Йън Ървайн
Геомант (63)

Тридесет и девет

Хани я дърпаше за ръката.

— Тиан, бързо!

Занаятчията се изправи. Чувстваше се вледенена. Обгръщаше я ревящ пукот. Сини висулки висяха от зиксибюла. Надушваше прах, смътно помнеше звука от падащи отломки.

Момиченцето продължаваше настойчиво да я дърпа.

— Погледни какво става!

Амплиметът бе изгубил сиянието си, но усукванторът блестеше с ослепителен пламък, заливащ повърхностите си с цветове. Вертикално разположеният тороид приличаше на огнен обръч. Сиянието му падаше над главата на Тиан, където се фокусираше, преди отново да се размие. То бе пробило дупка в стената, за да се насочи към средата на съседната огромна зала, където образуваше друг кръг, с радиус от пода до тавана. През него със свистене навлизаше въздух. Вероятно това беше дверта, макар че нищо не се показваше от нея.

Нещо изникна в ума на Тиан, откъслек от времето, в което бе лежала в безсъзнание: писъци, избухвания на светлина и жежкост, крясъци на крайна агония, на хора, чиито вътрешности се оказват отвън. Тази мисъл изчезна почти толкова бързо, както и се беше появила, но последвалото я упорстваше: мъката на хиляди души. По тялото й плъзнаха ледени тръпки. Какво се беше случило с аахимите? Къде се бяха озовали?

В далечния край на помещението се виждаше светлина, синьо-бяла, долитаща откъм лед. Някаква грешка ли беше допуснала? Малката идиотка е сглобила зиксибюла обърнат наляво, бе казал Витис. Какво значеше това?

— Трябва ли да бягаме? — Хани все още стискаше ръката й. Откъм пукнатината долиташе ледено стържене.

— Не зная.

Ледът утихна. Подът се разтърси два пъти. С грохот друго парче от планинската стена рухна. Навсякъде се посипаха отломки. На места подът се отрони. По-голямата част от отломките отново се изсипаха навън.

Двете се затичаха към пукнатината. От нея вееше страховит мраз, защото огромният глетчер от тази страна на планината се беше надигнал, за да се притисне към склона, беше се пропукал и отново спаднал. Скалата под тях се беше загладила.

Огромен леден къс политна навън и се заспуска с гръмовен рев. Тиан потръпна. Облеклото й определено не беше предвидено за такова време.

— Там нещо става — каза Хани.

Прожектираният кръг беше потъмнял. Сенки танцуваха по отсрещната стена.

— Той идва! — възкликна шумно Тиан и прегърна детето. — Той идва, Хани!

Занаятчията се затича напред. Кух грохот разтърси пода. В основата на кръглия вход изникна тъмна форма. Тя започна да се придвижва с усилие. Концентрични дъги се разливаха по нея, опън на недотам еластична бариера.

— Не може да премине — каза детето.

Последва ослепителен блясък, придружен с гръм. Подът отново се разтърси. Диск мъгла покри очертанията на портала. Тъмната форма го прекоси, а мъглата изчезна в противоположна посока.

— Какво е това? — прошепна Хани.

— … Не зная. Може би някакъв тип кланкер.

— Какво е кланкер?

Естествено, че детето нямаше откъде да знае. В тази земя не се срещаха бойни машини.

— Превозно средство, което се движи само, без да са му нужни коне, биволи или елени.

Сега изникващите очертания съдържаха повече елементи. Появи се дълга, пресечена муцуна от синьо-чер метал, отвъд която имаше кръгла кабина, покрита с метален корпус. Обгръщаше го жълтеникав дим, който машината бе донесла с преминаването си. Тялото беше дълго и широко, с жлебове, издатини и изпъкнали фарове. Горната му част се скосяваше назад. Приличаше на нещо, сътворено от скулптор, гениален скулптор. Смъртоносно произведение на изкуството.

— Наистина прилича на кланкер — промърмори Тиан, — само че е по-голямо. Поне десетина екипирани биха могли да се поберат вътре. Как ли успяват да обработват метала така добре?

Редом с тази машина кланкерите от завода й биха изглеждали като дело на селски ковач. Тиан изгаряше от желание да зърне кабината и механизма.

— Но то няма колела — каза Хани.

Под машината се носеше жълтеникаво сияние, което леко замъгляваше гледаните през него контури. Освен това липсваше обичайното стържещо дрънчене, оповестяващо надлъж и нашир приближаването на кланкер. Тази машина се придвижваше с почти безшумно жужене и моментно просъскване.

— Това е конструкт — сети се Тиан. — Няма какво друго да е.

Конструктът изцяло излезе от портала, обърна се в другата посока, после отново се завъртя към тях, спря. Втори конструкт изникна зад него, последван от трети. Младата жена изпита някакво неясно лошо предчувствие. Тези машини излъчваха заплаха.

— Хани — тихо промълви тя. — Върви да се скриеш. Не излизай, докато не те повикам.

— Защо, Тиан, какво има?

— Послушай ме! По-бързо!

Хани изхлипа объркано и започна да се прокрадва назад. С крайчеца на окото си Тиан я видя да се стрелва наляво сред отломките. Самата тя приклекна зад една рухнала колона.

И на нея й идеше да заплаче. Какво ли си мислеше момиченцето? Че отново щеше да се случи някакво нещастие? Не, не биваше да го допуска. Приливът на решителност накара Тиан да се изправи и да се покатери върху колоната.

Трите конструкта се носеха из залата. През портала изникваха още, един след друг. Движеха се тъй близо, че буквално се докосваха. Само след минути бяха дошли стотици конструкти. Всички имаха сходна форма, но се различаваха откъм детайли и големина. Виждаха се машини, достатъчно едри да пренасят петдесетина души, и такива, в които едва би могло да се побере малочислено семейство. Край някои конструкти тичаха хора, други се бяха хванали от външната страна и се возеха там.

Машините се подредиха зад трите челни конструкта: оформиха двадесет колони, съдържащи сто редици. А през портала продължаваха да изникват още. Две хиляди конструкта. Ако всеки побираше дузина, това правеше двадесет и четири хиляди души. Малко повече от няколкото хиляди, които беше казал Минис. Но все пак това беше капка в морето в сравнение с милионите човеци. Освен това аахимите идваха като съюзници.

Тиан стоеше в средата на залата, съвсем сама. Машините се приближиха на петдесет крачки от нея, сетне спряха — всички, едновременно. Забележително. Плашещо!

Куполът на най-предния среден конструкт се разцепи и се отмести назад, за да разкрие платформа, на която стояха седмина. Повечето бяха със смугла кожа и почти глава по-високи от обитателите на Сантенар. Но имаше и една жена, с бледа кожа и червена коса, която не беше по-висока от Тиан. Всички те носеха лъкове, мечове или други познати оръжия. В задната част на машината имаше бойна кула. Към нея бе прикрепен механизъм, подобен на копиехвъргачка.

Левият от челните конструкти също се разтвори. Това стори и десният. Шестима аахими стояха на всяка платформа. Тиан диреше с поглед Минис, но не го откриваше. Всички те изглеждаха изтощени — покрити с белези и сажди — и въпреки това съумяваха да излъчват осъзнато достойнство. Въпреки проблемите си, те бяха облечени пищно. Тиан неволно се погледна и потръпна. Цялата беше покрита в прах, коляното й надничаше през скъсания крачол. Освен това и без да поглежда знаеше, че косата й е същинска отврат.

Висок мъж пристъпи напред върху платформата на средния кланкер. Тиан разпозна Витис, макар и изглеждащ още по-измъчен. Беше се вторачил. Изглежда изпитваше затруднения да се владее.

— Коя си ти — загърмя гласът му на общия език, — застанала пред могъществото на аахимите?

Отличаваше се с богато и плътно звучене — глас, свикнал да командва. Акцентът беше странен, говореше за изучаван в изолация език. И той, подобно на Минис, произнасяше всеки звук отделно. Това придаваше решителност на звученето му.

— Тиан — извика тя в отговор. Собственият й глас прозвуча слабоват и писклив. — Аз изработих устройството, довело ви тук.

— Погрешно! — ревна той.

Занаятчията неволно отстъпи назад.

— Сглобила си зиксибюла погрешно! Разменила си ляво и дясно. Всичко е огледално на правилното. Твоята глупост причини загубата на мнозина сред нас, изчезнали в празнотата. — Той потисна ридание. — Глупачка. Кланът ми бе унищожен.

Вцепени я ужас.

— Съжалявам — прошепна тя, припомнила си виковете, писъците, хилядократната агония. — Ужасно съжалявам. Сглобих го точно както ми бе показано.

— Скверниш паметта на мъртвите ни! Не смей да оправдаваш некадърността си.

Тиан си пое дъх.

— Следвах дадените ми инструкции. Ако световете ни са огледални, защо не ми казахте?

— Трябваше сама да провериш! — отровно изсъска той.

Девойката се чувстваше като чираче, изправено пред разгневен учител. Само че сега стоеше пред двадесет и четири хиляди гневящи се.

— Опитах да се свържа с вас, както ми казахте. А вие не отговаряхте. Освен това ти знаеше за състоянието на вратата, преди да напуснете Аахан. Чух те да го казваш. Ти заграби контрола върху портала. Грешката се дължи на теб.

— И смееш да ме обвиняваш? Аз съм Витис от клана Интис, Първи аахански клан! Поклони се и сведи глава, когато разговаряш с мен! Нима на човеците не е позната страхопочитта?

Тиан премълча гневните си думи. Този мъж си беше изгубил ума от мъка. Поне се надяваше останалите аахими да не приличат на него. Във всеки случай нямаше намерение да демонстрира подобна почит.

— Къде е Минис, любимият ми?

— Любим? — невярващо повтори той. — Отдръпни се от пътя ни.

— Аз спасих народа ви, което коства немалко на мен и на сънародниците ми. Мнозина умряха заради вашето спасение. Така ли изразявате благодарност? Искам да говоря с Минис.

Друг мъж, по-нисък и по-възрастен, си проправи път пред Витис.

— Наистина сме ти благодарни, Тиан — каза Луксор.

Триор застана до него. Косата на Луксор бе сивкава. Нейната беше черна, също като тази на Тиан, само че къдрава. И кожата й бе по-смугла.

— Аз съм Луксор от клана Измак.

— А аз съм Триор от клана Натаз — представи се жената. — Ние сме предводителите на аахимите. Витис пожела да поеме водачеството на тази експедиция. Не приемай присърце горчивите му думи, Тиан. Току-що пред очите му погина целият му клан — до последното дете, до последния мъж, до последната жена. Прости гнева му.

Тиан сведе глава.

— Назови наградата си — каза Луксор — и ще я получиш.

— Не искам награда. Не ви помогнах, надявайки се на отплата.

Освен Минис.

— Благородни думи — каза Триор. — Ти направи на аахимите услуга, която никога няма да забравим. Ще ни покажеш ли амплимета, Тиан? Никой сред нас не е съзирал подобно нещо.

Може би искаха да й го откраднат? Но какво им пречеше просто да си го вземат със сила? Тя нямаше с какво да ги спре. Само че Тиан желаеше да намери нови съюзници, не нови врагове.

— Той е там, в онази стая отвъд дупката — посочи тя.

— Оставете го! — изръмжа Витис. — Вече е омърсен и е безполезен.

— Но… — поде Триор.

— Спомнете си проклетото Огледало! — беснееше Витис. — Този кристал ще се окаже също тъй коварен, ако го докоснем.

— И все пак бих искала да го видя — отвърна Триор. — Подобни проявления попадат в спектъра на изследванията ми.

— Не бива да губим време! — отсече Витис. — Не бива да губим предимството си.

— Но ние се намираме в Тиртракс! — възкликна Триор. — Това е най-величественият град, който някога сме построявали. Предците на моя клан са създали това място.

— Те са били врагове на Първия клан! — тросна се Витис.

— Това е било отдавна — отвърна Триор. — Повечето аахими в момента умират на Аахан. Останалите изчезнаха в празнотата. Ние сме всичко, което е останало от вида ни, и не можем да си позволим вражди. Трябва да огледам града и да открия причината за изоставянето му.

— Няма време! Мистиците на този свят трябва да са потръпнали от количеството освободена тук енергия. Сигурно вече мобилизират силите си и ни търсят. Като предводител на Единадесетте клана — гласът му леко потрепера — нареждам да тръгнем веднага.

— Така да бъде — отстъпи Триор, — но първо трябва да почетем Тиан. Минис, излез.

Млад мъж се изкачи върху платформата на средния конструкт. Останалите се дръпнаха, за да му направят място. Тиан впери очи в него. Минис беше висок, но не прекалено; със силно телосложение, но не прекалено мускулесто. Тъмната му коса се стелеше около ушите. Лицето му изглеждаше малко по-слабо от това, което бе запомнила, но пък челото бе все така благородно, устните също тъй чувствени.

— Минис! — високо каза Тиан. — Дойдох, както ти обещах. Прекосих половината свят, за да те доведа тук.

Тя разпери ръце, очакваща той да се затича насреща й.

Минис продължаваше да се взира в нея, сякаш я виждаше за пръв път. Дълбоко в себе си Тиан бе пронизана от внезапен хлад. Но може би Минис беше прекалено сдържан, за да реагира по такъв начин пред толкова очи.

— Минис. Ти прояви загриженост към мен. — Още не смееше да споменава обич, не и сега. — Приготвила съм ти подарък.

Бръкна в окачената на колана й кесия, затича се напред. Спря на няколко дължини от конструкта и протегна пръстена.

— Изработих го със собствените си ръце, Минис. За теб.

Тя замълча. Пръстенът наистина беше красив, ала навсякъде около нея личеше далеч по-голямо великолепие. Всичко, излязло изпод ръцете на аахимите, беше смайващо. Нейните умения изглеждаха примитивни. Нейният подарък само щеше да го посрами.

Минис се усмихна и протегна ръце. Пръстите му бяха необичайно дълги, отличителен белег на всички аахими. Зениците му бяха овални.

— Тиан, любима — заговори той. Гласът му бе плътен като този на Витис, но съдържаше повече топлота. — В първия миг не те познах. Помня обещанието си. Възнамерявам и да го спазя.

— Достатъчно глупости! — кресна Витис, като отново си проправи път най-напред. — Погледни я каква е повлекана. Не съм те отгледал за това, приемни сине. Сега ти си единственият ми наследник. Няма да позволя подобно нещо. Подхвърли й торба платина и да си ходи.

— Но, Витис, приемни…

— Били сме роби в собствения си свят в продължение на хиляди години, приемни сине. Спечелихме свободата си, за да изгубим света си. Историята се отнася жестоко към аахимите. Но ние никога вече няма да бъдем роби! Моят клан загина, за да можем всички ние да се озовем тук. И ако ни е съдено да превърнем този свят в наш, не можем да си позволим да изгубим дори едничък аахим. Особено теб, Минис! Ти си всичко, което ми е останало. Заедно ще възродим клана Интис.

Пръстите на Минис, които се бяха протегнали и почти докосваха пръстена, се отдръпнаха.

Тиан безсилно отпусна ръката си. Не беше в състояние да продума от бушуващите в нея чувства. За такава отплата ли бе прекосила половин Сантенар?

— Тиан! — настойчиво заговори Минис. — Ние съвсем не сме такива, за каквито ни мислиш. Повярвай ми, Тиан. — Той понечи да слезе, но Витис не му позволи.

— Не се унижавай, момче. Ние сме аахими. И ни предстои да завладяваме цял един свят.

— Моля те, приемни татко.

Витис подхвърли някаква торба на земята. Тя издрънча при приземяването си.

— Торба платина за помощта ти, Тиан.

— Проклет да си! — процеди тя. — Не можеш да ме купиш.

Минис се беше спуснал по страничната стълба и висеше с крак, протегнат към земята.

— Тиан…

— Върни се, момче — натърти Витис. — Стъпиш ли на пода, преставаш да бъдеш аахим.

— Но, приемни татко, честта…

— Честта налага да защитаваш останалите като теб. Никого не можем да си позволим да изгубим. Най-малко теб.

Минис се поколеба. Едва сега Тиан осъзна мекушавостта му — той се опитваше да угоди на всички.

— Превъзхождат ни хиляда към едно — меко каза Витис. — Нужен си ни, Минис.

Минис продължаваше да виси на стълбата. Лицето му изразяваше вътрешната му борба. Тиан мълчаливо се молеше. Не, той не можеше да я отхвърли след всичко това, което тя бе сторила и изстрадала за него. Очите им се срещнаха. В неговите тя зърна изгарящ копнеж. Той я обичаше, тя знаеше това. Трябваше да я обича!

Мигът се разтегли до вечност. Тиан усещаше погледите на безброй очи, плъзгащи се по лицето, лошата прическа, окъсаните дрехи. Знаеше какво си мислят те.

— Какво реши, момче? Мърлата ли ще избереш, изоставяйки собствената си плът и кръв, възлагала ти такива надежди? Вечна прокуда? След двадесет или тридесет години тя ще умре. А изоставил ли си ни веднъж, никога не ще те приемем отново.

Минис обърна глава към платформата:

— Ами ако я вземем със себе си?

Витис изглеждаше втрещен от това предложение, ала Луксор и Триор настойчиво му зашепнаха нещо. Очевидно те подкрепяха подобен компромис.

— Не и като твоя партньорка, Минис! Тя не е аахим. И сам знаеш каква е ориста на смесените деца. — Другите двама отново се обърнаха към него. — Ето какво. Макар тя да допусна грешка при изработването, постъпката й съдържа чест. Можеш да я вземеш като своя наложница. Но трябва да бъдеш много предпазлив.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Тиан? — с умоляващи очи се обърна Минис към нея. — Да бъдеш моя любима?

Тя бе покъртена от обидата. Далеч не бе имала предвид нещо подобно. Да бъде наложница — това звучеше прекалено сходно с размножителната палата. Но… щеше ли да е по-добре да изгуби Минис?

Минис повдигна ръка, отпусна я, сетне отново я повдигна.

— Тиан…

Някакво движение откъм сенките от лявата страна на занаятчията го накара да замлъкне. Нещо изскочи от скривалището си. Тиан съвсем беше забравила Хани. Какво ли бе започнало да си мисли момиченцето, чувайки всичко това?

— Не ме оставяй, Тиан! — писна детето. — Моля те, не отивай с него!

Младата жена осъзна опасността със закъснение:

— Хани, не! Не се приближавай!

Мъжът в бойната кула на средния конструкт се прицели и стреля. Оръжието изстреля копие със заоблен връх, предназначено да зашеметява. Копието полетя към тичащата Хани и с отвратителна точност я удари право в гърдите. Момиченцето отхвърча назад и рухна.

Тиан захвърли пръстена и се затича към нея.

— Хани!

Тя коленичи край малката, рухнала по гръб като изпусната кукла. Хани се опитваше да диша, но гърдите й бяха премазани. Откъм гърлото й долиташе хриптене.

Хани извърна очи към нея.

— Боли — промълви тя. — Тиан, помогни ми, сестро.

— Разбира се, че ще ти помогна. — Сълзите не й позволяваха да види почти нищо.

— Няма да ме оставиш, нали? — задавено попита Хани. — Както баща ми, майка ми и лелите? — Детето успя да си поеме дъх, при което тялото му се разтърси от спазъм.

— Никога няма да те оставя, Хани. Ще бъда с теб до деня на смъртта си.

— Извинявай! — изхлипа момиченцето и напразно понечи да бръкне в джоба си. — Забравих…

— Какво си забравила, сестричке?

— Да ти дам подаръка. — Сълзите се стичаха по бузите й.

Тиан също не можеше да поеме дъх.

— Няма значение, Хани.

— Той е днес, а аз забравим! — с мъка промълви детето. — Прости ми, Тиан.

Хани измъкна нещо, увито в парче кожа от лодката на Тиан. Вътре имаше плетена кожена гривна, украсена с тромаво очертани цветчета.

— Обичам те, Тиан.

Все така насълзена, девойката взе гривната и си я сложи на лявата ръка.

— Благодаря ти, сестричке. Не си забравила. Денят все още не е свършил.

— Обичам те, Тиан. Ти ще ме излекуваш, нали?

— И аз те обичам, повече от всичко на света.

Тя започна да целува личицето й. Спря едва когато детето издъхна. Строшените от копието ребра бяха разкъсали дробовете.

Тиан взе Хани на ръце. Детето се оказа изненадващо леко. Тя се обърна и се приближи към конструкта. Крайниците на момиченцето висяха безжизнено във въздуха.

— Тя е мъртва!

— Поднасям съболезнования — каза Витис. — Злощастен инцидент.

— Тя е мъртва! — изпищя Тиан. — Осемгодишно момиченце! Вие сте хиляди, с най-могъщите бойни машини на Сантенар, а сте толкова изплашени, че се чувствате застрашени от едно дете? Бъди проклет, Витис. Никакво благородство няма у аахимите. Вие сте най-страхливите от всички обитатели на Трите свята!

Витис пламтеше от гняв.

— Никой не може да говори така за аахимите, без значение на сан или заслуги. Ти не си достойна да бъдеш наложница. Предложението вече не важи.

— Страхливци! — изсъска Тиан. — Клетвопрестъпници! За вас думата не означава нищо.

Витис й подхвърли друга торба.

— Репарации за детето. Сега се отдръпни.

— Не можеш да купиш живота на едно дете. Както не можеш да купиш мен!

Тиан погледна към Минис. Той се взираше в нея. Може би все още имаше надежда.

Минис отпусна единия си крак върху пода.

— Стореното не може да бъде отменено — изръмжа Витис, — без значение колко съжаляваме. Не можеш да направиш нищо, приемни сине. Всичко е свършено. Ела и заеми полагащото ти се място.

Всичко щеше да е съвсем различно, ако поне един от вас покажеше истинско съжаление. Поне ти, Минис. Моля те.

Минис се беше загледал в детето. Сълза блестеше в едно от очите му. В следващия миг той взе решение. Младежът сведе очи, а Тиан разбра, че е изгубила всичко.

— Наистина съжалявам, Тиан. — Той се изкачи обратно на платформата и застана до Витис.

Конструктите отново се раздвижиха — и отново в пълен синхрон. Тиан не помръдна от мястото си. Предизвикваше ги да я прегазят. Беше вперила поглед в лицето на Минис, ала той гледаше право напред.

Предната редица я заобиколи. Останалите редици сториха същото, отправили се към пропуканата стена. Отвъд нея поемаха над струпаните ледени и скални отломки, за да се отправят към долината.

— Проклети да сте! — изпищя Тиан. Внимателно остави тялото на Хани, грабна торбите с платина и ги захвърли след конструкта на Минис. Но и това не я накара да се почувства по-добре. Тя приседна на пода и взе бледата ръчица на детето в скута си. Всичко бе напразно. Бе заплатила с живота на Хани за спасението на тези неблагодарници. Толкова много смърт я беше съпровождала, докато отнесе амплимета тук. Флууни, Джини, Лиса, Джоейн, цели взводове войници, лиринкси. Труповете отново изникваха пред очите й. Не, цената бе прекалено висока.

Конструктите продължаваха да се точат около нея — това продължи около час и половина. През цялото това време Тиан държеше мъртвото тяло на Хани.

— Кълна се в това убито дете — прошепна тя, — че никога вече няма да обикна! Проклинам те, Минис, и целия ти род, за вечни времена. Предателството ти ще бъде отмъстено. Ще съжаляваш, че си ме оставил жива, благородни аахиме!

И това не я накара да се почувства по-добре. Загледана невиждащо след тях, Тиан бе сепната от трясъка на метално стържене. Три конструкта, притиснати един към друг, се олюляваха на границата на портала. Друга машина ги бутна. Те полетяха към пода и се разбиха. От разрушените конструкти изпълзяха аахими, които се затичаха да се хванат за останалите машини. След още двадесет и два конструкта притокът секна.

Тиан се приближи до портала, с Хани на ръце. В него видя дълъг тунел. Червейна дупка, виеща се в безкрайността. Виждаха се още стотици конструкти, но те не можеха да излязат.

По повърхността на дверта се разляха цветове. Тя започна да се разрушава, за да изчезне внезапно. Отново се чу онзи покъртителен вой — празнотата беше погълнала още аахими.

Последните двадесет и два конструкта се подредиха в редица. От тях блеснаха лъчи, насочени право към тавана: сигнал, може би реквием. После те се обърнаха и поеха след останалите машини.

Загледаната след тях Тиан бе споходена от нов ужас. Витис бе казал, че им предстои да завладяват свят. Сформирането на подобна войска би отнело години. Значи всичко това е било планирано отдавна. Аахимите я бяха използвали от самото начало. Минис въобще не я беше обичал — всички негови дела и думи са били театър.

Тиан бе предала света си. Бе дала, а в замяна й беше отнето.

 

 

Ниш, скрит в сенките, се взираше в редиците черни машини, увиснали високо над пода. Донякъде те приличаха на кланкери, само че превъзходството им над тукашните механизми бе видимо дори и от това разстояние. Любознателен познавач на Историите, Ниш отлично знаеше какво са.

Конструкти, изработени по подобие на машината, която харонът Рулке бе построил преди двеста години. Ниш не можеше да види екипажите — беше прекалено далече. Прие, че са лиринкси или техни съюзници. Във всеки случай беше ясно едно: те представляваха най-голямата заплаха, пред която Сантенар до този момент се беше изправял. А Тиан беше помогнала за идването им. Предателска кучка! Дългът му ставаше очевиден. Той трябваше да я залови и да я отведе да бъде съдена.

Сега конструктите се движеха отново, заобикаляха Тиан и се отправяха към пропуканата стена. Механикът се притисна надолу и придърпа Юлия. Само очите им надничаха над площадката.

Крил-Ниш броеше машините, отбелязваше си големината и въоръжението им, преценяваше числеността на пренасяните войници. Конструктите наброяваха повече от единадесет хиляди — значи най-малко сто и петдесет хиляди вражески войници. Тази стратегическа информация беше безценна, може би дори по-важна от залавянето на Тиан. Ниш трябваше да оцелее, за да отнесе информацията. Откъде се бяха появили? Тази армада бе достатъчно могъща, за да нанесе съкрушителен удар на Сантенар.

— Какво беше това? — попита Юлия, когато и последният конструкт беше далече.

Ниш отбеляза посоката върху картата си. Когато отново погледна към портала, той беше изчезнал. Тиан също я нямаше.

— Краят на човечеството.