканото му лице. — Не.

В гърлото й започна да се заражда писък. Струваше й се, че се дави. Отвори уста, за да изкрещи.

Джоейн я удари по лицето, за да я накара да се осъзнае. Тя се сепна.

— Не крещи! — каза той. — Иначе и аз ще повярвам, че си луда.

— Затова ли съм продадена на размножителната фабрика? Не съм луда. Вчера разреших…

— Тиан — тихо отвърна миньорът, — ти си тук повече от седмица. През повечето време беше в несвяст. А преди това си крещяла половин денонощие. Не е чудно, че целителите са те помислили за луда. Ги-Хад не е имал избор. Фабриката трябва да разполага със занаятчии, на които може да се разчита.

— Иризис е заела мястото ми? — В гласа й се долавяха опасни нотки.

— Тихо! Не, нещо повече. Със специален декрет тя получи майсторска степен, макар че е само на двадесет и една.

Как ли злорадстваше сега Иризис! На Тиан й се искаше да умре.

— Няма да остана тук! Няма да понеса тукашния живот. Трябва само да говоря с Ги-Хад, сигурна съм, че ще мога да го убедя…

— Вече е сторено, Тиан. На два пъти получи силни пристъпи и си била диагностицирана с нелечима кристална треска. Ги-Хад не би могъл да те задържи, дори и да е искал. Лудите занаятчии са опасни.

— Но аз не съм луда.

— Страдащите от кристална треска винаги казват това. Няма смисъл. Договорът ти е продаден на размножителната фабрика.

— Но Ги-Хад е справедлив човек…

— Който трябва да ръководи фабрика и да произвежда бойни машини. На север се е случило бедствие. Цяла група кланкери е била унищожена.

— Да, чух за това… — Тиан замлъкна. Щеше да каже „вчера“.

— Вече си жена от Двореца на майката, Тиан. Вече няма фабрика. Съжалявам.

Очите на Джо бяха насълзени.

Вратата се отвори и в стаята влезе едра жена, която можеше да бъде единствено и само матроната.

— Времето за посещения изтече. Сбогувайте се. Тиан се нуждае от почивка. Скоро ще дойде първият й ден. — И дебелата излезе.

Едва тогава Тиан бе споходена от пълното осъзнаване и ужасът я вледени. Работата й, животът й, самата й същност — всичко това й бе отнето. За да й остане единствено професията, която ненавиждаше повече от всичко на света. Желанието да изрази мъката си с рев бе неудържимо. Спря я единствено изражението на Джоейн.

— Никога няма да бъда жена от размножителната палата! — просъска тя. Яростта й придаваше сила.

— Не виждам… — колебливо поде той.

— Не съм луда. Ще избягам.

— Във военно време това се смята за бягство от задълженията, което е равносилно на измяна.

— Мъжете не ги пращат в размножителните палати!

— А жените не ги изпращат на предните линии, за да бъдат разкъсани, като синовете ми — тихо каза Джо. — Не казвам, че е справедливо, Тиан, а че няма какво да се направи.

— Няма да остана тук. Това място ме отвращава.

— Като бегълка няма да имаш никакви права. Всеки би могъл да те пороби или убие.

— Не ме интересува! — изфуча тя. — Няма да се отдам на мъж, когото не съм избрала сама!

— Времената се променят. Войната…

— Войната да върви на майната си! Тя е само оправдание, с което си служат, за да отнемат правата ни. Джоейн, ти ми каза, че ще ми помогнеш при нужда. Точно в този момент отчаяно се нуждая от помощ.

Джо изглеждаше притеснен. За нея, знаеше тя, не за себе си.

— Щом вече си взела окончателно решение, естествено, че ще ти помогна. Какво трябва да направя?

— Иди в стаята ми във фабриката и — ако не са я разчистили вече — донеси дрехите, дневника и инструментите ми. Също и сферата и шлема. Освен това има една книга… — Тя му обясни къде е скрила писанието на Нунар. — Не я показвай на никого. Тя е забранена.

— Тиан, лудостта ти бе предизвикана от кристал. Ако отново влезеш в съприкосновение с…

— Не съм луда! — яростно каза тя.

Вратата се отвори — отново матроната.

— Времето за посещения свърши. Тръгвай си!

— Моля те, Джоейн — рече Тиан.

Миньорът кимна и излезе.

— Отвратителен старец! — възкликна матроната. — Такива като него определено нямат място тук. Ставай! — Тя извлече Тиан за ръката. — Застани там. Завърти се да те огледам.

Матроната преценяваше Тиан като къс месо в кланица. Тлъстите ръце шареха безцеремонно.

— Хм! Красива коса, макар и с ужасна прическа. С брадва ли си се стригала? Красиви очи, необичаен цвят. Хубава кожа, има малко петънца, но ще ги оправим. Носът не е толкова широк, колкото се харесва, но ще свърши работа. Да видим ушите…

Тя дръпна назад косата й.

— Красиви. И устните ти са тъмни, много ще се харесват. Отвори уста. Добре, поне всичките ти зъби са си на мястото, макар че тези двата биха могли да са по-прави. Но пък никой не е съвършен.

Тя огледа венците, езика и гърлото на Тиан, като не спираше да си мърмори.

— Прекрасно, добре! Няма болести и рани. — Накара девойката да завърти глава, през което време нанесе някакви бележки върху плочка. — Главата е осем от десет. Или пък седем цяло и пет? Я се усмихни.

На Тиан й се искаше да прегризе гърлото на матроната, но същевременно по някаква необяснима причина й се щеше да се представи добре. Тя се усмихна.

— О, много добре. И трапчинки. Определено осмица.

Матроната продължаваше.

— Раменете са малко тесни… Но пък мнозина ги харесват именно така. Вкусове! — Нейните собствени рамене бяха почти квадратни и изобилстваха от мас. — Ама си костелива, девойче! Виж, това тук не се търси. Но бързо ще те охраним.

Тя чукна с кокалче по ребрата на Тиан, после премери гърдите й с едрите си лапи.

— Не е зле, никак даже. Още малко обем не би навредил, особено на лявата, но не смятам, че ще има оплаквания.

След като огледа и зърната, тя продължи с огледа. Коремът на Тиан бе обявен за недостатъчно пълен, а едрината на нозете предизвика възмущение, макар че и самата девойка си знаеше това. Но най-страшното тепърва предстоеше.

— Мила, що за ръце са тези? Какво си правила? Ръцете ти са така груби! А в палеца ти има треска, която е загноила!

Тялото й бе оценено шест цяло и пет, макар че матроната смяташе, че би могла да повиши до седем с малко повече охранване.

— Като цяло по-добре от очакваното. Особено като се има предвид… но да не говорим за това. Изглежда в крайна сметка сме направили удачна покупка. Сега ела, момиче, чака ни работа.

— Работа? — замаяно попита Тиан.

— Баня, маникюр, подстрижка, обработка на кожата… Цяло чудо ще бъде, ако станем готови до вечеря.

Две прислужници изкъпаха Тиан в една толкова голяма вана, че в нея спокойно би могъл да се потопи и кон. И това не беше всичко: ваната беше пълна с гореща вода. Нещо непознато за Тиан. Тъй като във фабриката тя бе прекалено срамежлива, за да използва общата баня, девойката се поливаше единствено със студена вода и се миеше с груб сапун, който глождеше очите й.

Държаха я във водата, докато кожата на пръстите й не се набръчка. Междувременно двете слугини я хранеха — тестени печива с ароматни подправки, плувнали в мед и крем сладкиши, захаросани плодове в гъсто мляко. Не спряха да я тъпчат, докато тя не се изду.

Странно й беше да лежи сред гореща вода — струваше й се греховно приятно. Прислужниците също влязоха при нея, за да изтъркат кожата й.

След ваната Тиан бе сложена да легне върху маса, покрита с чаршаф. Там младата жена бе разтрита с масажни масла, от които мускулите й се отпуснаха като желе. След това слугините я обезкосмиха, загладиха ръцете й с пемза, подрязаха й ноктите, измиха й зъбите и внимателно й оправиха косата. Накрая й сложиха грим, като докосваха лицето й съвсем доловимо.

Едната прислужница повдигна огледало пред лицето на девойката. Тиан се смая. Не можеше да се познае, изглеждаше почти красива. За момент видяното я накара да се замисли. Може би в крайна сметка щеше да понесе престоя си тук.

Матроната се появи отново.

— Не е зле! — възкликна тя, наклонила глава. — Даже по-добре от очакваното. Има хляб в теб, моето момиче. Да видя ръцете.

Тиан протегна ръце, а онази се намръщи.

— По-добре е, макар че има още много работа. Първия път ще намалим светлината и ще сложим плътни завеси. Да, и дълбоко деколте. Кога я нахранихте за последно?

— Два часа — отвърна дребната, русокоса слугиня.

— Нахранете я отново. — Матроната понечи да си иде. — Не, първо трябва да се погрижим за формалностите. Ела.

— Къде отиваме? — притесни се Тиан.

— В кабинета ми. Няма за какво да се тревожиш.

Ала девойката се тревожеше. Едрата жена здравата бе стиснала китката й. Двете поеха по протежение на коридора, изкачиха се един етаж по-нагоре, свиха иззад ъгъл и се изправиха пред тежка врата. Дребното помещение отвъд съдържаше отрупано с документи бюро, голям поднос с бисквити и няколко чаши, позапълнени с някаква тъмна, мазна на вид течност.

— Седни! — Матроната се отпусна зад бюрото. Все си една бисквита и бутна тавата към Тиан. — Вземи си няколко. Полезни са. — Извади малък ключ и отвори шкаф, пълен със счетоводни книги. Но търсената явно не беше сред тях, защото дебелата мърмореше недоволно. — Къде по дяволите се е дянала? — пренесла диренето си върху масата.

Разкопките й откриха друга книга, която тя взе и се навъси. Точно в този момент на вратата се почука. Главата на възрастна прислужница изникна в процепа.

— Какво? — сопна се матроната.

— Един от клиентите ни всява смут, госпожо. Прекалено много пи. Малката Зица е изпаднала в истерия. По-добре елате.

Матроната хвърли побеснял поглед към посетителката си, но надигна туловището си от стола и погледна към Тиан:

— Бързо ще я оправя…

Откъм коридора долетя писък, последван от пиянски викове и звук от трошено стъкло. Матроната се понесе към вратата.

— Остани тук, Тиан. Не пипай нищо.

И тя изчезна.

Девойката поседя неподвижна, сетне, връхлетяна от отегчение, започна да разглежда хартиите върху бюрото. Те не предложиха развлечение, все скучни финансови и административни документи. Тя ги върна на място и взе книгата. На корицата бе обозначено, че това са Родословни записи 4102, Тикси.

Вътре Тиан откри списък с женски имена и следващи ги числа, които тя определи като съответстващи страници. Девойката погледна към първото перо. То представляваше Нумини Тисди — познаваше я, беше я срещала веднъж. Страницата бе разграфена на колони, които отбелязваха месечния й цикъл, здравословното състояние, мъжки имена с прилежно отбелязани умения, таланти и подробности за потеклото, безсрамно интимни подробности, както и редица символи и съкращения, които не говореха нищо на Тиан. Срещаха се бележки, отнасящи се за бременност — промени в теглото, усложнения, помятания и раждания. Шест за единадесет години, макар че само четири от децата й все още бяха живи.

Тиан отгърна на нова страница. На върха й бе вписано друго име, но следваха същите описания. Девойката отвратено прихлупи корицата. Това беше разплодна статистика!

Точно се бе присетила, че майка й също трябва да е вписана вътре, когато отвън зазвуча гласът на матроната. Тиан зае предишното си положение и се постара да си придаде отегчен вид.

Със зачервено лице и пухтяща тежко, дебелата нахлу в стаята, дотътри се до бюрото си и седна.

— Някои хора просто не заслужават и залък! — изсумтя едрата жена и прониза с поглед Тиан. — Надявам се, че ти няма да се окажеш една от тях.

Девойката сведе очи, с което се надяваше да изобрази скромно неразбиране. Матроната отново започна да се рови из безпорядъка.

— Какво търсех? — Тя измъкна запечатан пергамент, остана загледана в него, сетне го захвърли. — А, да, спомних си. — Победоносно измъкна няколко документа, защипани в единия ъгъл. — Договорът ти. — Обърна на последната страница и каза: — Подпиши.

Тиан взе документа и започна да чете.

— Просто подпиши! — изръмжа матроната.

— Не подписвам нищо, което преди това не съм прочела — отвърна девойката. — Зная си правата.

— Дай ми договора. — Жената изглеждаше побесняла.

Тиан й върна документите, трепереща. Матроната внимателно ги постави в шкафа зад гърба си и се изправи. Девойката също се надигна, чудейки се какво ще последва. Дебелата заобиколи бюрото и замахна с левия си пестник. Тиан избегна удара, но в същия миг другата ръка на матроната я зашлеви. Тя падна на колене.

Едро туловище изпълни цялото й полезрение.

— Ще подпишеш ли? — изсумтя дебелата. Бузите й се бяха зачервили като резени кървави дробчета.

— Не! — Тиан се сви, очакваща още удари.

Гневът на матроната изчезна с бързината на появата си.

— Няма значение.

Изглеждаше неподправено безразлична.

— Не можете да ме държите тук без подписа ми. Не съм дете.

Матроната се раздразни:

— Собствените ти целители са те обявили за луда. Разполагам със заключението им. Подписано е както от прависта на завода ти, така и от нашия собствен. Подписът ти не ми е нужен.

— Не съм луда! — процеди Тиан.

— Разполагаш ли със сертификат, който да го доказва?

— Никой не притежава.

— Значи все още си луда, защото в заключението на целителите пише така. — Разговорът изглежда отегчаваше матроната. Тя удари звънец на бюрото си и на прага изникна прислужница. — Отведи девственица Тиан в стаята й. И я дръж изкъсо.

Тиан почервеня. Званието бе така унизително.

— Бих искала да видя майка си — помоли се тя. Чувстваше се изгубена. Трябваше да открие нещо познато.

— Добра идея! Марни е потресаващ екземпляр. Толкова време работи, а все още има постоянни клиенти. И всяка година ражда по дете. Никой не може да убеждава девствениците по-добре от нея. Нека двете се хранят заедно.

 

 

Марни беше в леглото си, както винаги, и разгръщаше украсена с илюстрации книга. Щом Тиан бе въведена в стаята, майка й захвърли книгата и отегчено се навъси. Тя винаги си изглеждаше отегчена — освен когато ядеше или се кипреше.

— Тиан! — възкликна тя. — Само какви проблеми ми създаде. Огромни усилия ми трябваха, за да те уредя тук.

Тиан подозираше, че Марни не си е мръднала и пръста, но не повдигна въпроса.

— Изглеждаш добре, майко.

— Не е така. Неописуеми сили се изискват, за да поддържам позицията си. Е, някак се оправям, разбира се. Само за тази нощ има дузина, които умоляват да ги приема. Малко са жените на моята възраст, които могат да се похвалят с подобно нещо.

Високомерна крава, помисли си Тиан. Майка й не си беше подавала носа от палатата в продължение на двадесет години. Кожата й беше толкова бледа, че Марни приличаше на плужек, пролазил върху чаршафите.

— Майко…

— Марни, мила. Наричай ме Марни. Толкова ми е противна тази дума. Майка.

Това беше странно, тъй като въпросната дума бе същината на живота й.

— Марни, искам да ти задам няколко въпроса относно това място.

Жената махна с пухкава ръка.

— Питай всичко, дъще. Само колко се радвам, че си тук. Славно ще си прекараме.

— Това е едно от нещата, за които исках да питам — какво точно ще правя?

— Ще се чифтосваш, ще раждаш бебета.

— А през останалото време?

— Ще се къпеш, ще ядеш, ще бъдеш глезена. Ще си говориш с бебето. Ще четеш. Каквото си искаш.

— Друго? — Тиан се чувстваше някак разтревожена.

— Не се налага да правиш нищо. Тъкмо това е прекрасното.

— Ами работата? Не мога да не върша нищо, Марни. Ще се превърна в безмозъчна идиотка…

Девойката се усети, но не навреме.

— Как се осмеляваш! — Марни я замери с ваза.

Тиан рязко приклекна и вазата профуча над главата й, за да се разбие в стената. Цветята се пръснаха. Девойката понечи да вземе кърпа, за да забърше.

— Остави — писна майка й. — Това не е работа за някоя от двете ни.

Но Тиан все пак попи водата.

— Съжалявам, Марни. Не исках да прозвучи грубо.

Жената изсумтя и й обърна обширен гръб. Тиан заобиколи леглото, коленичи и започна да гали майка си по ръката. Знаеше как да я утеши.

— Извинявай. Оценявам усилията, които си положила заради мен — излъга тя. — Но ме е страх, майко. За това, което… Когато идва клиент.

— Не знаеш ли? — Веждите на Марни шавнаха в удивление.

— Зная, разбира се. Но никога не съм правила нищо с мъж.

— Но ти си… — Тя преброи на пръсти. — Ти си на двадесет!

Марни изрече последната дума като обвинение.

Много мило от твоя страна, че помниш първородната си рожба!

— Непрекъснато съм затрупана от работа.

— Само като си помисля, че се тревожех за целомъдрието ти. Нищо чудно, че си претърпяла такъв срив — изсумтя Марни. — Трябва да живееш, дете. Работата не е всичко. Жените имат нужда не по-малко от мъжете. Как няма да се побъркаш с това си въздържание! Ето какво ще направиш с първия си клиент. Ще легнеш по гръб, ще разтвориш крака, после мъжът…

— Зная как става, майко! — тросна се Тиан. — Не съм идиотка. Искам да зная какво се очаква от мен. Колко пъти се съвокупляваме? Веднъж годишно? Веднъж месечно? Колко е нужно, за да се получи бебе?

Марни избухна в смях, разпратил вълнички тлъстина по корема и хълбоците й.

— Ти наистина не знаеш нищо, дете.

Тиан скръцна със зъби.

— Точно затова питам теб, Марни.

— Всеки месец имаш само един клиент, с когото се събираш всеки ден — с изключение на дните, в които идва месечното ти течение. С тези порядки Дворецът на майката процъфтява.

Внезапно на Тиан й просветна.

— Искаш да кажеш, че това място е… бардак? И че ние сме обикновени проститутки?

Проституцията не беше срамна професия. Статусът й бе далеч над шивачка, медицинска сестра или перачка, но пак стоеше далеч по-долу от занаятчия.

— Не, разбира се! — Възмутената Марни чак се надигна от леглото. — За каква ме вземаш? Тук изпълняваме изключително важно задължение. Установяваме пример за останалите жени. Никоя работа не може да се сравнява със създаването на деца. Без нашата дейност, човечеството ще изчезне.

— За тази цел не ни е нужна размножителна палата.

— Напротив! Прекалено много жени са станали себични, също като теб! Предпочитат да работят, вместо да вършат нужното. Ние им показваме колко са заблудени.

— Обикновените мъже и жени…

— Половината от мъжете са мъртви, има недостиг. Но мъжете, с които ние се събираме, са внимателно подбрани.

Това напомни на Тиан за книгата, която бе видяла в кабинета на матроната, и за копнежа й.

— Кой е бил баща ми, Марни?

— Не започвай отново с това! — студено отвърна майка й.

— Трябва да познавам Историята на семейството му. Предполагам осъзнаваш колко е важно това. Ако не притежавам това знание, все едно живея половинчат живот.

— Няма да го научиш от мен! — изсумтя Марни. — Историите са загуба на време. Тази на баща ти не си струва да бъде заучавана.

— Майко! — смаяно възкликна Тиан. — Как можеш да говориш подобни скверноти!

Историите бяха всичко. Хората често се опитваха да скрият миналото си, но не и да го загърбят или изтрият. Да нямаш минало — това се считаше за далеч по-лошо от притежанието на лошо минало.

— Но е така. Трябва да мислим за бъдещето. Иска ми се никога да не го бях срещала. Ако не бях толкова млада и глупава, щях да го отхвърля.

— Поне ми кажи малко повече за него — помоли се Тиан. — Не разбираш ли колко ми е трудно да не зная собствената си История? Нямам представа коя съм.

— Той беше зъл егоист, който на всяка цена и за всичко трябваше да се налага. Въобразяваше си, че знае по-добре от мен какво искам. Искаше да ме отвлече, да ме отведе от единственото място, където бях щастлива! И само какви проблеми създаде, когато ти се роди.

— Проблеми? — развълнувано запита Тиан.

— Изглежда си мислеше, че притежава някакви права над теб. Глупак. Като всички мъже! Лягат с теб няколко пъти и решават, че имат права. Те са само способ, необходим за зачеване.

— Какво стана?

— Матроната постави пазачи пред вратата, защото той се опитваше да влезе със сила. Наложи ми се да се обърна към един друг свой клиент, влиятелен мъж. Той изпрати баща ти на фронтовата линия.

— Значи баща ми е бил войник?

— Не, разбира се! — изсумтя Марни. — За каква ме мислиш?

Тиан стисна зъби. Много й се искаше да каже на майка си точно какво мисли за нея.

— И какво стана с него?

— Никога вече не се появи — каза Марни. — Предполагам е бил изяден от врага.

Не думи, а юмрук, забил се в стомаха й.

— Ти си го убила! — кресна девойката. — Убила си баща ми!

— Врагът го е убил. Толкова много хора умират. С какво той е по-различен от тях, че да трябва да остава жив?

— Тогава защо ти трябва да оставаш жива? — съсна Тиан.

— Защото аз градя бъдещето!

— Само докато още можеш да имаш деца — с леден глас заяви девойката.

Марни се вцепени и рязко си пое дъх. Значи така, помисли си Тиан. Животът на Марни свършваше и тя бе ужасена.

— Съжалявам, майко.

Марни отново й обърна гръб. Тази тема бе приключена.

Последва дълго мълчание, след което Тиан попита:

— Казваш, че партньорите ни биват подбрани внимателно?

— Те са първокласни представители — отвърна майка й, — подбрани по качествата, които ще предадат на децата си.

— Но плащат? — не се отказваше Тиан.

— Естествено, че плащат. Откъде мислиш идва всичко това? — Марни описа дъга с ръката си.

— Благодаря ти, майко. Това беше всичко, което исках да зная.

Тиан пое към вратата, която в този миг се отвори — прислужницата носеше храната й.

— Ще ям в стаята си — заяви девойката и излезе.

 

 

По пътя Тиан бе потънала в мисли за баща си. Значи той бе проявил загриженост за нея. Беше се опитал да я отнесе от това противно място. Това сгря душата й.

Логично беше да заключи, че клетият човек е мъртъв. Но девойката се бе вкопчила в ирационална надежда, че той е жив, може би пленен в чужда земя. На всяка цена трябваше да узнае самоличността му и да научи неговата История. Когато самата тя имаше деца, те трябваше да знаят. На практика си беше престъпление да отглеждаш дете, незапознато с Историята на семейството си.

Тя се чудеше за качествата, които е наследила от баща си. Буквално във всяко едно отношение се отличаваше от Марни, значи трябваше да притежава голяма прилика с него. И след като майка й отказваше да й каже, оставаше само един начин. Трябваше отново да надникне в онази книга.

Тиан се зае да опитва сладкишите, обсипали подноса й. Бяха превъзходни, макар и тежки. Освен това тя все още се чувстваше преяла. Трябваше да се махне от това място. Иначе щеше да полудее. Тиан се усмихна кисело. Или да свърша като майка си.

Девойката излезе от стаята си и пое по коридорите. Болезнено остро усещаше, че под нощницата не носи нищо. Никой не й обръщаше внимание. Всички жени, които срещаше, бяха облечени по сходен начин.

Едно стълбище я отведе във фоайето с мраморни колони, където я спря възрастен мъж в червено-сива ливрея.

— Къде отиваш, Тиан Лиз-Мар?

— Излизам да напазарувам. Трябва да си купя определени неща.

— Не можеш да излизаш сама. Договорът ти още не е изтекъл.

Тя рязко се извъртя и изтича нагоре по стълбите и в стаята на майка си.

— Не ме пускат да излизам! — провикна се тя.

Марни я погледна раздразнено.

— Разбира се, че не можеш да излизаш. Така би могла да избягаш.

— Искаш да кажеш, че ще остана пленена в това гнусно място до смъртта си?

Майка й сви устни.

— Разрешава ти се да излизаш на пазар веднъж месечно, придружена от прислужница. Естествено, ще трябва да носиш дискретна окова на китката.

— Завинаги?

— Докато договорът ти приключи.

— Но това са още две години.

— Старият ти договор бе изплатен при идването ти тук. Беше съставен нов — каза Марни. — Трябва да плащаш за дрехи, храна, прислужници…

— Предполагам и за оковата си?

— Всъщност да. Парите не долитат по въздуха.

— Но аз не съм искала нищо от този лукс.

— Той е неразделна част от позицията ти.

— Кога ще изплатя новия си договор? — дрезгаво попита Тиан.

— Зависи от бройката на обслужените клиенти и добитите деца. Също и колко от децата оцелеят. Някои жени успяват за пет години, други за десет или дванадесет, а…

— Дванадесет години! — девойката рухна отчаяна.

— Тиан, мила, животът тук е чудесен. Скоро и ти ще го обикнеш.

— Ако е толкова чудесен, защо трябва да бъда прикована за нечия ръка, когато излизам?