Йън Ървайн
Геомант (18)

Седемнадесет

Сред непрогледния мрак бе трудно да се определи изтеклото време. Когато гладът й стана болезнен, Тиан прецени, че трябва да са минали поне десет часа. Тя изяде малък резен от козето месо, малко хляб и оризова топка, след което легна да спи. Нямаше какво друго да прави.

Когато се събуди, изяде дажбата, която си беше определила за закуска, и започна да се разхожда по тунела. Фенерът й отдавна бе угаснал, но това не я притесняваше. Вече бе привикнала към тъмнината, а ако й потрябваше светлина, сиянието на кристала беше достатъчно.

Тя приседна на входа на тунела, провеси крака в шахтата, заслуша се. На моменти тишината бе разкъсвана от стърженето на огромните колела, изтеглящи руда и транспортиращи миньори между нивата. Имаше много активност на следващия ден след смъртта на Джоейн, докато търсенето продължаваше.

След това мината се върна в обичайната си рутина. Асансьорът беше особено ангажиран два път дневно, около пет сутринта и пет вечерта, в началото и края на смените. Веднъж Тиан чу и грохота на срутване, при което от тавана на тунела й се посипа прах.

Често из шахтата ехтяха викове, миньорите разговаряха. В началото главно обсъждаха смъртта на Джо, понякога споменаваха и войната. По цялото крайбрежие нападаха лиринкси, дори недалеч от Тикси. Но впоследствие темата на разговор също се възвърна към (явно) обичайното — говореха за работата си, за рудни жили, които били богати, но пък трудни за следване, за местата, на които имало риск от срутване. Монотонно и отегчително.

Тиан често си спомняше за страницата от регистъра в размножителната палата. Тя се бе запечатала пред очите й, но името на баща й все така си оставаше неразгадаемо. Трябваше да намери човек, който го е познавал.

Ако някога се измъкнеше.

Още по-често се замисляше за сияещия кристал и за странното поле, което той й бе показал. Дори самият допир до него се бе оказал ободряващ, въпреки че последователностите на видяното поле бяха напрегнали мозъка й почти до краен предел. Можеше ли да направи нов индикатор от него? Приборът страшно й липсваше, но ако използваше този кристал, дали щеше да съумява да го овладее? Той можеше да й причини кристална треска. Може би трябваше да използва обикновения кристал — ала колко невзрачен й се струваше сега… Освен това той притежаваше десетина несъвършенства, които при обичайните за работата й обстоятелства биха наложили отстраняване.

По принцип всеки кристал се нуждаеше от внимателна обработка, последвана от часове или дори дни внимателно синхронизиране (това състояние приличаше почти на транс), преди да стане готов да бъде събуден и да се превърне в хедрон. Сияещата бипирамида нямаше нито един дефект. Още сега би могла да бъде инсталирана в контролер.

Този кристал изглеждаше вече събуден. Тиан изпитваше силен копнеж към него, ала към това й чувство се прибавяше и страх. Подобен кристал трябва да е предопределен за велик гадател, притежаващ силата да го овладее и визията да го използва за неща, съответстващи на истинския му потенциал. А не за някаква си занаятчия. Притеснена, Тиан прибра и двата кристала.

На третото утро Тиан не чу нищо. Това я притесни. Мината работеше всеки ден, с изключение на редките празници, само че този месец такива нямаше. С помощта на инструментите си тя направи кука, прикачи я към корда и придърпа най-близката кошница. Предпазливо се издигна до най-горното ниво, за да разгледа. В края на тунела се виждаше карирана сянка, което значеше, че решетката е спусната.

Занаятчията се промъкна до входа. Утрото навън бе мрачно, валеше суграшица. Мината действително беше пуста. Нещо не беше наред. Тя с лекота се справи с ключалката, повдигна решетката и се промуши отдолу. Сетне пое по тъмния склон към фабриката.

Трудно се вървеше сред прясно падналия сняг. Други дири не се забелязваха, това също беше тревожно. Достигнала края на храсталака, тя спря. От това място се виждаха стените на фабриката. А те бяха покрити с белези от обстрел. Канари се въргаляха по пътя. Едно от крилата на портата лежеше строшено. Отнякъде се издигаше дим.

Край стената лежеше тялото на лиринкс, разперил едното си крило. Втори иноземен труп лежеше вляво от входа. Наоколо гъмжеше от хора, които се държаха встрани от труповете на създанията.

Разбира се, подобно нападение бе напълно разбираемо и предвидимо. Защо им е на лиринксите да чакат завършването на кланкерите? Далеч по-лесно щеше да е да унищожат самия източник. Несъмнено следващата им цел щеше да бъде мината.

Тя тъкмо се чудеше дали да излезе от укритието си, когато зърна висока, русокоса фигура. Иризис! Тиан се дръпна още по-навътре, при което неволно стъпи върху суха клонка.

— Какво беше това? — долетя нервен вик откъм портата.

— Лиринкс! — кресна друг. — Убийте го.

Тиан побягна. Гръмнаха викове, край нея зафучаха стрели. Нещо изрева през клоните над нея — специален болт, оформен така, че по време на полета си да издава звук, наподобяващ писък. Занаятчията настръхна. Тази тълпа възнамеряваше първо да простреля всичко мърдащо и едва впоследствие да проверява какво е. Не че смъртта на една разплодница щеше да притесни някого.

Тиан имаше само един шанс: да набере колкото се може по-голяма преднина. Тя се втурна между дърветата, едва не се подхлъзна. Облаци мъгла се стелеха на пътя й. Ставаше все по-мрачно. Ето че голата пустош пред мината изникна отпреде й. Бе оставила раницата си в началния проход, не можеше да я зареже.

Решетката почти не се виждаше заради мъглата. Тиан с всички сили тичаше през снега. Ако успееше да се добере до входа незабелязана, имаше шанс преследвачите й да решат, че „лиринксът“ е поел към миньорското градче. Тя тласна решетката нагоре и се претърколи през пролуката.

Точно я спускаше отново, когато тълпата изникна от гората. Дали я бяха забелязали?

— Ето там! — чу се ревът на Ги-Хад. — Влезе в мината. Стреляйте!

Тиан се притисна към стената. Още стрели и пищящи болтове полетяха към нея. Някои отскочиха от решетката, но други влетяха през пролуките. Една стрела прелетя досами главата й, изтръгвайки искри от камъка с металния си наконечник. Младата жена грабна раницата си и приведена затича обратно към асансьора. Скочи в кошницата и започна да се спуска припряно.

Дъното на кошницата удари вода точно под девето ниво. Тя метна раницата си във входа на тунела. В същия момент над главата й долетяха викове. Болт се вряза във водата, последван от хвърлен камък, оплискал Тиан. Ако я последваха и тук, с нея беше свършено. Може би нямаше да се осмелят, но във всеки случай девойката нямаше намерение да рискува.

Тиан стъпи върху ръба на кошницата, за да се прекачи в прохода, а в този миг отгоре долетя камък, който падна право на мястото, където тя се бе намирала допреди мигове, и проби дъното на коша. Внезапно кошницата се разклати и започна да се издига нагоре. Тиан се вкопчи във въжето, извади ножа си и започна да реже нишките. Не се осмели да го отреже изцяло (страхуваше се да не падне), затова остави въжето протрито и скочи в тунела.

Въжето спря движението си, раздвижи се отново, за да се скъса с обтегнат звук. Късият край се стовари във водата, а другият се стрелна нагоре. Долетяха викове. Разнесе се някакво приглушено хрущене: кошниците се разтрошаваха при срещата си с колелата. Сега цялото въже падна във водата. Бе настъпила тишина.

Вече нямаше връщане назад. Тиан си сложи раницата и понечи да поеме по тунела, но осъзна, че въжето може да й бъде от полза. Имаше ситуации, в които притежаването на подобна намотка представляваше разликата между оцеляване и смърт. Тя си отряза парче, намота го около рамото си и едва тогава продължи.

Вървя цял ден сред плетеницата проходи, много от които действително се оказваха наводнени. Настъпи момент, в който тя не можеше да направи нито крачка повече. Преценяваше, че вече би трябвало да е настъпила нощ. През цялото време не бе доловила признаци, че е преследвана.

Тя постла връхната си дреха, подложи раницата под главата си и се опита да заспи.

Но не успяваше да се унесе. Тялото й бе изморено, ала умът й не спираше да размишлява над очертаващите се пред нея възможности, никоя от които не беше приятна. Освен това й беше мъчно за Джоейн.

Сиянието на кристала неизменно стоеше пред очите й. Яркостта му не се бе изменила. Очевидно енергията не бе съхранена в него самия, иначе през тези дни щеше да се е изчерпал. Значи освен буден, кристалът бе способен да черпи енергия сам, без външна намеса. Ако това й предположение се окажеше вярно, значи този кристал не приличаше на нито един от познатите й хедрони. И вероятно беше много по-силен.

Тиан постави хедрона в сферата от жици, подреди топчетата в конфигурация, харесала се на окото й, сетне си сложи шлема. Не усети нищо, затова размести топчетата. Пак нищо. Странно. От всеки хедрон би трябвало да долови полето. С мощ като притежаваната от този кристал, фокусирана през шлема и сферата, тя би трябвало да чуе движението на земята.

Може би кристалът беше прекалено силен, прекалено необработен. А може би функционираше на различен принцип. В действителност Тиан знаеше много малко за силите, с които бе работила през последните единадесет години.

Тя насочи вниманието си към другия кристал, който се наложи да бъде пообработен, преди да може да бъде поставен в гнездото на шлема. Вторият й опит да го вложи се оказа успешен. Девойката пристегна скобите и си сложи шлема. Ярки цветове се втурнаха насреща й, за да залеят ума й: те се извиваха, сливаха, разливаха, нагъваха, изникваха, изчезваха. Започнаха да подсилват яркостта си, докато в един момент Тиан не се озова сред белота. Тя изгуби способността си да мисли, вижда, съществува.

Нямаше представа колко време е минало, когато се надигаше от пода. Шлемът лежеше до нея, а коремът я болеше. Сиянието на хедрона изглеждаше по-ярко. В средната му част блестеше искра, която изчезваше в средата на кристала.

Какво бе станало? Тиан се затрудняваше да се концентрира. Тя се облегна на стената и зачака болката да отмине.

Дали кристалът е притежавал тези характеристики от самото начало? Дали просто е стоял в онази кухина милион години, изчакващ? Чак я побиха тръпки. Как можеше да очаква да контролира нещо, владяло себе си тъй дълго? Тези последователности явно бяха се отпечатали в самата му кристална матрица. Не, подобно нещо не беше за нея.

Болките в стомаха упорито отказваха да си идат. Свободата бързо преставаше да й изглежда тъй скъпа. Свободна за какво — да умре от глад в мрака? Нима подобна орис бе за предпочитане пред това да бъде глезена в размножителната палата, да доставя удоволствие на клиентите и да извлича удоволствие от тях? По време на престоя си и ежемесечните посещения бе чувала разговори между останалите жени — те бяха много доволни от задълженията си.

В момента животът й се намираше извън контрол. Това беше непоносимо за Тиан. Именно по тази причина се бе задълбочавала толкова в работата си, тя й бе предоставяла въпросния контрол. Навлезеше ли в света на чувствата, тя се объркваше. Отношенията с другите й приличаха на схеми с размазани и неразбираеми очертания. Ето че Джоейн, единствения човек, към когото бе изпитвала привързаност, вече го нямаше.

Болките намаляха. Тиан приседна на пода и пипнешком подири шлема. С неловко движение го нахлузи. Другата й ръка притегли сферата. Девойката я прегърна, внимателно размести орбитиращите топчета. Колко приятно беше отново да използва хедрон. Много приятно. Вече никога нямаше да се раздели с него.

Експлодираха вулкани. Снаряди лава се извиваха в небето, за да отнесат разрухата си към далечините.

Тънките пръсти на Тиан намираха различни подредби за сферата. Топчетата тракаха като зърната на сметало. Нов образ изникна пред очите й: фонтан от лава, смайващ с вцепеняващата си красота. Сетне той изчезна.

Тиан отново промени сферата и пред нея изникна младежът от сънищата й. Балконът беше от бял мрамор, придобил червеникав оттенък от приближаващите се пламъци. Тъмните му пръсти се бяха вкопчили в парапета. Той стоеше загледан в хоризонта, като че очакваше да намери някакъв отговор.

Помощ, изричаха устните му.

Самият вик достигна слуха й след цяла вечност. А може би това бе ехото му. Помощ!

— Идвам! — извика тя в съня си.

Той рязко се огледа.

Коя си ти? Къде си?

— Казвам се Тиан — тихо каза тя. — На девето ниво в мината.

Мината? Той не разбираше. Каква мина? Гласът му бе сурово привлекателен, макар и с много чудат изговор. Младежът наблягаше на всяка буква — м-и-н-а; п-о-м-о-щ.

— Тази край фабриката. Близо до Тикси.

Какво е Тикси?

В съня си Тиан се зачуди относно интелигентността на младежа. Но пък това беше просто сън. Тя знаеше това.

— Тикси е град в югоизточното крайбрежие на Лауралин, сред Великите планини.

Лауралин? Удивлението му беше такова, сякаш Тиан бе посочила повърхността на слънцето за свое местонахождение. Лауралин? Той извика с такава настойчивост, че Тиан настръхна. Говориш от САНТЕНАР?

Тръпките пълзяха по черепа й.

— Естествено, че от Сантенар. Къде другаде бих могла да бъда?

Той рязко изчезна от балкона и Тиан го чу да казва:

Слава на боговете, чичо, получихме отговор! От Сантенар!

За голямо огорчение на Тиан сънят изчезна и не се появи повече. Тя се събуди малко след това. Явно се беше мятала толкова силно, че си беше ударила главата в каменната стена. Будна, тя прекара часове в опити да конфигурира сферата, но резултат нямаше. Младежът не се появи отново.

Накрая тя отново заспа, а когато се събуди, споменът от предишния сън все още не беше изчезнал. Със сигурност не беше кристален сън, защото тя си спомняше всяка подробност от него. Образите се бяха запечатали в съзнанието й.

Младият мъж действително съществуваше, не беше някаква халюцинация. А това означаваше… Бузите й се изчервиха при спомена за онези чувствени сънища. Ами ако той също споделяше виденията й? Какво щеше да си помисли за нея? По някаква причина начинът, по който младежът щеше да я възприеме, силно вълнуваше Тиан.