Йън Ървайн
Геомант (48)

Двадесет и четири

Тиан премяташе из устата си парче от сушената риба, която й бяха дали снощи — единствената храна, с която разполагаше. Месото бавно омекваше в устата й, при което отделяше опушения си вкус.

Нещо прошумоля в дърветата от дясната й страна — надяваше се да е било птица. По брега лениво се плискаха мазни вълни. Въздухът бе изпълнен с миризмата на гнило. Облаците се бяха сгъстили, мъглите се разгръщаха над самото езеро.

Рибата не й се услади особено. Тиан прибра остатъка, отпи няколко глътки от езерото и продължи. След малко зърна лиринкска стъпка в пясъка. Оставилият дирята бе идвал от леса. Тя продължи срещу стъпките и скоро се натъкна на тясна пътека.

Младата жена пое по нея. Тук гората беше удивително гъста и в произтеклия сумрак беше трудно да следи очертанията на пътя. Многократно изгубваше пътеката, за да я открие отново. Най-после прекоси някаква падина и на другия склон откри просека, отвеждаща към кулата. От нея се разклоняваха и други пътеки, всички отвеждащи към водата.

Тиан започна да ги проследява една по една, но пак нямаше успех. В един момент тя осъзна, че търси на погрешното място. Лиринксите щяха да съхраняват лодката — или лодките — някъде около първото разклонение. Нямаше да я оставят на брега, където някоя буря можеше да я отнесе.

Онова, което по-рано беше взела за кръгъл камък — тук такива нямаше — се оказа лодка, изработена от кожа. А може би не заслужаваше подобно наименование, защото приличаше по-скоро на дълбока купа. Кожата бе опъната около дървен скелет. Дъното бе изработено от плетена тръстика. Вътре бе прикрепено нещо, приличащо на покривало от мека кожа, в края на което бе внизан шнур.

Лодката се оказа поносимо лека. Край едно дърво бе подпряно гребло, редом с навита мрежа. Тиан метна и двете вътре и започна да влачи лодката към брега. Тя се закачи в някакъв корен. Тъй като се притесни, че подобен пренос може да разкъса кожата, занаятчията изпразни лодката, повдигна я над главата си и със залитане се отправи към езерото.

Когато най-сетне го достигна, краката й бяха отмалели. Тя остави лодката на земята, метна раницата си вътре и приклекна, за да си почине. В този момент дочу някакъв звук, напомнящ затварянето на врата. Тиан веднага скочи и затича да вземе веслото. Без него лодката ставаше безполезна.

— Снггрилкк!

Викът идваше от гората.

Друг подобен рев се разнесе от лявата й страна. Лиринксите бяха открили бягството и я преследваха! Тиан вече се връщаше на брега, когато зърна един да тича към нея. Друг лиринкс търчеше по пътеката.

Нямаше време да мисли, нямаше и възможност да се защити. Тиан метна веслото и мрежата в лодката, сетне трескаво я блъсна във водата. Плавателният съд беше тъй лек, че с готовност се плъзна по водната повърхност. Когато водата започна да стига до бедрата й, Тиан се опита да скочи в лодката, само че не успя, а само я блъсна още по-силно. Опита отново, този път с главата напред. Успя, макар че здравата си удари бузата във веслото. Лодката се наклони и Тиан изпищя, решила, че съдът ще се обърне, но съдът само се разклати.

До този момент девойката никога не се беше качвала в лодка, но по сегашното си преживяване съдеше, че не е пропускала нищо. Кожената купа едва не се обърна, когато Тиан се изправи. С мъка младата жена успя да я стабилизира и предпазливо обърна глава към брега. Трима лиринкси стояха там.

Не искаха да влизат във водата. Тя си припомни казаното от Рил — лиринксите бяха лоши плувци. Тиан се надяваше, че тези тримата не умеят да летят. Все пак един от тях навлезе, избутан от другарите си. Или по-скоро една, защото избутаният лиринкс беше висока женска.

Тиан взе греблото и го потопи. Тук на нея водата щеше да й стига до гърдите, а за лиринкса щеше да е едва до кръста. Трябваше да отиде към по-дълбокото.

Тя оттласна веслото. Лодката не се придвижи, а само се завъртя около оста си. Тиан направи опит да загребе от другата страна, което единствено обърна посоката на въртенето. Проклет съд!

Лиринксът се приближаваше. Тиан подири дъното с веслото и тласна силно. Този път лодката се придвижи напред.

Женската крачеше много внимателно. Нададе хленчещ вик, когато водата достигна хълбоците й. Тя се обърна и погледна към другарите си, които й правеха знаци да продължи. Тиан я разпозна. Това беше Вирко, женската, определена за служебна защита на Рил при пристигането им.

Сега Вирко се намираше само на няколко дължини от Тиан. На сушата би преодоляла това разстояние с един скок. Изглежда лиринксът започваше да се одръзновява. Гърдите й се издуха, гребенът й се изправи, а кожата й придоби ярък червен оттенък. Тиан не я изпускаше от очи, повдигнала весло. Лодката бавно се носеше.

Вирко скочи, но не успя да преодолее разстоянието и падна във водата. Веднага издигна глава над вълните и изпищя. Очите й бяха разтворени широко, устата зееше.

Лодката бе спряла да се движи. Вирко се намираше на едно весло разстояние. Още две крачки и щеше да сграбчи лодката. Женската отри очите си и си пое дъх. Тиан захвърли греблото. Когато Вирко скочи отново, тя метна мрежата отгоре й.

Лиринксът се замята, с което още повече се оплете. Отново падна във водата и този път й отне далеч повече време да изплува. Тя изникна на повърхността, безпомощна, нанасяща напразни удари. После отново потъна.

Ужасеното й изражение покърти Тиан. Ако имаше начин да отмени хвърлянето на мрежата, би го сторила. Болезнено осъзнаваща, че току-що е убила същество, споделящо плашещо сходство с нея, младата жена отново започна да оттласква лодката.

Останалите лиринкси навлязоха във водата. Тиан успя да се озове в по-дълбокото, където ветрец понесе лодката на юг. За момента в безопасност, тя гледаше как двамата вземат Вирко и я издърпват на брега, където я извадиха от мрежата. Женската не помръдваше. Явно наистина се беше удавила. Тиан не можеше да си го прости.

Потръпваща заради студа, тя се взираше в шаващите върху брега лиринкси и оставяше лодката да се носи произволно.

Около час по-късно тя клечеше в лодката, завита с коженото платнище, увила шнура му около врата си. То не й предоставяше кой знае каква защита от стихиите, но пък беше по-добре от нищо. Лодката продължаваше да лъкатуши из мъглите. Калисинската кула отдавна не се виждаше. Заснеженият отсрещен бряг на езерото също бе забулен. Тиан нямаше представа за посоката, като нищо можеше да е поела обратно към острова.

Бе започнала да се бори с ново парче сушена риба, когато някаква сянка пробяга над нея и очертанията на лиринкс закриха слънцето. Вторачена, Тиан трескаво започна да смъква платнището, при което единствено съумя да се оплете вътре. Шнурът се пристегна и тя се оказа пленница. Лиринксът летеше надолу, протегнал ноктите на задните си крака, за да я грабне от водата. Тиан не можеше да се освободи. Можеше единствено да гледа.

В последния миг тя рязко се хвърли встрани. Лодката последва движението й. Тиан усети полъха от прелетелия край нея лиринкс. В следващия миг главата й разсече повърхността на езерото. Инерцията продължи движението и коженият плавателен съд се обърна изцяло, за да щръкне с дъното нагоре като гъба. Тялото на безпомощно увитата Тиан образуваше пънчето.

Девойката се нагълта с вода. Тя започна да се блъска встрани, за да накара лодката да заеме предназначеното си положение. Съдът се раздвижваше, но не достатъчно. Тялото на Тиан, увиснало ниско и в средата, предоставяше център на тежестта, който преди бе липсвал.

Вече започваше да се задушава от настъпващата през синусите й вода, когато внезапно се озова във въздуха, повдигната с все лодката. Езерото се стрелна под нея. В главата й зашумя гъделичкащо усещане. Лиринксът използваше Тайното изкуство, за да задържа във въздуха не само собствената си тежест, а и тази на натоварената лодка.

Тиан започна да се гърчи, като нанизана на кука риба. Лодката се отскубна, превъртя се и тежко се стовари във водата. Отново се преобърна с дъното нагоре, но този път Тиан си послужи с тежестта си, за да накара съда да се превърти още веднъж. Лодката зае нормално положение. Девойката успя да я уравновеси и задържи така, а пръстите й, междувременно открили острието, което диреха в раницата, отрязаха шнура около врата й.

Тиан се вкопчи в борда на лодката. Недалеч от нея лиринксът се поклащаше във въздуха. Видно беше, че той далеч не притежава мощта на Бесант. Крилете му нанасяха шумни удари. Той набираше височина, за да се стрелне отново. Този лиринкс също й беше познат: сравнително дребен, той бе стоял на пост пред вратата й. Макар да се беше отнасял към нея добре, Тиан не помнеше името му.

Тя прибра ножа в колана си, грабна веслото и се приготви да отблъсне атаката. Лиринксът се нуждаеше от дълго време, за да се издигне достатъчно. Но пикирането се разви почти моментално. Прибрал криле, той се понесе към нея.

Тиан вдигна веслото над рамото си и рязко го стовари към приближаващото се създание. Ударът пропусна, ноктите и крилете профучаха край нея. Лиринксът изпищя нещо неразбираемо, обърна се и атакува отново, без да набира височина.

Този път жената задържа веслото пред себе си, готова за удар. Иноземецът бясно махаше с криле, за да се удържи над водата. Личеше, че се уморява.

Лиринксът отново атакува, раззинал уста. В последния момент Тиан нанесе удар с веслото. То профуча край ноктите и го удари по брадичката, при което изскочи от ръцете й. Създанието залитна и се извъртя. Едно от крилете му забра водата. Не успя да се овладее достатъчно бързо и с плисък падна в езерото.

Тиан с мъка удържа лодката изправена. Главата на лиринкса изникна над водата. Създанието се опитваше да се издигне на повърхността, ала беше прекалено тежко. Очите му се въртяха ужасено. Крайниците нанасяха безполезни удари. Тежестта му бавно започна да го придърпва към дъното. Останаха да се виждат само мехурчета, скоро изчезнали на свой ред.

Младата жена подири с поглед греблото си. Виждаше къде е отхвърчало, ала нямаше как да го достигне. Не смееше да се гмурне, в сегашното си състояние не беше по-добра плувкиня от лиринкса.

Нищо чудно, че тези създания така се страхуваха от водата. Масивните тела, огромните мускули и бронираната кожа, които на сушата ги превръщаха в жив кошмар, сред водата се превръщаха в огромни недостатъци. Създанията бяха прекалено тежки. Дори и да успееха да се задържат във водата, то биваше само временно и на цената на огромни усилия. Сериозен недостатък в земя като тукашната, покрита с езера, реки и тресавища. Спасяването й на замръзналата река от Рил придобиваше още по-голяма значимост.

Тя положи шапката над очите си и потъна в сън. Вятърът продължаваше да я отнася на юг, а вълните я люлееха нежно.

Към залез-слънце друг лиринкс, с прозрачни криле, започна да кръжи над нея. Стоеше високо. Толкова далеч от сушата водата означаваше сигурна смърт, дори и за неброниран лиринкс като Лиет.

Ала Лиет притежаваше завидни магьоснически умения. Нареждаше се сред най-добрите лиринкски летци. Щеше да наблюдава, да изчака и да се върне с информация. Когато Тиан слезеше на сушата след ден или два, проследяването й щеше да бъде лесно. Снегът, покриващ Тараладел, щеше да забави придвижването й и да улесни проследяването заради следите. Лиринксите вече не възнамеряваха да пленят Тиан. Бяха научили всичко, което можаха. Сега искаха да открият къде ще отнесе чудния си кристал. Подозираха един скрит град в планините, място, информацията за което оправдаваше почти всяко пожертвование.