Йън Ървайн
Геомант (59)

Тридесет и пет

Дълго търсиха охраняваната от трите стража стая, защото Тиртракс бе огромен. Различни по големина помещения се простираха във всички посоки. Безброй други нива разсичаха вътрешността на планината.

Именно любознателната Хани я откри. Бе попаднала на няколко стаи, пазени от по три приспособления, ала само тази имаше символ на вратата си.

Тиан допря бипирамидата до символа и, точно както Минис бе казал, и в ума й изникна моделът на ключалката. До този момент не се беше сблъсквала с подобно нещо. Тя мислено се опита да го пренареди, при което заключващият механизъм изсъска и вратата се отвори. Тиан влезе, следвана по петите от Хани. Стаята беше претъпкана с големи и малки приспособления с неопределено предназначение.

Едно от устройствата, например, бе поставено в стъкло с камбановидна форма и с диаметър, съвпадащ с този на колоните в коридора. Във вътрешната му част се намираше пореста тухла от материал, приличащ на керамика. Из множеството й дупчици стърчаха стъклени тръбички или жици, а понякога и двете, проводници в стъклено покритие. Този предмет бе прикрепен към базалтова плоча, а в горната му част бяха вложени медни ивици. От основата му стърчаха стъклени тръби, оставени да лежат несвързани.

Друго приспособление, попаднало пред погледа на Тиан, представляваше шестоъгълна призма от някакъв тъмнозелен минерал. Стените й бяха набраздени. Призмата плуваше в стъклен съд, пълен с живак. При по-внимателно вглеждане кристалът приличаше на турмалин, макар че толкова съвършена форма занаятчията досега не беше съзирала. Освен това той беше огромен, можеше да се побере в кофа.

Проблясваха различни метални предмети, някои с груби корпуси, други излъскани до сияйност. В някои от тях се виждаха кристали или керамични парчета, от други стърчаха жици и кабели.

Виждаше се, че за задвижването на устройствата служат разнообразни механизми — някои прибягваха до зъбчати колела, макар и със странно разположение на зъбците, а и не всички от елементите бяха кръгли. Други представляваха объркана за нейното око смесица от предавки и намотки. Имаше и такива, чийто принцип на действие си оставаше съвсем пълна загадка. Механизмите на някои от устройствата бяха скрити — в кристални кутии или слоеве стъкло.

Най-много я объркваше фактът, че не можеше да открие как се задействат тези устройства, нито как биха функционирали, след като бъдат задействани. Тя, която можеше мислено да сглоби часовник, който да заработи.

В другия край на стаята имаше огромна метална плоча, пет дължини висока и три широка. Нейното предназначение също си оставаше загадка.

Подреждането на устройствата й отне цял ден. Трябваше да отдели онези, които щяха да й послужат за части, както и да разбере как да ги свърже. В Тиртракс почти нямаше прозорци, а светлините горяха непрекъснато, така че й бе трудно да определя изминалото време.

В един момент тя осъзна, че вече трябва да е станало късно. Огледа се за Хани, но не я видя. Всъщност не помнеше и кога я бе видяла за последно. Със сигурност преди часове. Тиан се приближи до вратата. Малката не се виждаше. Къде ли се беше затрило проклетото дете?

Тиан я повика, но не получи отговор. Младата жена пое по огромния коридор. Ехото от ботушите й се разнасяше наоколо. Хани би могла да е във всяка една от хилядите стаи. Нищо чудно да се бе изгубила или да е паднала някъде. В ума на Тиан изникваха безброй потенциални ужаси.

— По дяволите! — високо каза тя. — Сега не е време за игри, Хани!

Някъде отгоре долетя детски писък. Тиан веднага се затича, крещейки:

— Хани? Къде си? Какво става?

Защо, защо я беше изпуснала от очи? Може би някакъв хищник се беше нанесъл тук. Градът във вътрешността на планината би представлявал великолепно леговище. Сега звярът беше хванал Хани — и всичко това заради Тиан.

Нов писък полетя надолу, но този път младата жена осъзна, че Хани пищи от смях. Но къде…

Някакво движение привлече окото й, някъде нагоре по спираловидното стълбище, където то изчезваше към следващото ниво.

— Хани! — изкрещя Тиан, решавайки, че детето пада.

Хани се спускаше надолу с въртеливо движение. Изобщо не падаше — малката пакостница се пързаляше по металния парапет, виещ се като нареза на винт. Ако залитнеше…

Но тя не залитна. С още възторжени викове тя прекоси цялото разстояние до пода, скочи и спря с приплъзване.

Тиан изтича до нея. Не знаеше какво да каже. Много й се искаше да я удари, да й изкрещи никога вече да не прави подобни глупости… Но нито каза, нито направи нещо. Само стоеше и гледаше, със застинал върху лицето ужас.

Видяла изражението й, Хани веднага посърна:

— Какво има?

— Помислих, че някакво диво животно те е нападнало — заекна Тиан. — А после, когато те видях, реших, че ще паднеш и ще си строшиш врата. Ако знаеш как се изплаших…

— Просто се забавлявах. Нямаше да се нараня. Ти просто не искаш… — детето замлъкна.

Тиан знаеше какви бяха премълчаните думи. И това я натъжи, защото бе самата истина. Искрено беше загрижена за малката, но същевременно й беше тежко да се оправя с нея. Каква съм егоистка. Тя иска толкова малко, а аз дори това се скъпя да й дам.

— Хани, не искам да ти се случи нещо. Толкова много те обичам.

Това също беше истина, макар че Тиан го осъзнаваше едва сега. Към това дете бе по-привързана, отколкото към полубратята и полусестрите си. Обичаше я по-силно и от майка си. По-силно от когото и да било — с изключение на Минис.

— Обичаш ме? — прошепна Хани.

— Разбира се. Ела. — Тиан протегна ръце.

Хани не помръдваше. Накрая тя направи крачка напред, отново се поколеба, усъмнена, пристъпи отново и се хвърли в прегръдките на Тиан.

— Аз също те обичам — каза тя в ухото на Тиан. — Но ти не си ми майка.

— Не. — Младата жена усети сълзи в очите си. — Няма как да бъда твоя майка.

— Имах майка, но нилатлът я уби.

Настъпи тишина.

— Каква искаш да ти бъда, Хани? Леля? Приятелка?

— Имах лели. Те също са мъртви. А и… — Тя се отдръпна леко назад, за да погледне към Тиан. — А и си прекалено стара, за да си ми приятелка.

— На колко години съм според теб?

Хани я погледна замислено.

— Много стара. Поне на петдесет.

— Петдесет? Негодница такава! Заслужаваш да те напердаша.

Хани се поотдръпна, макар да не изглеждаше уплашена.

— Тогава на колко си?

— На двадесет. Скоро ще стана на двадесет и една.

— Кога е рожденият ти ден?

Тиан започна да смята. Преди единадесет дни, когато бяха напуснали Иципитси, до рождения й ден бяха оставали две седмици и половина.

— Като мине утре, другиден и после още три дни. След шест дни.

— Двадесет и една. — Хани преценяваше числото.

— Бих могла да бъда твоя сестра.

Момиченцето се замисли над това предложение:

— Винаги съм искала да имам по-голяма сестра.

— Значи е решено. Вече съм твоя сестра.

И Тиан скрепи споразумението със сестринска прегръдка. След миг Хани се отдръпна и заяви:

— Гладна съм.

— Аз също. Да похапнем. Успя ли да намериш вода?

— Да, натам! — Тя посочи и я хвана за ръка. — Ела, ще ти покажа!

Подтичвайки, Хани я заведе до стая, пълна с подобни на кранове приспособления. Момиченцето завъртя един от тях, усукан, и от чучура потече вода. Те напълниха котела и седнаха на пода, за да се подкрепят със сирене, лук и сушено еленско.

— Тази храна започна да ми омръзва — каза Тиан. — Добре ще е да потърсим някакъв килер.

Това й желание бе наложено не от еднообразието на собствените им запаси, а на ограничеността им. Разполагаха с достатъчно храна за седмица и половина, две, ако икономисваха строго, а после? Иципитси се намираше на седмица път. Освен това нямаха с какво да си купят храна, когато стигнеха там. Ако Тиртракс бе стоял изоставен с години, може би с векове, то и тук нямаше да има нищо, подходящо за ядене.

— Ще потърся, докато ти работиш — предложи детето.

— Добре, но не се отдалечавай прекалено. И не прави нищо опасно.

— Разбира се.

 

 

Използваха за спалня една от малкото стаи с прозорец, така че можаха да определят настъпването на утрото. Тази ориентация във времето ги правеше по-спокойни. На зазоряване двете закусиха и тръгнаха да търсят храна, но не откриха нищо. По време на обратния път Хани надникна през една врата и попита:

— Какво е това място?

— Баня. Искаш ли да се изкъпеш?

— Какво е баня?

Тиан обясни. Тази баня бе необичайна, защото когато Хани завъртя крановете, водата бликна от стените и тавана.

— Заставаш под струите и се миеш — обясни занаятчията.

Водата беше приятно хладка, определено по-приятна от тази, с която Тиан се миеше в завода. Хани вече се канеше да излиза, когато внезапно възкликна и се опита да се предпази с ръце.

— Какво има?

— Водата… започва да става гореща.

След няколко опита младата жена успя да настрои температурата. Какъв лукс! Дори и размножителната палата не можеше да се похвали с такава баня. За Тиан това бе най-значителният признак за цивилизованост, поразил я в далеч по-голяма степен от необичайната архитектура и загадъчните машини.

На следващия ден Хани се занимаваше с нещо, което пазеше в тайна. Вероятно подарък, предполагаше Тиан. Самата тя се върна в стаята с устройствата, за да започне да ги разглобява. Триизмерните модели, които Минис й беше показал, без проблем изникваха в съзнанието й. Помненето беше лесната част.

Тя пристъпи към работа. Не разполагаше с подходящи инструменти, което се оказа убийствена пречка. Към края на деня не бе успяла да разглоби дори и едно устройство. С това темпо щяха да са й нужни седмици. Дотогава Минис отдавна щеше да е умрял. Двете с Хани също — от глад.

Занаятчията седна и обърса чело, защото тук беше по-топло от останалия Тиртракс. В този момент дотича момиченцето:

— Виж какво намерих!

Тя държеше бут от някакво неопределено животно, покрит с черен восък. На Тиан й потекоха слюнки.

— Нека аз да опитам първа. Месото може да се е развалило.

— Няма да се е развалило.

— Може и да е, ако е престояло няколкостотин години…

Тиан внимателно обели восъка с ножа си и отряза къс месо. То беше много твърдо, с много тъмен цвят. Освен това силно миришеше на подправки. Тиан отхапа малко. Месото се оказа превъзходно, макар и леко пикантно. Отхапа още. И тя, и Хани бяха свикнали да ядат люто.

Двете се настаниха удобно и пристъпиха към по-сериозна дегустация, като потискаха лютивината с глътки вода.

— Само да имах инструменти… — замечта се Тиан. — Работата ми напредва прекалено бавно.

— Какви инструменти?

— Всякакви. Като онези в раницата ми, само че по-големи.

— Онзи ден намерих цяла стая с инструменти — каза Хани.

— Защо не ми каза?

— Не знаех дали ще ти трябват.

 

 

След като Тиан вече разполагаше с повече инструменти, отколкото би могла да назове, работата тръгна бързо. На Хани й омръзна да се щура сама и поиска да се включи. Малката помощница се оказа изненадващо полезна. Пренасяше различни неща, придържаше елементи или просто правеше компания — понякога мълчалива, понякога бърбореща.

Младата жена откри, че моментите, в които Хани не е около нея, я измъчват. Момиченцето бе запълнило кухината, зейнала в живота на Тиан след изпращането й в завода. Хани се беше превърнала в нейно семейство. Истинско семейство, като онези, каквито имаха останалите. А присъединяването на Минис щеше да го направи съвършено.

Тя погледна към детето, седнало върху масата. То си тананикаше и поклащаше крака, докато завинтваше скосен топаз в сребърна тръба с нарези. Тиан се усмихна. Вече виждаше в лицето на момиченцето своя малка сестра.

Хани повдигна очи, улови погледа й и се усмихна в отговор. Младата жена щеше да се разтопи от умиление.

Двете с детето заслужаваха щастие. И Минис.

Само за няколко дни зиксибюлът беше готов. Тиан оглеждаше сглобеното приспособление, докато бавно го обхождаше. Видът му споделяше странността на наименованието. В него не се забелязваше никаква симетрия, но пък от по-далечен оглед излъчваше някаква иноземна красота. Устройството се подпираше на пет издължени крака, изработени от мек, сияещ минерал, приличащ на стеатит, но с цвета и прозрачността на кехлибар. Всеки от краката бе покрит с различни очертания.

Върху краката беше разположена дебела плоча, плоска в средата и с изпъкнали ръбове. Нейният материал беше непознат за Тиан: с блясъка на метал (синьо-черен), лек, твърд и як, но когато бъдеше почукан, проехтяваше с порцеланов звън. Към долната му част бе запоено стъкло с удивително син цвят. То също бе покрито с очертания, вложени едно в друго.

Самият зиксибюл се намираше върху тази плоча. Състоеше се от четири стъклени тороида, най-големият от които бе с диаметър две дължини, а най-малкият преполовяваше предната големина. На места ги пронизваха проводници, окончаващи с парчета лъскаво фолио. Най-големият тороид лежеше на дъното, положен хоризонтално. Втори тороид бе разположен в същото положение, на две дължини над него. Крепяха ги магнити — тъй силни, че когато по време на изработката Тиан неволно бе допряла гаечен ключ до един от магнитите, бе могла да издърпа инструмента си единствено с помощта на полиспаст и огромни усилия.

Третият тороид заемаше вертикално положение между първите два. В неговия център се намираше последният, най-малък тороид, също положен хоризонтално, без да докосва нищо. А в центъра на най-малкия тороид се намираше стъклено приспособление, което Тиан не само би се затруднила да опише, но дори и да погледне. Представляваше тръба, нагъната така, че краищата й да се съединяват, ала при това се пораждаше впечатлението, че вътрешността й се извърта навън. Само при вида му я заболяваше главата. Бе го нарекла усуквантор.

Сред, около и над всичко това се виеха жици, метални намотки и проводници, които се свързваха с редица от неразбираемите устройства, над които Тиан си бе блъскала главата при първото си влизане тук. Всичко бе свързано с всичко, но нищо не изглеждаше да прави нещо.

— Убедена съм, че е готово — каза Тиан и отстъпи назад. През целия ден бе провеждала пробните процедури. Всеки елемент работеше така, както й бяха казали, че трябва да работи. Вече на няколко пъти се беше опитала да се свърже с Минис, но нито веднъж не бе получила отговор. Всеки път, когато си помислеше за това, я побиваха тръпки.

— А то за какво е? — попита Хани, гризяща къс зелено сирене.

— За да доведе любимия ми — отвърна Тиан и въздъхна: — Уморена съм. Ще продължим утре.