Йън Ървайн
Геомант (47)

Двадесет и три

Тиан изтича до заключената врата и започна да пищи за помощ — тъй неистово, че гърлото й започна да дере. Крещеше и блъскаше по вратата с ръце и крака. Но отговор нямаше. Желязото беше прекалено дебело. Какво да прави? Умът й непрекъснато долавяше онзи шепот.

Гладно! Гладно! Гладно!

Рил бе успял, извивайки ръка назад, да сграбчи гърба на животното на място, където нямаше шипове. Само че ъгълът беше прекалено неудобен и той не можеше да отскубне създанието. Не смееше да използва другата си ръка, защото така щеше да изложи очите си на риск.

Съществото изви гръб и успя да забие шип в ръката на Рил. Лиринксът не се отказваше, ала ефектът от отровата ставаше все по-видим.

Тиан се отдръпна от вратата и отчаяно започна да се оглежда за нещо, което би могла да използва като оръжие. Не разполагаше с кой знае какъв избор — лиринксите използваха малко инструменти. Тогава тя сграбчи една от стъклените кутии и се стрелна зад Рил с намерението да събори чудовището с един удар. Това бе най-храбрата постъпка в досегашния й живот. Ако съществото изоставеше лиринкса и се нахвърлеше отгоре й, с нея щеше да е свършено.

Тиан се хвърли, вложила цялата си сила в този замах. Създанието рязко извърна глава. Синият език се изстреля, отново насочил отровна храчка към очите й. Тя се приведе, а кутията удари главата на Рил. Той изсумтя, а съществото изписка.

Изплютата отрова прогори косата й. Девойката затича към бъчвата с вода, потопи глава вътре и трескаво започна да търка. На повърхността изникнаха цели кичури.

Мозък!

Тя рязко вдигна глава. От лицето й все още се стичаха струйки. Зверчето се беше вторачило в нея. Ту вадеше, ту забиваше ноктите си, като котка върху фотьойл.

Оставаше й само едно, което можеше да опита. Съвсем спокойно то можеше да се окаже по-лошо от бездействието, но…

Тиан си сложи шлема, грабна жичната сфера, насочи амплимета така, че дългата му страна да е обърната към главата на Рил, и вложи цялото си съзнание към извличането на енергия.

Шепотът в ума й се превърна в гръмовен рев.

ГЛАДНО! МОЗЪК!

Мислите на създанието се блъскаха из черепа й подобно прилеп, преливащ от неразбираема ярост. Принудителното сливане трябва да бе разрушило разсъдъка му. Ала това не беше обикновена лудост, а примесена със смъртоносно коварство. То искаше да си проправи път до главата на Рил, за да завземе тялото му — така, както целостта на собственото му телце бе узурпирана. Искаше да накара Тиан да страда — така, както то бе страдало по време на принудителното интегриране. Искаше да унищожава и поглъща — така, както собствената му същина бе унищожена и погълната. Създанието преливаше от злоба.

Магнитните полета се завъртяха бясно около нея. Но още в самото начало Тиан осъзна, че това няма да проработи. Не можеше да нарани създанието с тази енергия, само щеше да го захрани. Трябваше да опита с нещо различно, с нещо по-силно. Тъй силно, че съществото да бъде незабавно и цялостно надвито. Геомантията беше единственият й шанс. Този нилатл не биваше да остане жив. Щом беше в състояние да надвие лиринкс с такава лекота, на какво ли щеше да бъде способен, когато достигнеше пълната си големина?

Сетивата й се протегнаха надолу, към онази кухина под основата на Калисин, мястото, от което магмата се беше отдръпнала преди десет хиляди години. Под тежестта на огромната колона в заобления скален покрив се бяха образували концентрични пукнатини, ала металната пяна все още стоеше като слята с камъка, който бе пронизала по време на кипящия си възход. Тиан не разполагаше с нужните сили да предизвика срутване. Кулообразното явление щеше да остане на мястото си още стотици хиляди години, преди гравитацията най-сетне да го надвие. Но падането на един фрагмент щеше да предостави достатъчно енергия, необходима за целите й. Съществуваше вероятност количеството сила да се окаже далеч над възможностите на Тиан — тогава тя щеше да умре. Младата жена се поколеба, но само за миг — ако не стореше нищо, смъртта й беше неминуема.

Рил простена, с което наруши концентрацията й. Той беше рухнал по гръб и се мяташе немощно. Главата му бе покрита с лилава кръв. Неудобно извитата ръка все още не пускаше, но видимо губеше сили.

— Помощ! — изкрещя Тиан, но нямаше кой да чуе.

Нокти на прилеп деряха ума й. Съществото се опитваше да я спре. Болката бе непоносима и замъгляваше онази триизмерна занаятчийска сетивност, с която Тиан диреше източника под кулата.

Образът й започваше да се разкъсва. През тези цепнатини изникваха очите на създанието, втренчени в нея. Присъствието му в ума й ставаше все по-отчетливо.

Геомантичната й визия проби половин левга солидна скала, плъзна се по повърхността на кухината, диреща място, което бе крехко обгърнато и готово за падане. Опитваше ту едно, ту друго, ала нищожните познания, които й бяха предали аахимите, не бяха достатъчни. Тиан започна да се паникьосва. Нямаше си представа какво прави. Нямаше да проработи.

Рил нададе рев, пропит с насечена агония. Тя трябваше, трябваше да успее. Ето там: малка каменна колона, очертаваща съвършен шестоъгълник, почти изцяло пропукана в горната част. Тиан събра енергия от слабите полета, но не можа да помръдне отломъка. Още! Имаше усещането, че главата й започва да кипи и бълбука. Можеше да чуе как камъкът се пропуква, но не падаше.

Тя изгуби съсредоточението си. Може би заради налудното пищене, може би заради гърчовете на Рил, но не можеше да си представи източника.

Очите й се отвориха. Ръката на лиринкса се беше отпуснала на пода. Създанието продължаваше да забива нокти. Един от тях бе пронизал скалпа и сега дращеше по самия череп. Кожата на съществото бе покрита с ярки цветове — червено, жълто и черно. Приличаше на отровна стоножка. По тялото на Рил проблясваха оттенъците на преживяван кошмар.

Не й оставаше нито секунда за губене. Тиан отново откри шестоъгълната колона и внезапно разбра как да я използва. Принципът на подобието, един от основните принципи, познати на занаятчиите, представляваше идеален избор. Тази отломка имаше същата форма като амплимета. В кристала се вля енергия и Тиан я насочи към камъка.

Слоят между тавана и отломъка се разкъса изцяло. За момент камъкът се задържа на мястото си, сетне полетя надолу. Тиан извлече сила от движението му, първоначално съвсем малко, после все повече, защото каменният къс летеше все по-надолу.

Бипирамидалният кристал припламна. От него избликна мощен лъч, който Тиан насочи към зверчето. Светлината все още не бе достатъчно ярка, за да го нарани. Все още. Съществото изви гръб и Рил се размърда. Лъчът се измести.

— Не се движи, Рил!

Тиан се надяваше, че отровата не е засегнала слуховите му рецептори. Трябваше бързо да приключи със зверчето, защото главата й започваше да се чувства като прояден орех. Създанието започна да се гърчи.

В съзнанието си Тиан виждаше как шестоъгълният отломък пада. В забавено движение той летеше към сияещата магма.

Главата на занаятчията бе нагорещена като същата тази магма. Нажежена горещина се спускаше по гръбнака й, всички нервни окончания в тялото й бяха възбудени. Сетивата й гаснеха едно след друго. Вече не усещаше паренето на пода. Мършестата миризма на съществото изчезна. Болезнените викове на Рил утихнаха. Пронизителният кикот на зверчето се изгуби.

Струваше й се, че очите й са преизградени от фасетки и някой запраща нажежени карфици насреща й, покривайки съзираното с все по-голяма празнота. Последното нещо, което видя, бе как създанието се извива върху главата на Рил, за да скочи върху същинския си враг. Върху нея!

Отломката потъна в течния огън и отдели енергията си с експлозия, за частица от секундата потопила Тиан в несвяст. Тя не видя ослепителната лилава светлина, разгърнала се като ветрило от амплимета, а проследи полета на създанието през полето. Само краят на лъчевото ветрило удари зверчето, обгаряйки краищата на шиповете му. По кожата му изникнаха мехури. Но това бе достатъчно, защото прегрелите мускули се сгърчиха. Тази конвулсия запрати съществото към стената, в която то се блъсна тъй силно, че изгуби съзнание.

Тиан не видя как лъчът на бипирамидата нажежи стената до бяло и накара метала да потече по пода. Не видя образувалата се дупка. Не виждаше и не чуваше нищо, защото лежеше в несвяст. Амплиметът угасна.

Разнесоха се викове, ключалката бе насилена, вратата бе отворена рязко и вътре нахлуха Лиет и Келанд. Те се вторачиха в обгръщащата ги разруха. На пода бавно изстиваше локва желязо, достатъчна да напълни няколко ръчни колички. Навсякъде се виждаха сажди. Помещението бе нагорещено като сауна. Рил се беше свил на пода и стенеше.

— Какво е станало? — провикна се Лиет.

Една от ръцете на безкрилия потрепна. Лиет повдигна окървавената му глава върху коляното си и обърса кръвта от очите му. Сетне погали гребена. Рил се извърна, за да спре поглед върху зверчето, лежащо край стената. То бе покрито с гноясали мехури. От някои шипове се носеше дим. Привидно беше мъртво.

— То се опита да ме убие, Лиет — изхриптя Рил. — Тиан два пъти ме спаси. Тя…

Келанд се приведе над нея:

— Жива е.

Очите на Рил се разшириха от ужас.

— То се раздвижи! Убийте го!

Зверчето профуча сред тях, стрелна се през вратата и изчезна.

— Бийте тревога! — задавено изрече Рил. — Намерете го и го унищожете!

Келанд и Лиет се затичаха подир създанието. Безкрилият с мъка се изправи на крака и погледна към Тиан, все така лежаща неподвижно. Той погледна към дупката в стената, с нестабилна ръка отдаде чест на припадналата жена и излезе. Вратата се затръшна. Ключалката щракна.

 

 

Тиан си възвръщаше сетивата по реда, в който бяха изчезнали. Усети кръв от прехапан език. Главата й пулсираше. Надуши лиринкска кръв и мърша. И нещо друго — свеж въздух милваше лицето й. Студен въздух!

Шансът бе дошъл — надали щеше да има друг. Тя не помръдна, когато Келанд се доближи до нея. Наложи си да остане неподвижна и когато зверчето скочи, а лиринксите се втурнаха след него. Едва когато Рил също беше излязъл, Тиан се изправи на крака.

Уханието на свобода караше очите й да се насълзят. А може би това се дължеше на миризмата на разтопен метал. Тя отвори очи. В първия миг не видя нищо и започна да се паникьосва, но зрението й бързо се стабилизира и Тиан видя дупката.

Тя зееше в стената — достатъчно широк отвор, за да позволи бягство. Занаятчията пъхна глава навън. Металът все още беше горещ, но изстиваше бързо. Кулата, на места покрита със скални отломки, беше стръмна, но не невъзможно стръмна.

Тиан трябваше да рискува, дори и ако бъдеше заловена след мигове. Прибра приборите в раницата и я нагърби. На масата лежеше остър инструмент, който Рил беше използвал за скалпел. Младата жена прибра и него. Амплиметът се беше търколил на пода. Тиан го притисна до устните си, благодари му за стореното чудо и го прибра. Накрая пъхна пръст в локва от Риловата кръв и на стената написа: „Две спасявания! Дългът ми е платен!“

Съмняваше се, че това ще попречи на лиринксите да я последват, само че тя искаше да се знае. Ако я откриеха, Тиан нямаше намерение да се предаде жива. По-добре да я убият, отколкото отново да я принудят да им помага. Не би го сторила дори и за Минис.

Тя постави стол под дупката, изпълзя навън и започна да се смъква надолу. На вълни по тялото й се разливаха горещи и студени тръпки, неизбежна последица от употребата на подобна сила. Но пак беше в състояние да върви, да се катери, да се защитава — ако възникнеше нужда.

Разстоянието до земята се оказа по-голямо от привидното. Същото важеше и за стръмнината. А студът… След месеците сред неестествената топлина на Калисин Тиан беше отвикнала от зимния мраз. Трябваше да се има предвид, че около металното образувание въздухът бе значително по-топъл в сравнение с околностите. От другата страна на езерото студът щеше да е непоносим. След няколко минути Тиан си облече дебелите дрехи.

Надяваше се, че още не са заловили зверчето. Ако имаше късмет — не че в последно време късметът й се усмихваше особено — щеше да измине поне час, преди липсата й да бъде установена. Все пак Тиан внимаваше да не си дава напразни надежди. Шансът да се изплъзне беше малък.

Опитваше се да не мисли за избягалия нилатл. Още помнеше погледа, с който той я беше пронизвал, когато се канеше да изостави Рил и да се нахвърли срещу й. Ако зверчето избягаше навън, тя нямаше да има никакъв шанс.

Основата вече не беше далеч. Тиан не се притесняваше, че ще бъде видяна през някой от прозорците, защото те бяха малки и беше лесно да се държи настрана от тях. Тя погледна към езерото, ала беше трудно да постави разликата между мъгливата вода и снежния бряг отсреща. Този пейзаж беше лишен от цветове. Брегът можеше да се намира на две левги, а можеше и да са пет.

Наближаваше обед, когато тя достигна основата на кулата. Огромната метална колона изникваше сред островати каменни неравности и кой знае как озовали се на това място широколистни дървета. Тук те съвсем не изглеждаха на място.

А земята беше топла — Тиан го усещаше дори през подметките на ботушите. Въздухът също беше мек, макар и само ниско над земята. Откъм езерото духаше влажен вятър.

По-натам я очакваше гъста папрат. Краката й потъваха в слой мъх. Тази гора се отличаваше със специфична миризма. Тиан я оприличаваше на топлите гори на севера.

Почти беше стигнала до езерото. Когато се озова на брега му, девойката погледна назад.

Лъчите на слънцето изникваха между облаците и под наклон срещаха металното тяло на колоната, за да я обагрят в червено и кафяво. Дупката, през която Тиан бе избягала, се виждаше ясно. Все още нямаше следа от преследвачи. Може би Рил смяташе, че дългът е платен. Дали той й беше предоставил този шанс?

Тя пое по брега, дирейки лодка. Беше сигурна, че ще намери, защото тукашното меню се състоеше предимно от риба, често прясна. Трябваше да открие лодка. Островът беше прекалено малък, за да се скрие на него. С едно око Тиан поглеждаше и гората — и някой дънер щеше да й свърши работа.

Сиянието на слънцето бе мрачно, приглушено. Под неговата светлина езерото изглеждаше кръвнокафяво. Същата светлина, помисли си Тиан, каквато би струяла през дима на опожарен град.

Прасците я боляха, в Калисин беше изгубила форма. Може би лиринксите не използваха лодки, а залагаха мрежи и въдици. Или пък, колкото и невероятно да изглеждаше, летяха над водата и ловяха риба като пеликани. Тази представа я накара да се усмихне. Надали лиринксите биха хабили Тайното изкуство по такъв начин.

Застанала на брега, Тиан се загледа в мрачното езеро. Можеше да плува, макар да не го бе правила от малка. Пробно потопи пръст във водата: студена, но не ледена. Би могла да преплува около сто дължини.

Девойката продължи обиколката си и се натъкна на пътека. Тя отвеждаше към гората и Тиан пое по протежението й, напрегнато оглеждаща храстите от двете й страни. Нямаше лодка. Младата жена стигна до горния край на гората, сетне по друга пътека отново се спусна към брега, но пак не откри нищо. Какво да прави?

 

 

Докато Тиан обхождаше брега, нещо дребно и тъмно изникна от отворен прозорец на самия връх на кулата и потъна в сянката. Зверчето бе зле ранено от прогарянето на Тиан и сблъсъка със стената. Имаше разкъсани мускули, разтрошена броня. По кожата му се стичаше слуз. Повечето шипове бяха изгубили връхчетата си. Един от задните му крака се влачеше. Изпитваше неистова нужда да открие тъмно място и да потъне в сън за около месец, за да възстанови тялото си.

Тук не можеше да се скрие. Дори и ако се заровеше в топлата земя, враговете му щяха да го открият. Пък и първо трябваше да се нахрани. Трябваше да открие създанието, което го беше наранило така, и отвратителния кристал. Подуши въздуха и улови миризмата. И поде мъчителното слизане.

Гладно!