Йън Ървайн
Геомант (19)

Осемнадесет

Нямаше смисъл от последващи дискусии, затова Иризис не ги и поде. Но в интерес на истината тя нямаше представа относно исканото от перквизитора и как би могла да го изпълни. Как се очакваше от нея да работи с Юлия, която потръпваше при най-малката светлинка, допир или звук? И как можеше вижданото от свръхсетивната девойка да бъде предадено?

Иризис отиде в работилницата на Тиан и отпусна глава в ръцете си. Някой я беше излъгал. Сега ставаше ясно, че на Тиан и през ум не й е минавало да саботира фабриката. Иризис бе позволила на чувствата и амбициите си да я подведат. И сега трябваше да плати за проблемите и страданията, които бе причинила. Съществуването, което бе построила с такова внимание, сега стремглаво рухваше около нея. И не можеше да бъде издигнато отново.

— Има ли напредък, занаятчия?

Строгият глас на Джал-Ниш я изтръгна от унеса на отчаянието. Тя повдигна глава и го видя застанал на — или по-скоро изпълнил — прага.

— Това е нетипичен проблем — сковано отвърна тя. — Налага ми се да обмисля подробно, преди да пристъпя към проектирането.

Дори и в нейните собствени уши думите звучаха неубедително.

— Спешно е! — студено напомни той.

— Съществуват много неизвестни, които трябва да определя. Как да общувам с Юлия, как точно функционира талантът й, как да го впрегна. Подобно устройство не е било изработвано преди. Създаването му не е нещо, което може да бъде отметнато за няколко часа. Дори съществува възможността исканото от вас да е практически неизпълнимо.

— Моли се да не се окаже така.

Сега Иризис отпусна глава върху плота на масата толкова силно, че си нарани челото. По-лошо от каквото и да е — смърт, дори размножителната палата — би било разобличаването й пред нейното семейство.

Иризис мразеше роднините си заради това, което й бяха причинили, ала същевременно трепереше да получи одобрението им и да постигне поставените от тях цели. Подобни новини биха опустошили майка й. И това не би било най-лошото. Тя, Иризис, щеше да бъде вписана в семейната История като измамница. Чернотата върху името й щеше да бъде увековечена. И като се вземе предвид почитта, която на Сантенар отдаваха на Историите, падението й сигурно щеше да бъде помнено до края на вечността. Тези хроники бяха същината на тукашната цивилизация; център, около който се съсредоточаваше всичко — и дребно, и велико.

Дори невежите селяци знаеха Историите си наизуст, с обхват десет поколения, че и повече. Останалите семейства ги записваха. Нейният род, родът Стирм, пазеше спомени за двадесет и шест генерации. Осемстотин седемдесет и една години. Детството на Иризис бе минало в заучаването на семейните хроники. И това не беше нищо. Най-високопоставените фамилии притежаваха записи, простиращи се три хилядолетия назад. Разполагаха и с личен хроникьор, по всяко време готов да предостави справочна информация.

Историята на семейството й беше за нея едновременно и океан, в който Иризис се давеше, и опънато въже, в което тя се беше вкопчила като опора.

Тя излезе, заключи вратата и отиде в стаята на Крил-Ниш. Механикът все още спеше дълбоко. Иризис приседна на крайчеца на леглото му и за дълго остана загледана в спящия. Дори Ниш, който преди няколко седмици бе умолявал за ласката й, сега я беше изоставил. Иризис не можеше да го вини, ала усещането се бе оказало неочаквано болезнено. Трябваше да се махне преди да е била отхвърлена отново, само че нямаше къде да иде.

Тя свали ботушите и чорапите си и се мушна под завивките. Тялото на Ниш беше затоплило леглото. Иризис се притисна към него, студена, и заспа.

Младата жена се събуди сред сумрак. Скоро Ниш също се раздвижи и я прегърна. Иризис внимателно го притисна към себе си.

— Иризис? — прошепна механикът.

Тя усети напрежението му.

— Да, аз съм — прошепна тя в ухото му. — Ако искаш да си ида, кажи.

Ниш стисна ръката й.

— Ти ми спаси живота.

Тя не отговори.

— Какво правиш тук, Иризис?

— Трябваше да избера между теб и самоубийство.

— Иризис!

Младата жена напразно опита да прикрие хлипа си с кашлица.

— С мен е свършено, Ниш. Ще разкрият, че съм измамница.

— За какво говориш?

Тя му разказа за Юлия и възложението на Джал-Ниш.

— Перцептор! — възкликна той, само че думите му преминаха в стон.

Иризис рязко се повдигна:

— Добре ли си?

Загрижеността й я изненада. В настоящото си състояние Ниш не би могъл вече да й е от полза. Но тя действително се притесняваше за него.

— Имам чувството, че някой е мушил врата ми с меч.

— Раната е лоша. — Иризис се загледа в мрака, скрил тавана. — Работил ли си с перцептори преди?

— Чувал съм да се споменава за тях, когато бях писар, но никога не съм срещал. Възможно е тогава да са говорели именно за тази Юлия.

— Какво си чул?

— Теоретизиране и пресилена възторженост. Моят наставник бе на мнение, че тези хора са същинска благословия. А негов приятел, адвокат, смяташе цялата идея за безсмислица и ненужен разход на време и пари. Татко заемаше средна позиция. Ако от някоя идея има практическа полза, той става неин привърженик и вярва в нея. Доколкото зная, перцепторите са странни хора, много нестабилни.

— Юлия е тъкмо такава. Тя има повече недостатъци и от мен.

— Какво искаш да кажеш? Ти все още си занаятчия, все още има надежда да получиш постоянна майсторска степен. След това, което направи тази сутрин, кой би повярвал…

— Ниш! — Тя го хвана за ръката, за да го накара да замълчи. От устата на Иризис противното прозвище не го дразнеше. — Истина е, че предците ми са все прословути занаятчии и майстори. Двама сред тях дори са овладели абсолютния връх на изкуството. Но аз не съм като тях, Ниш.

— Още от деня, в който майка ми усетила, че носи плод, тя започнала да построява плановете за бъдещето си дете. След раждането си не съм била заобиколена с възклицания относно външния ми вид, а с приготовления за бъдещето ми, които не са били нищо повече от огледален образ на миналото. Мислиш, че баща ми и чичо ми са постигнали много, защото са притежавали майсторско звание? Семейството ми гледа на тях като на неудачници, защото не са се издигнали до най-високата възможна степен. Те били обикновени майстори, непростимо падение. На мен се падаше да реабилитирам рода.

— От малка бях пленница на нашите Истории. Останалите невръстни си играеха с играчки, а на мен връчиха мънички инструменти, бракувани хедрони и стари контролери. Още не можех да ходя, но вече умеех да разглобявам и сглобявам контролерите. Преди да навърша шест, сама изработвах частите им. Преди да навърша дванадесет, можех да изработвам всичко — и най-дребната част за джобен хронометър, и най-изящното бижу, и най-сръдкавите оптични лещи. Мечтаех да стана бижутер. Знаех, че притежавам рядко умение в изработването на красиви неща. Дори контролерите ми представляваха произведения на изкуството.

— Но семейството ми не допускаше подобно нещо. Бижутер? Такова нищожно и невзрачно призвание? По реакцията им човек би си помислил, че съм пожелала да стана управителка на публичен дом. Не, аз бях орисана да бъда най-великата занаятчия на всички времена. Предопределена да върна позачезналата слава на рода Стирм. Това ми биваше повтаряно всеки ден. Нямаш представа как ме задушаваше амбицията им. Имаше само един проблем.

Иризис замълча. Ниш не каза нищо. След няколко минути тя продължи:

— Не умея да се включвам в полето, Ниш. Аз съм измамница!

Механикът се повдигна и запали лампата.

— Но това е невъзможно, Иризис. Ти изработваш най-съвършените контролери, които някога съм виждал.

— Лъжа, мамя и манипулирам останалите да направят това, което аз самата не мога. Имам голям опит. Върша го още от четиригодишна, когато установих, че съм изгубила таланта, притежаван от всеки член на семейството ми за последните пет поколения.

— Какво? — Ниш се вторачи в очите й.

— Беше четвъртият ми рожден ден. Бях облечена в най-хубавата си рокличка с панделки, най-сладкото момиче на празненството! — Иризис изстреля думата с жлъч. — Всички правеха разни показни трикове, всеки се стараеше да надмине другия.

— Какви трикове?

— Знаеш, обичайните неща.

— Нямам представа. Никой в рода ми не притежава този талант.

— Извинявай, приемам, че всички знаят. В рода ми хората го правят толкова често, колкото и миенето на ръцете.

— Какво правят, Иризис? — раздразнено запита Ниш.

— Извличат енергия от полето, за да изпълняват различни номера. Например посред лято в къщата да завали сняг. Или пък да поднесат сурова вечеря и да сготвят яденето направо в чиниите. Глупави дреболии, разсмиващи глупави дребни люде. Както и да е. На моя рожден ден чичо Баркъс, предишният майстор, ми даде хедрон и ми заръча да им покажа какво мога. И обяви, че аз съм щяла да надмина всички, макар че съм била най-малка. Братята, сестрите и братовчедите ми вече бяха съумели да ме намразят, защото непрекъснато им бе повтаряно, че аз съм щяла да стана по-добра от всички тях, взети заедно. Не мога да ти опиша под какъв смазващ натиск се чувствах в онзи момент, какво желание изпитвах действително да се проявя.

— Прекалено бях напрегната. Знаех, че съм най-добрата, защото изпълнявах номера още от прохождането си. Но желанието беше прекалено силно, а аз бях твърде нервна. Усещах таланта дълбоко в себе си, но не можех да го разгърна. За миг ме споходи мисълта, че няма да успея. И това реши всичко. От този миг нататък… колкото по-усилено посягах към таланта си, толкова по-дълбоко потъваше той, докато накрая не го изгубих. Този ден научих ценен урок — горчиво додаде тя. — Не отстъпвай пред страха и никога не трепери за нещо. За каквото и да е!

— Не разбирам — каза Ниш. — Какво си изгубила?

— Способността си да се свързвам с полето. Мога да го видя, мога да си представя стъпките, нужни да извлека енергия от него. Мога да построя целия субетерен канал, нужен за целта. Но когато се опитам да го сторя, не се случва нищо.

— И какво направи тогава?

— Единственото, което едно красиво момиченце може да стори. Разплаках се. Мама се разкрещя на чичо. Настана голяма суматоха — всеки винеше всички останали. Баща ми ми поднесе специален подарък. Майка ми постави хедрона в ръцете ми и направи номер, като каза, че съм била аз: накара цветята във вазата да замръзнат, така че когато ги почука с пръст, те се натрошиха на късчета. Възрастните ръкопляскаха, братовчедите ми се мръщиха, голямата ми сестра ме удари, когато никой не гледаше, после всички се разотидоха. Този ден научих два важни урока. Да използвам красотата си и да лъжа. Семейството ми не искаше да чуе истината, затова аз продължавах с лъжите. Дори се научих да лъжа майка си. Не беше трудно, самата тя искаше да бъде заблуждавана.

— Лесно се сдобих с място във фабриката. Не беше проблем да заблудя чичо Баркъс, а бях придобила такива механични умения, че никому не би минало през ума за неспособността ми. Измамата ми послужи добре по време на чирашките ми години. А когато станах занаятчия, нещата се улесниха дори още повече. Останалите занаятчии и чираците вършеха моята работа, уж под претекст, че се учат. Действително притежавам забележителен наставнически талант, макар и роден от отчаяние. В редките случаи, когато горното се провалеше, започвах да беснея или разчитах на тялото си. Мразя се заради всичко това, Ниш, но вече не мога да се върна назад. Страхът от разкриване ме ужасява.

Ниш се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

— По време на теста, когато бях на единадесет, позволих на екзаминатора да ме съблазни. Не виждах друг начин да остана скрита. А на последната проверка, на шестнадесет, самата аз съблазних екзаминатора — по същата причина. И го сторих много умело. Създадох впечатлението за огромен талант, подкрепен от родово величие, помрачен единствено от очарователна неувереност.

— Когато всичко друго пропаднеше, не се срамувах да се преструвам на скромна. Отивах при съответния висшестоящ и обяснявах онова, което ме затрудняваше. Знаех точно как да се приведа, за да изпъкват гърдите ми, и как точно да примижа с клепачи, на които блестят сълзи от объркване. Те смятаха, че само ми помагат да си припомня неща, които вече са ми известни. Сега наистина зная всичко, дори не по-зле от Тиан, но не мога да го направя!

— Всичко вървеше прекрасно дотогава, докато не умря чичо Баркъс. Тогава двете с Тиан останахме да си съперничим за мястото му. По онова време още не я познавах. Веднъж се изправих пред някакъв проблем и реших да се обърна към Тиан. Но се оказа, че нея не мога да манипулирам така, както можех да го правя с чичо — тя беше прекалено умна и прекалено нетърпелива. Тиан просто ми каза нужното и зачака да го направя. Не можеш да си представиш каква унизителна агония изпитвах в онзи момент, застанала с хедрон в ръце и вперен в мен поглед. Естествено, не можех да го сторя. Благодарих й, с мъка си наложих безизразно изражение, после изчезнах.

— За щастие тя отиде да посети майка си, през което време имаше снежни бури в продължение на седмица. Докато Тиан се върне, бях се обърнала към друг и бях успяла да разреша проблема си. Никога вече не потърсих помощта й. Тя не ме попита за начина, по който съм отстранила затруднението си, ала аз знаех, че не е забравила. Оттогава я намразих — тя подозираше некомпетентността ми и представляваше заплаха за мен. Затова исках да се отърва от нея. Знаех, че в един момент ще ме разобличи. Отвратително, нали?

— А с майсторска степен няма ли да ти е още по-трудно? — попита Ниш.

— Точно обратното. — В гласа й се прокрадна веселие. — Щях да се обградя със занаятчии, които притежават нужните умения и са лесни за контролиране. Хора, които не биха задавали въпроси; които са креативни, но им липсва амбиция. Прекрасно умея да се оправям с хората, освен това зная точно какво трябва да се направи. Просто самата аз не мога.

— Защо не постъпиш по същия начин и с Юлия?

— Проследяването на Тайното изкуство е непознат проблем, с който трябва да се заеме брилянтен разсъдък. Нямам представа как да подходя към него, същото се отнася и за останалите занаятчии. Ако Тиан беше тук, щях да бъда принудена да се обърна към нея. — Тя се засмя сухо. — Иронично, нали?

Механикът не отговори. Иризис угаси лампата. Ниш отново потъна в сън, тя — в отчаянието си. Защо бе изрекла тази изповед? Крил-Ниш беше не по-малък опортюнист от нея. Той щеше да използва наученото, за да укрепи позициите си. Имаше само един изход. Занаятчията тихо спусна крака на пода, като внимаваше да не разбуди Ниш.

— Къде отиваш, Иризис?

— Никъде. Което е животът ми с една дума.

Ръката му улови китката й. Иризис дръпна ръка, но не бе пусната. Тя дръпна по-силно, при което механикът залитна и си удари главата в нощното шкафче. Този път Ниш я пусна и извика от болка.

По коридора се разнесоха стъпки, те нахлуха. Фенер заслепи очите й. Иризис можа да различи пълничките очертания на Джал-Ниш. В коридора изникнаха и други лица.

— Какво става тук? — остро запита перквизиторът. — Какво правиш на сина ми? — Той я сграбчи за ръката.

Ниш потриваше главата си. Струйка кръв се стичаше изпод превръзката на шията му. Иризис затаи дъх и зачака неизбежното предателство. Младата жена не изпитваше никакво съмнение, че такова ще последва, защото тя преценяваше останалите единствено по себе си. Механикът възнамеряваше да стигне далеч, а тя бе застанала на пътя му.

Джал-Ниш продължаваше да гледа настойчиво.

— Мръдни се, жено, остави ме да ида до него.

Падналият от леглото Ниш се изправи на крака, макар и със залитане. Хвърли към Иризис поглед, който тя не можа да разбере, затова се подготви за най-лошото.

— И сам мога да се оправям с проблемите си, татко, благодаря.

— Не можеш! — озъби се перквизиторът. — Което става все по-очевадно.

Крил-Ниш се облегна на шкафчето. Впери поглед в баща си и издаде напред мъхнатата си челюст.

— Беше обикновена дрязга между любовници, за което не се нуждая от помощта ти. Престани да се месиш в живота ми, тате.

Тези думи явно представляваха еквивалент на плесница, защото Джал-Ниш Хлар изглеждаше като зашлевен. За пръв път някое от децата му се осмеляваше да му противоречи. Сетне кимна, сграбчи Иризис за ръката и я дръпна.

— Върви в работилницата си. Времето не чака.

— Тя остава! — рязко заяви Ниш.

Иризис местеше поглед между двамата. Какво бе замислил Ниш?

— Двамата работим над проблема, който си й задал — продължи механикът.

— Той няма нищо общо с теб, Крил-Ниш — отвърна баща му.

— Аз съм механик. Умея да изработвам и сглобявам. Зная как да разговарям с хората, владея много езици. Иризис и аз ще се научим как да общуваме с Юлия и ще разрешим проблема ти, татко.

Лицето на перквизитора бе станало неразгадаемо. Той се навъси, кимна и тихо затвори вратата след себе си. С треперещи ръце Ниш запали фенера и приседна на леглото. Лицето му бе лъснало от пот.

Иризис не помръдна.

— Защо направи това?

— Ти какво очакваше да сторя?

— Да му кажеш истината — отвърна простичко тя. — Нека не се заблуждаваме, Крил-Ниш. Аз не съм добър човек, ти също.

— Може и така да е. Ала от своето детство съм запомнил едно: да бъда верен на семейството и приятелите си.

Иризис усети неочаквана буца в гърлото си и се постара да я прикрие. В живота й бе имало малко приятелство. Взаимоотношенията й с останалите винаги се бяха ръководили от правилото „използвай повече, отколкото биваш използвана“. Приятелството беше слабост, която останалите допускаха. Никога не бе го разбирала.

— Защо, Ниш? Извинявай. Крил-Ниш.

— Зная, че лъжеш, мамиш и заговорничиш. И че може би си убила аптекаря. Но и те видях тази сутрин на стената. Ти демонстрира храброст, която аз не притежавам.

— Бях ужасена! Трябваше да го убия, иначе то щеше да убие мен. Да бъда изядена от лиринкс… — Жената потръпна.

— Значи още по-похвално — меко възрази Ниш. — Ти уби лиринкс съвсем сама, Иризис. Не са много хората, които са в състояние да се похвалят с нещо подобно.

— Просто имах късмет с изстрела — рече тя, все още нащрек.

— Майсторски изстрел! А операцията ти спаси живота ми.

— И имаше равна вероятност да те убие. Може пък да съм се опитвала да сторя точно това, а…

— Но не си го сторила. Всички останали се бяха вцепенили, а ти на мига разбра нужното. Те щяха да ме оставят да умра, защото бяха прекалено изплашени да направят опит. А ти опита, макар да знаеше, че ако се провалиш, ще умреш на свой ред. Перквизиторът не е от онези, които прощават.

— Това беше порив. Дори не спрях, за да се замисля за последствията.

— Преценила си всичко в рамките на миг. Възможно ли е… възможно ли е да си влюбена в мен, Иризис?

Тя не можеше да повярва, че Ниш — или който и да било друг — би седнал да мисли за нейните чувства.

— Не се ласкай, петнисти ми Ниш-Нашчо. Любовта превръща в глупаци и най-умните хора. Аз само се опитвах да си спечеля благоразположението на баща ти.

— А преди няколко минути аз исках да придобия благосклонността на твоето семейство! — остро каза той. — Ако нямаш нищо против, ще си лягам. Уморен съм и вратът ме боли. Лека нощ!

Иризис остана в сянката на полузатворения фенер. Понечи да каже нещо, но замълча.

— Защо още стоиш? Какво има? — раздразнено попита механикът, притиснал врата си.

— Нищо — прошепна тя. — Нищо.

Занаятчията излезе и безшумно затвори вратата след себе си. Върна се в притъмнялата работилница и седна пред масата, за да размисли. Разхождаше се сред пустошта и обръщаше разни камъни, с очакването да открие нещо отровно под тях. Но не го стори. Откриваше само студени сенки, а също и неща, които й бяха непознати.