Йън Ървайн
Геомант (42)

Осемнадесет

Тиан и Рил скоро оставиха платото далеч зад себе си. Над тях огромните криле на Бесант ритмично нанасяха удари на въздуха. За по-малко от час планините също се бяха отдръпнали, за да отстъпят на неравна земя, предимно безлесна, изпъстрена с множество езера. Занаятчията знаеше, че това е Бурлап, макар и до този момент да не бе идвала тук. Край южната част на едно от огромните езера тя зърна град. Тиан сравни местоположението му с мисловната си карта и прецени, че това трябва да е Нокс.

Пред тях се издигаше друга планинска верига, по-къса, но също тъй широка и висока. Слънцето отиваше към залез. Студът бързо сграбчваше занаятчията.

— Рил? — промълви тя.

— Да?

— Умирам от студ. Още много ли има?

— Часове.

— По това време ще съм умряла.

Той я издигна и я привърза към гърдите си (с лице към земята). Явно беше разтворил гръдните си плочки, защото Тиан усети топлината на тялото му. Сякаш беше опряла гръб до тенекията на печка. Великолепен контраст със студа. И също така неловко усещане, макар че тя се стараеше да не мисли за това.

Имаше моменти, в които летенето й доставяше удоволствие. Прекрасно беше да се плъзга сред въздуха, да наблюдава почти незабележимото отместване на света под себе си, придобил нетипичния изглед на бродирана кувертюра.

Нощта изпревари достигането на втората планина. Студът рязко се усили. За Тиан стана по-трудно да запазва топлината си, дори и притисната към Рил. Тя неспирно шаваше с пръстите на ръцете и краката, притискаше длани към носа и бузите си, но това не беше достатъчно. Самият Рил също осезаемо поизстина.

Нощта, дълга почти петнадесет часа, й се стори като цяла вечност. Рамото я пробождаше и при най-малкото движение. Страшно много й се искаше да поспи, ала знаеше, че тогава има опасност да измръзне. Липсата на сън и топлина превръщаше всяка минута в час. И това не бяха единствените неща, по които копнееше. Амплиметът. В съзнанието си тя го виждаше, окачен на гърдите на Бесант, близо, ала недостъпен. Искаше го до болка, но не можеше да го получи.

 

 

Някъде през нощта полуунесът й бе прекъснат от Рил, който подръпна въжетата. Получил отговор, безкрилият се приведе напред и наклони предната част на крилото. Тиан отново изпита паренето зад слепоочията, указващо, че Бесант си служи с Изкуството. Понесоха се надолу, тъй рязко, че вятърът заплашваше да изтръгне занаятчията от прегръдката на Рил.

Накрая те отново полетяха напред. Тук ставаше по-топло. Последва отминаването на нова вечност. Рил беше изстинал още повече и почти не помръдваше. Сигурно раната в рамото му причиняваше големи страдания. Може би умираше. Може би й беше дал топлината на тялото си, лишавайки себе си?

Съскащото усещане бе изчезнало отдавна. Дали гадаенето на Бесант й се отразяваше болезнено? Нямаше как подобно пътуване да не е изтощило женската.

Алено слънце изникваше ниско на хоризонта. Тънък лъч докосна лицето на Тиан, сторил й се жежък. Тя се отърси. Рил скрежесто простена, а от ноздрите му се отърсиха малки висулки.

Светлината се разпростираше сред облаците под тях. В момента летяха над гъст сив слой. Скоро от дясната им страна изникна кръгла празнина. Именно натам се насочи Рил.

Под дупката Тиан видя кръгло езеро. Заради втичащите се в него реки, от въздуха то приличаше на колело със спици. В средата му се издигаше каменист връх, странно безснежен — всичко останало бе побеляло.

Започнаха да се спускат към върха. Под облачния слой ги посрещна колона топъл въздух, яростно блъснал крилото. То се наклони и отчасти се разкъса.

Бесант изкрещя нещо, Изкуството й веднага припламна, после угасна. Тиан погледна нагоре и видя крилете на женската да увисват безпомощно. Бесант полетя надолу, като ги подмина в падането си.

— Отрежи! — дрезгаво изкряка тя, докато прелиташе край тях.

Рил посягаше да го стори, но Тиан възкликна:

— Не! Кристалът е у нея!

Безкрилият направи рязка маневра и насочи крилото надолу. Тежестта на женската опъна свързващите въжета и крилото започна да проскърцва. Рил продължаваше с мъка да удържа въжетата. Откъсналият се плат плющеше шумно. Летяха стремглаво към върха.

Рил правеше опит да компенсира тежестта на Бесант, като постепенно изправяше крилото. Ъгълът на падането им се затваряше. Безкрилият насочи крилото към върха, само че то продължаваше да криви траекторията си. Бесант не помръдваше, макар че бе разперила криле.

Започнаха да се вият над върха. Отново пресякоха горещия въздух, но този път Рил не изгуби контрол. Почти бяха стигнали. Въздушно течение ги отклони към водата, но безкрилият можа да компенсира и възобнови курса. Върхът вече се различаваше ясно. Приличаше на сплав между камък и метал с масленозелен, черен и ръждивочервен оттенък, лишен от флора. Рил се беше насочил към равно място, сред което личаха дупки и могили. Обграждаха го заострени скали.

Висящата под тях Бесант щеше да се разбие в земята, с което да докара и тяхната гибел. Рил опита да я издърпа нагоре, само че крилото заскърца в протест. От една дупка в скалата започнаха да изскачат някакви създания. Заради височината изглеждаха дребни, но формите им не можеха да бъдат сбъркани. Лиринкси.

— Бесант! — ревна той. — Бесант, събудете се! Тилимикс фушр!

Тя не реагира. Рил отново изкрещя същите думи, дърпащ въжетата с цялата сила, която се осмеляваше да използва. Отново нямаше реакция. А върхът се приближаваше опасно бързо. Летяха право към скалите.

— Бесант! — изпищя Рил, толкова силно, че слухът на Тиан се изпълни с болка. — Събудете се или това ще е краят ни, а войната ще бъде изгубена.

Женската леко се размърда. Единият й крак трепна. Тя повдигна глава и разпери лявото си крило, за да ги насочи към върха на една метална кула.

Рил се метна встрани. Крилото им се наклони, прелетяло досами две от кулите. Тогава крилете на Бесант се раздвижиха и я издигнаха. Отново се понесоха нагоре, падането им се забави. Щяха да успеят.

Или пък не. Бесант беше прекалено изтощена. Едно от крилете й увисна, тя се удари в ръба на трета кула и полетя надолу. Крилото се разкъса окончателно и се строши. Рил и Тиан полетяха надолу. Безкрилият падна по гръб, а занаятчията остана да лежи над него.

Замаяна от падането, Тиан не можеше да помръдне. Усещаше само болка. Трима лиринкси дотичаха при тях. Те я освободиха и я отдръпнаха от Рил, който бе изпаднал в безсъзнание. Най-големият от тримата се обърна към Тиан на непознат за нея език. Друг изтича към сгърчената Бесант.

— Не те разбирам — бавно каза занаятчията, като си послужи с общия език, използван сред югоизточните земи.

Рил се надигна, тръснал глава. Отвратителен стон преряза въздуха. Това беше Бесант. Всички лиринкси се обърнаха към нея. Тя се опита да се претърколи, но успя да постигне единствено лилав кръвоизлив от устата си. Опитаха се да я повдигнат, което породи нов рев на болка.

Един от лиринксите се зае да разглобява дървения скелет на крилото, друг донесе плат, за да сглобят носилка, а трети бършеше устата на Бесант и нещо й говореше. Тя посочи към торбичката, окачена на гърдите й. Някой я развърза и извади кожена кесия, отворена на свой ред. Някаква женска възкликна удивено и повдигна амплимета, за да го видят всички. Сега кристалът сияеше много по-ярко от обичайното. Светлината направо бликаше от него.

Бесант с мъка успя да изхрипти няколко изречения, сред които Тиан долови и името си, макар и иноземно изопачено (Тиягн). За момент всички лиринкси се извърнаха и се вторачиха в нея. Бесант продължи, малко по-високо:

— Миликсин тхрупа харрха, гос тирри Рил!

Последните й три думи оформяха крясък, съпроводен с обвинително посочване. Усилието я накара да се отпусне и отново да се закашля с бълбукане.

Лиринксът, който беше разрязал въжетата на Тиан, с три скока се озова до Рил, сграбчи го с едната си ръка и го изправи, а с другата го удари три пъти по челото. Безкрилият сведе глава и протегна ръце. Онзи го овърза (Рил не реагира, когато ранената му ръка беше болезнено извита) и го отведе.

Друго създание взе багажа им и посочи към дупката. Тиан се отправи натам. Оставащите лиринкси бяха преместили Бесант върху носилката и привързваха въжета към триножник, поставен над входа. Занаятчията бе отведена по тясна желязна стълба, чиито стъпала бяха прекалено раздалечени.

Първото нещо, направило й впечатление, беше шумът — или по-скоро музика: тихо бучене, породено от съвместната работа на невидими музиканти и огромни тръби. Звученето не спираше, изменяше единствено тоналността си. На моменти ставаше тъй ниско, че Тиан го усещаше само по вибрациите в костите си.

Тя крачеше сред мрака, потънала в мисли за външния свят: дали някога щеше да го види отново? Това място изглеждаше странно: изградено от подобие на застинала сива пяна, всички повърхности бяха закривени. След дълго слизане, подминало множество кухини с (предполагаше) бойно и работно предназначение, Тиан бе въведена в огромна кухина с формата на две чинии, прихлупени така, че дъната им да се оглеждат едно в друго.

Занаятчията бе отведена в централната хлътнала част на помещението. В единия край на равния кръг беше поставена маса с кана и чаши (големи колкото кофи). И масата, и съдовете бяха изработени от желязо. Тук въведоха и Рил, следван от носилката на Бесант. Десетки лиринкси изпълваха залата.

Млада женска, чиито плочки бяха тъй меки и лишени от пигментация, че през тях личаха очертанията на гърдите й, нежно повдигна главата на Бесант. Друга женска, много едра, се приведе над ранената и за момент придоби чертите на онова състояние, в което Рил беше регенерирал ръката си. Сетне тя се изправи и поклати глава:

— Ще говориш ли, мъдра майко?

Бесант отвърна на неразбираемия си език. Всяка дума оформяше мехурчета върху устните и ноздрите й. Отново бе изречено името на Тиан и занаятчията отново се радваше на всеобщо внимание. Едър мъжки лиринкс с масивно чело, под което светеха зелени очи, извади амплимета. Кристалът освети помещението с ярката си светлина.

Лиринксът посочи към Тиан. Едрата женска, чиито люспи бяха жълти, а брадичката и шията бяха сбръчкани и висяха, заговори на езика на Тиан:

— Аз съм Келанд, мъдра майка на Калисин. Покажи ни устройствата, женски човеко.

Тиан не посмя да се възпротиви. Надяна шлема, взе жичната сфера и зачака. Лиринксите продължаваха да я гледат.

— Амплиметът се поставя в сферата — рече занаятчията.

Келанд даде знак и мъжкият с масивните вежди донесе кристала. Още преди да се е доближил, Тиан вече усещаше огромния потенциал, обгръщащ това място. Тук трябваше да има мощен възел.

Копнежът й по бипирамидата беше опустошителен. Очите й се насълзиха. Тя отвори сферата, за да може лиринксът да постави кристала вътре. Сиянието на амплимета стана изгарящо. Иноземецът извика и изпусна кристала. Тиан го улови — мигновение на тръпнеща наслада — и го постави в сферата, след което я затвори. А лиринксът отскочи назад, като че Тиан се канеше да го ухапе.

Тя остави сферата и се съсредоточи. Полето тук беше толкова ярко, че и с отворени очи можеше да си го представи. Тукашната възлова точка явно бе чудовищна. Тиан колебливо намести шлема си. Страхуваше се от амплимета — сега той теглеше сила самичък. Онзи път на склона едва не я беше убил, а сега светлината му беше далеч по-ярка.

— Покажи! — каза Келанд с нетърпящ възражение тон.

Тиан приключи с шлема и посегна да обгърне сферата с ръце. Нагорещените жици обгориха пръстите й. Тя изпищя. Металната маса, каната и чашите полетяха към тавана, където залепнаха. Водата в тях се изля. Част от нея покапа и по жиците, където изсъска. Косата на Тиан започна да дими. Рил скочи напред и събори шлема й с вързаните си ръце. Сиянието отслабна. Безкрилият улови падащата маса и каната, а чашите издрънчаха на пода.

— Както виждате — обърна се той към мъдрата майка — приливът на енергия е огромен, но овладяването е трудно. А тя — погледна към Тиан — дори не осъзнава какво прави.

— Тук полето е много силно — с треперещ глас каза занаятчията, докато разглеждаше пръстите си, обгорени. Ами ако преценяха, че трябва да се отърват от нея, защото кристалът е прекалено опасен? — Нужно ми е време, за да опозная ново поле, преди да мога да контролирам количеството изтеглена сила.

— Ще видим — отвърна Келанд. — Разкажи ни за тетрарха, човеко.

Отново този въпрос.

— Не зная какво е това.

И пак онзи изпитателен поглед, опитващ се да надникне в нея.

— Това е човек, когото много бихме искали да открием. — Тя се обърна към Рил. — Бесант те обвинява в страхливост, безкрили! Трябвало е да останеш и да умреш с останалите. С какво ще се оправдаеш?

Рил тръсна глава. Беше хванал рамото си, възпалено около раната от арбалета.

— Не се оправдавам.

— Вирко ще те защитава. — Висока, стройна женска се изправи в отговор на жеста й.

— Не искам защита.

Вирко отново седна.

— В такъв случай ще понесеш последствията. Кастрацията ти ще бъде изпълнена призори.

Тиан бе шокирана. Какво правеше Рил? Може би гордостта не му позволяваше да се защити? Или се беше предал? Тя плъзна поглед по обградилите ги сурови лица. След всичко това, което той бе сторил за нея, Тиан не можеше да допусне такава несправедливост.

— Аз ще защитавам Рил!

Думите й разкъсаха тишината и накараха всички лиринкси да се обърнат към нея. Всъщност без един. Рил се отпусна на пода.

— Не! — простена той.

Явно тя го бе посрамила с постъпката си, поне така изглеждаше от погледите на останалите лиринкси. Един дори се изсмя, ако бе разтълкувала правилно тръбния звук. Но Тиан не се разколеба. Не можеше да позволи подобна орис да сполети Рил. Дори и не й мина през ума, че това би могло да представлява облекчение за него, достоен изход.

— Тъй да бъде — каза Келанд. — Защити героя си, женски човеко.

Тиан бавно си пое дъх. Рил отново простена, само че вече беше прекалено късно: ролята на занаятчията беше приета.

— Ако Рил беше останал, в този момент щях да съм мъртва, а кристалът ми да е изгубен, защото нямаше да успея да се кача на крилото, носено от Бесант. — Тя подробно описа бягството. — Ако Рил не беше скочил, за да ми помогне, щях да бъда пленена.

— Трябвало е да скочи обратно на земята, след като те е привързал! — прогърмя Келанд. — Бесант, най-великата от клана ни, умира заради един безкрил урод.

— Сама нямаше да мога да управлявам крилото — каза Тиан. — Рамото ми е изкълчено.

Наложи й се да обясни този термин.

Младата женска с прозрачната кожа я разсъблече над кръста и се съсредоточи над ръката й. Тиан стисна зъби. Последва бързо движение, накарало занаятчията да изпищи, но и наместило рамото й обратно. Сетне женската направи кожена превръзка и я покри с ризата.

— Рил също е бил способен да стори същото — отбеляза Келанд.

— И тогава пак не бих могла да използвам ръката си.

Мъдрата майка махна презрително с ръка:

— Ама че слаби създания.

— Не бих могла да управлявам крилото! — разпалено подчерта каза Тиан. — А ако Рил не ме беше грял по време на полета, щях да замръзна. Единствено благодарение на неговата храброст и предвидливост вие притежавате амплимета.

Тези й думи явно бяха направили впечатление на Келанд, защото мъдрата майка на Калисин накара Тиан да й разкаже всичко подробно. След като изслуша историята, тя каза:

— Обвиненията в страхливост са снети. Но трябва да знаеш, човеко, че Рил би предпочел да живее кастриран, отколкото да бъде защитаван от теб! Отведете го и се погрижете за раните му.