Йън Ървайн
Геомант (23)

Двадесет и две

Не след дълго Тиан откри, че е вървяла по сляп тунел. Тя пое обратно и недалеч от входа на девето ниво откри разклонение, което вчера бе подминала. Наляво или надясно? Тя избра левия тунел, но скоро се натъкна на ново разклонение. Занаятчията спря и се навъси. Тук много лесно можеше да се изгуби. Младата жена се върна до самия вход и погледна нагоре. Откъм шахтата долиташе кънтене. Явно се готвеха да я преследват.

Тиан се върна до първия кръстопът, като отброяваше стъпките. Искаше й се да има хартия, на която да си направи карта. По време на чиракуването й често се бе налагало да запомня цели последователности за сглобяване, които впоследствие да възпроизведе седмица или година по-късно. Дали и сега щеше да е в състояние да го стори? Вървейки, тя започна да нанася в ума си разположението на тунелите. Тази карта нямаше да бъде съвсем вярна, но пък и приблизителен ориентир е за предпочитане пред никакъв. Възнамеряваше — ако не умреше от глад и ако преследвачите й не я намереха — да открие споменатия от Джоейн проход, онзи, свързан с другата мина.

Тя изследваше проходите, запечатвайки разположението им в ума си — вплетен лабиринт, сред който тя бе само точица. В един момент Тиан дори осъзна, че е започнала да си тананика. Отново чувстваше, че е поела контрол.

Измина цял ден (доколкото можа да прецени по стомаха си), преди да състави план на цялото ниво. Трудно й беше да запомня взаиморазположението на различните проходи. Отдавна не бе упражнявала тези си умения. Но пък Тиан обожаваше предизвикателствата. Извлеченото удовлетворение бе правопропорционално на трудността им.

Много участъци бяха наводнени. Девойката се укори, че не е взела със себе си щипците с удължена дръжка на Джоейн. С тях щеше да е в състояние да проверява дълбочината. Докато сега не й оставаше друго, освен да навлиза слепешком и да се надява, че нивото на водата няма да се изкачи над раменете й, защото с багажа си не можеше да плува.

В повечето случаи водата й стигаше най-много до под кръста, ала беше адски студена. Освен това не се отразяваше добре на ботушите й. В края на деня Тиан бе изтощена, а мокрият плат бе протрил вътрешната страна на бедрата й.

Тя си намери място за нощувка и се съблече, за да огледа пораженията от прехода. Кожата й се бе зачервила здравата. Неволно си представи, какво би казала матроната за петна на подобно стратегическо място, което я накара да избухне в смях. Прозвуча й странно, особено когато ехото я връхлетя. Някак маниакално.

През целия ден Тиан бе размишлявала за сияещия кристал. Той не приличаше на нито един от хедроните, с които бе работила досега. Не беше обработван, за да придобие съвършената си форма — тя просто беше негова същина, с която се бе появил преди милиони години. Младата жена го искаше отчаяно и това я притесняваше. Възможно ли беше между нея и кристала да се е образувала връзка само след едно използване? Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не посегне да го извади от раницата.

Тази нощ тя отново сънува младия мъж, но този път бе различно. Двамата се намираха един срещу друг и се гледаха. Той започна да тича към нея. Тиан също се затича. Той протегна ръце. По лицето му се четеше желание. Тя застина. Бляновете й винаги бяха приключвали със спасяването. Но този сън показваше, че младежът иска нещо от нея. Какво? Тиан не искаше да се обвързва по такъв начин. Тя се извърна. Младият мъж отпусна ръце и си отиде с наведена глава.

Вцепеняващите емоции я преследваха и след събуждането. Обзе я чувство на безпомощност, неувереност. Това бе другата причина да не си избере партньор. Да сподели живота си с друг означаваше да се лиши от контрола, над чието придобиване бе полагала такива усилия. Тя затвори очи и простена, измъчвана от неизяснените чувства. В този миг дочу някакво трополене.

Преследваха я! Тиан свали сухите дрехи, нахлузи все още влажните, нарами въжето и метна раницата си на гръб. Сетне, взела сияещия кристал в едната си ръка и парче хляб в другата, тя пое на път.

Едва при наближаването на първия кръстопът Тиан осъзна, че съставената от нея карта е изчезнала от ума й. Младата жена застина на място, с гърчеща се в стомаха й паника. Как се беше случило подобно нещо? Без контрола, който разсъдъкът й позволяваше да упражнява над ситуацията, тя се превръщаше в обикновен беглец, който не притежава никакви права и място.

Тропотът прозвуча по-близо. Тиан с все сили започна да потиска паниката си, както бе правила преди изпит. Успокой се. Можеш да го направиш. Тази карта е нищо в сравнение със схемите, които си запомняла. Дишай дълбоко и последователно. Изхвърли всичко останало от ума си.

Но не можеше да си припомни картата — беше прекалено уморена. По тунела вече долитаха откъслечни войнишки стъпки. Паниката й се опитваше да я накара да побегне стремглаво. Много й се искаше да се поддаде.

Наложи й се съзнателно да пристъпи към това, което някога бе представлявало автоматизиран процес. „Започвай от самото начало, момиче!“, често й бе казвал майстор Баркъс. „Опитваш се да направиш повече, отколкото е по силите на клетия ти ум.“

Не, нямаше да позволи на това подземие да я надвие. Тя си представи входа на тунела и мислено пое по него, започвайки наново да изгражда картата си. Построи я до разклонението, пред което се намираше сега. Проходите на разклоненията пред нея се появиха сами, макар и само до мястото, докъдето достигаше светлината на кристала.

Тиан продължаваше да върви и попълва картата си. При подминаването на едно от разклоненията съответстващите му тунели се протегнаха сами и се сключиха с друг тунел. Тя си наложи да не мисли за това, умишлено се съсредоточи още по-силно към непосредствената си работа — и внезапно цялата карта избухна в ума й. Едновременно с появата си донесе и разбирането за разположението на дългия тунел.

Няколко часа занаятчията лъкатушеше из лабиринта. На два пъти й се наложи да нагази във вода, която й стигаше почти до шията. За пръв път тя не негодуваше срещу течните трудности — наводнените участъци щяха да затруднят и преследвачите й. Щеше да им се наложи да претърсват всеки проход.

Веднъж достигнала дългия тунел, Тиан пое с цялата бързина, която й позволяваха силите. Трябваше да набере преднина, за да може да си почине спокойно — страшно се нуждаеше от спокоен сън. След няколко часа усилен ход тя прецени, че е прекосила около пет хиляди крачки: една левга. Тя поседна да почине за малко и да отпие глътка от манерката на Джоейн. Вътре имаше само вода, алкохолът отдавна бе изпит. Което беше жалко, защото точно в момента не би отказала да се сгрее.

Гладът се бе превърнал в постоянен тормоз, срещу който Тиан не можеше да стори нищо. Но поне вече бе престанала да чува преследващите я. Впрочем това не й носеше особено успокоение — може би те знаеха къде е и бяха тръгнали по заобиколен маршрут, за да я заловят. А може би просто се промъкваха след нея и изчакваха подходящ момент. Нали смятаха, че преследват лиринкс.

Все по-далеч и по-далеч. Стъпка подир стъпка, всяка следваща по-морна от предишната. Все по-бавно и по-бавно. Цялото тяло я болеше. Само стомахът й бе станал безчувствен, макар че пулсираше, когато тя пиеше вода. Тиан можа да поспи няколко часа, макар сънят й да беше накъсан, примесен със страха, че всеки момент ще се нахвърлят отгоре й. Беше изгубила представа за времето. Ден ли, два, или три бяха изминали от началото на подземния й преход? Картата в главата й се простираше на изток.

В даден момент, прекъснал монотонността й, Тиан почувства, че преследвачите й са близо. Нямаше представа на какво се дължи това й усещане. Не бе дочула звук, не бе зърнала отблясък. Все още не я бяха настигнали, но вървяха след нея.

Зад един завой Тиан видя, че тунелът преминава в подземно езеро, чийто друг бряг не се вижда. Тя навлезе във водата. Толкова умора се бе наслоила в краката й, че придвижването пораждаше асоциации с крачене сред сироп. Ами ако водата се окажеше прекалено дълбока?

Нивото се покачваше до врата й, брадичката, устните, сетне отново започна да спада. След десет минути тунелът приключи в гладка скала. Неестествено гладка — оказа се, че това е врата. След кратко дирене Тиан откри скрития лост, задействащ отварянето й.

Не се изненадваше, че е открила врата. Тези планини гъмжаха от проходи. В миналото цели села бяха прекарвали зимата тук. Застанала във водата, Тиан прокара върха на ножа си по сивкавия камък на вратата. Мрамор. А стените на тунела бяха гранитни.

Тя натисна лоста. С шумно стържене и проскърцване вратата започна да се издига, за да спре накрая с издрънчаване. Отвъд нея блъвна вода, заляла панталоните на Тиан. Занаятчията премина от другата страна и дръпна другия лост. Чудеше се, дали няма някакъв начин, по който да попречи на преследвачите си да я използват. Каменната преграда се спусна също тъй шумно, при което се пропука в средата.

Тиан продължи пътя си. Скоро пред нея изникна насип синя глина. Огромна пукнатина разсичаше тавана на тунела. Тук розовите слоеве гранит преминаваха в бляскав мрамор, смесващ синьо и лилаво.

Обграждаха я разноцветни скали, чието разнообразие отвеждаше до голяма пещера. Цялата размножителна палата можеше да се вмести в нея. В средата й имаше малко подземно езеро. Подът беше неравен, особено от лявата страна, където и се издигаше по-високо. Наклонът в комбинация с възвишенията създаваше амфитеатрална подредба.

Тиан се напи с вода, напълни манерката, изми лицето и ръцете си, а след това отиде да се изкатери на най-високото възвишение. Пет разклонения отвеждаха вън от пещерата, разположени ветрилообразно. Несъмнено едно от тях бе свързано с търсения от нея изход. Тук тя се предаде на изтощението.

 

 

Спа дълго и сънува, че е преследвана. На няколко пъти бе будена от някакъв далечен, рязък звук, напомнящ на метал, срещащ камък. Звучеше като работата на каменоделец, само че ударите бяха много редки, с дълги промеждутъци тишина.

Този звук бе по-скоро интригуващ, отколкото заплашителен. Всеки удар бе дочуван от Тиан в просъница, след което тя отново се унасяше. Най-сетне заспа, без да сънува, както не бе спала от седмици.

 

 

— Ето го! Там горе! Внимавайте!

Викът я сепна. Пещерата се бе изпълнила с миризмата на горяща смола. Тиан приседна и трескаво потърка очи.

Четири факли трептяха близо до тунела, по който тя бе дошла. Друга факла се поклащаше към нея. Светлината им падаше върху войници, чиито униформи бяха непознати за Тиан.

— То се раздвижи! Стреляйте! — ревна един със сержантски нашивки.

Девойката мигновено се притисна към земята. Миг по-късно над нея профучаха болтове, за да отскочат от скалата.

— Спрете! — изпищя тя.

Последва кратко мълчание, след което сержантът се провикна:

— Коя си ти?

— От Тикси съм! — Тиан не се осмеляваше да каже името си. — Не стреляйте!

— Изправи се. Дръж ръцете високо вдигнати.

Бавно и внимателно, тя се подчини. Петима войници се приближиха към нея. Бяха обкичени с оръжия. Освен това й бяха непознати.

— Аз съм сержант Нъмбъл от моринския гарнизон — каза предводителят им. Висок мъж с белязана лява буза. — Какво правиш тук?

— Срещала ли си лиринкса? — попита един мургав и набит ратник.

— Няма никакъв лиринкс — промълви тя.

— Какви ги говориш? — зашумяха войниците. — Къде е?

— Може би лиринксът умее да се превъплъщава и сега се е превърнал в момиче — дълбокомислено заяви един плешив гърчавел.

— Най-добре да я убием, та да сме сигурни. — И той се направи, че наръгва въображаем противник, като дори предостави и звуков съпровод.

Сержант Нъмбъл го блъсна. В очите му беше изникнало опасно блясъче. Той сграбчи Тиан за яката и я разтърси.

— Ти си била! Теб сме преследвали през цялото това време!

— Да! — прошепна ужасено Тиан.

— Коя е тази? — попита един от ратниците. Той говореше със силен планински диалект.

— Трябва да е бегълката от разплодника — каза нисичкият войник. — Лудата.

— Млъкни! — ревна през рамо сержантът. Лицето му бе почервеняло (с изключение на белезите, които жълтееха с костен цвят).

— Осъзнаваш ли колко време ни изгуби?

— Вие стреляхте по мен! — жално се провикна Тиан.

— Идиотка! — Нъмбъл я зашлеви през лицето.

Плешивият издигна меча си. Долната му устна блестеше лигаво.

— Дайте да я довърша — рече той с охота.

— Не виждам защо първо да не се позабавляваме с нея — заяви един широкоплещест, красив на вид войник с хлътнала брадичка, отчасти скривана от брада. Той започна да сваля дрехите й. Тиан понечи да се защити, но друг войник хвана ръцете й.

Това не можеше да е истина.

— Вие сте отрепки! — Тиан продължаваше да се мята в ръцете на насилниците. — Бих предпочела да бъда изядена от лиринкс.

— За друго няма и да те бива, след като приключим с теб — заяви онзи, дето изглеждаше добре.

— Възнамеряваш да го направиш против волята й, Пелф? — каза сержантът.

— Тя е избягала — отвърна Пелф. — Ако не ти харесва, никой не те кара да гледаш.

— Моля ви, недейте — умоляваше Тиан.

— Искам аз да я убия — настояваше плешивият, а очите му блестяха кръвожадно.

Сержантът го хвана за ръката и го поведе надолу към тунелите.

— Остави ги да се забавляват. Кой знае дали утре ще сме живи.

Останалите трима притиснаха Тиан към земята. Тя продължаваше да се мята, само че мъчителите й бяха прекалено силни. Някой върза ръцете й. Жената не спираше да крещи с цяло гърло. Грапава шепа затули устата й.

Откъм тунелите долетя вик. Сержантът притича към най-левия от петте прохода, за да се заслуша.

Викът долетя още веднъж.

— Да? — предпазливо отвърна Нъмбъл. Скоро насреща му изникна Ги-Хад, придружаван от десетима войници и водач. — Как се озовахте тук? — удивено попита сержантът.

— Аз бих те попитал същото.

Тиан ухапа ръката и тя бързо бе дръпната. Девойката рязко си пое дъх.

— Какво става тук? — продължи Ги-Хад. — Чух жена да пищи.

Войниците пуснаха Тиан и тя се изправи. Стоящите долу зашушукаха.

— Проклети идиоти! — ревна отговорникът на фабриката. — Та това е занаятчия Тиан! Ако и косъм е паднал от главата й, ще бъдете разчекнати лично от самия перквизитор! Слезте.

Войниците се подчиниха, като полагаха усилия да не поглеждат към него.

— И откъде би трябвало да знаем? — каза сержантът. — Никой не ни е казвал, че я търсите.

— Кретени! — беснееше Ги-Хад. — Значи просто насилвате всяка жена, която попадне на пътя ви?

Онези продължаваха да отбягват погледа му.

— Махнете се от пътя ми! Тиан, трябва да…

Само че Ги-Хад бе прекъснат от звука, който Тиан бе чула по-рано, в съня си.

Отговорникът рязко се извърна.

— Какво беше това? Върви да провериш, сержант.

Всички утихнаха. Чуваше се хрипливото дишане на Ги-Хад.

Нъмбъл тихо започна да се приближава от един тунел към друг, за да определи посоката.

— И по-рано чух този звук — провикна се Тиан.

— Кога? — попита Ги-Хад.

— Преди няколко часа.

— Може да са били миньори — каза Пелф.

— Тази мина е изоставена от двадесет години — рече отговорникът. — Бе изчерпана още по времето, когато баща ми беше жив.

— Сигурно някой си опитва късмета — предположи плешивият мъж, настоявал да убие Тиан.

— Или пък е мечка — обади се сержантът — и хрупа козя кост.

— Казах да пазите тишина! — просъска Ги-Хад. — Гъл, Дом, Хантс, Вен-Кой, Траун! Застанете пред тунелите и се ослушвайте. Останалите да заемат позиции.

Петимата назовани се разпръснаха.

— Надали е нещо сериозно — заяви отговорникът и започна да се разхожда. Ново почукване.

— Идва от този проход — каза белокосият Хантс, грозен кривогледник с шаркаво лице. Той бе застанал пред средния тунел. — Да отида ли да проверя?

— Да! — отвърна Ги-Хад. — Ти, как се казваш? — обърна се към красивия войник.

— Пелф, сър!

— Ти си голям храбрец, Пелф. Върви с него.

Двамата поеха по тунела сред факлен отблясък. Тиан, все още със завързани ръце, започна да слиза надолу, сетне спря. Всички бяха страшно напрегнати. Ги-Хад прикрепи факла към земята и се загледа в тунела, нервно потропвайки с крак. Това беше единственият звук, който се чуваше.

— Някой вижда ли факлите им? — попита той.

— Не! — рече високият Гъл, застанал до него.

Ги-Хад недоволно промърмори.

Откъм тунела долетя писък.

— Какво беше това? — промълви Гъл.

— Още факли! — кресна Ги-Хад и направи знак на оставащите войници. Те се скупчиха наоколо.

— Трябва да им помогнем — рече Гъл, без да прави опит да изпълни препоръката си.

Долетя глух удар, рев, сетне затрополяха крака. От тунела изскочи Пелф, без факла или меч, стенещ неспирно.

— Какво стана, човече? — ревна сержантът. — Какво ти има?

Пелф продължаваше да мучи. Ги-Хад го хвана за рамото и го разтърси.

— Говори, мътните да те вземат.

Пелф се задави, по брадата му потече лига.

— Група лиринкси. Натъкнахме се право на тях.

— Колко? — попита Ги-Хад.

— Какво стана с Хантс? — кресна Нъмбъл.

— Мъртъв е. С един замах му отхапаха главата. А той продължи да крачи, като обезглавено пиле. Мозъкът… — Пелф повърна върху ботушите си.

Ги-Хад пребледня, но не трепна.

— Ние сме петнадесет. Колко бяха лиринксите, Пелф?

— Видях трима. — Брадата му трепереше.

Войниците се размърдаха неспокойно.

— Лошо съотношение — каза сержантът. — Най-добре да се оттеглим, докато още имаме възможност. Може би да изпратим човек да предупреди фабриката. За всеки случай — додаде тихо той, — ако разбирате какво искам да кажа.

— Добра идея. Ръсп, върви с водача. Бягай! Не спирай каквото и да става.

Ръсп можеше да се похвали, че е колкото висок, толкова и дебел. Той каза:

— Мисля, че тук ще съм ви от по-голяма полза, сър.

— Май си прав. Гъл…

— Аз ще отида — предложи Пелф. — Мога да взема и жената със себе си, за да не ви се пречка.

По гърба на Тиан полазиха тръпки.

— Върни се на мястото си, Пелф! — каза Ги-Хад. — Няма да я оставя в твоите ръце. Бих искал ти да водиш отбраната ни, след като показваш такава храброст срещу невъоръжена жена.

Гъл и водачът (възрастен миньор на име Хърни, когото Тиан веднъж-дваж беше срещала) бързо се затичаха. Останалите оформиха полукръг пред входа на третия тунел.

Тиан не им даваше особени шансове. Същото важеше и за нея самата. Тя започна да протрива въжетата си в ръба на един камък, тъй като не можеше да извади ножа си. Бе трудна работа, защото мраморът се затъпяваше преди да разкъса нишките. Още не бе напреднала особено, когато долетя остър звук, сепнал ратниците. Изкънтяването на люспест крак върху камък.

— Идват! — просъска Ги-Хад.

Войниците прикрепиха факлите си към различни кухини и процепи. Стоящите най-отпред приготвиха копията си. Онези по фланговете държаха мечове. По лицата на всички се четеше ужас.

Двама от воините се отдръпнаха по-назад. Те бяха въоръжени с арбалети.

Отново долетя шум, този път изтърколването на камъче. Приготвените за хвърляне копия трепнаха, но след миг отново бяха хванати здраво. Четиринадесет чифта очи се взираха в мрачния отвор. Тиан яростно триеше въжетата.

Внезапно някакво тъмно създание изскочи от тунела, намиращ се от лявата страна на средния. Друг лиринкс изхвърча от четвъртия тунел. Съществата блъснаха мечоносците встрани и нападнаха в гръб въоръжените с копия. Трима погинаха моментално, четвърти успя да забоде копието си в лиринкско бедро, с което оръжието се строши, последвано от гръбнака на своя притежател.

— Съберете се около мен! — изрева Ги-Хад, пристъпвайки напред заедно със сержанта. — Стрелци, огън!

Арбалетите изкънтяха. Лиринкс със зелен гребен рухна, прострелян в окото. Втори бе уцелен в рамото, но не обърна внимание на раната. Плочките на бронята му бяха дебели.

Оставаха четирима бойци с мечове, застанали до Ги-Хад. Те стояха рамо до рамо и размахваха оръжия, за да предоставят възможност на арбалетчиците да презаредят.

Трети лиринкс изскочи от средния тунел. Войниците бяха застанали с гръб към него. Трима дори не разбраха причината за смъртта си. Останаха сержантът и Ги-Хад.

Един от арбалетчиците стреля отново. Третият лиринкс, по-малък от останалите два, започна панически да протяга ръце към врата си. Миг по-късно се опомни, с един скок се озова край стрелците и ги уби. Умирайки, другият арбалетчик стреля към тавана. Болтът порази сталактит. Един от скалните късове се стовари върху главата на лиринкса и го повали. Вторият лиринкс съумя да изкорми Нъмбъл, но мечът на Ги-Хад се заби между гръдните му пластини. Бликна лилава кръв. Отговорникът отскочи и се затича по тунела, отвеждащ към кристалната мина. Накуцвайки, лиринксът пое след него.

През целия си живот Тиан не беше виждала подобно жестоко сражение. Навсякъде около себе си съзираше окървавени тела, някои мятащи се, други вече застинали. След едно последно движение най-после се озова свободна и можеше да се приближи. Дванадесет мъже лежаха на земята. Десетима бяха мъртви, а на останалите не им оставаше да живеят дълго.

Един от оцелелите бе красивият Пелф, който искаше да я изнасили. Замах на лиринкски нокти бе разкъсал гръдта му. През раната се виждаше парче дроб.

Въпреки всичко — Тиан изпитваше съжаление към него. Тя докосна челото му с ръка.

Очите му бяха широко отворени, изпълнени с ужаса на последните няколко минути, които войникът изглежда изживяваше отново и отново. Накрая погледът му, стрелкащ се безцелно, се спря върху лицето й.

— Знаех, че се каня да извърша нещо гнусно — рече той с глас, в който се четеше отвращение. — Аз съм виновен, че ни сполетя това…

Пелф се сгърчи. От раната му бликна кървава пяна, покрила панталоните му. Той се загледа в кръвта, сетне взе ръката на Тиан.

— Вземи кинжала ми, момиче. Избоди очите, съзирали с похот. Отрежи езика, подканял към скверно дело. Отсечи предателския ми…

— Мълчи. Ти умираш, Пелф. Не тревожи последните си мигове.

Тя бързо отиде при другия войник. Въпросният беше ранен смъртоносно и вече бе изпаднал в безсъзнание. Кръвта му запълваше хлътнатините по пода.

Тиан не се осмеляваше да последва Ги-Хад, не и при положение, че между двамата имаше жив лиринкс. Но и тук не можеше да остане, сред мъртъвците. Също така имаше вероятност лиринксът да се върне. Трябваше да има и друг изход. Може би онези звуци бяха свързани с това.

Но щеше да й е необходима храна, защото до фабриката имаше дни път — при положение, че намереше изхода. Тя взе раницата на лежащия в безсъзнание войник и вътре откри малко увити в плат дажби.

— Имаш ли храна? — попита тя с дрезгав глас. Чувстваше се неловко да ограбва мъртвите и умиращите.

— Вземи всичко. Имам и злато в кесията си. Вземи и нея! — отвърна й Пелф.

Тя взе провизиите, но не и златото. После прехвърли съдържанието и от раницата на сержанта, така че се оказа запасена с предостатъчно храна. Факлите вече догаряха. Всички тези трупове създаваха впечатление за някаква адска постановка. Тиан нарами раницата и пое към средния тунел.

Докато минаваше покрай по-малкия лиринкс, той внезапно се раздвижи и я сграбчи за китката. Занаятчията понечи да изтегли ножа си, ала създанието стисна и другата й китка. Ноктестата му ръка с лекота би могла да обвие черепа й. То я притегли към себе си. Сред ципестата кожа на лицето му изникна око. Голямо, кръгло, жълто, с вертикална зеница.

Главата му беше огромна — главата на Тиан би могла без проблем да се побере в пастта. Занаятчията знаеше за жестоката същност на лиринксите. Създанието щеше да се забавлява с мъките й, преди с милостиво закъснение да ги преустанови. Сивкавите му зъби се оголиха, облъхнали я с някак странно сладък дъх. По кожата, доскоро сива по магарешки, заблестяха цветове.

— Свършвай по-бързо! — беззвучно промълви Тиан.