Йън Ървайн
Геомант (62)

Тридесет и осем

— Видях я! — каза Юлия. — Тиан беше застанала, обгърната от серпантини светлина, простиращи се във всички посоки. Цялата планина се тресеше. Със себе си тя имаше момиченце.

— Момиченце?

— Със зелена коса.

Още нещо, над което да размишлява.

— И какво правеше Тиан?

— Не разбирам. — Юлия залитна. — Трябва да спя. — Тя се мушна в палатката.

Бе тъмна нощ, прекалено тъмна за изкачване на планини, макар че по някое време луната обещаваше да изгрее. Объркан по няколко причини, Ниш се помота из лагера, подхрани огъня и се загледа в планината. Можеше единствено да чака. Юлия вече беше заспала.

Това беше големият му шанс. Ако можеше да залови Тиан и кристала й и да ги върне във фабриката, този успех щеше да зачеркне предишните му провали.

Само че какво ставаше горе в планината?

 

 

— Ниш! — Някой го разтърсваше по рамото. — Ниш, събуди се!

Механикът неусетно бе заспал, облегнат на една скала, неудобна, ако съдеше по болките във врата.

— Какво има, Юлия?

— Ела, ела!

— Къде? — замаяно попита той.

— В планината. Тиан започва.

— Какво започва?

— Това, което е дошла да направи. Виждам я, застанала в огромна зала вътре в планината. Тя използва кристала си, Ниш! Кани се да ги доведе тук.

Той се надигна, мушна крака в ботушите си и пристегна връзките.

— Кого да доведе?

— Не зная — изхленчи Юлия. — Не мога да ги видя. Прекалено са много! Всичко е неясно.

Побиха го внезапни тръпки, а желанието му да потърси Тиан изчезна. Но трябваше. Ниш хвана Юлия за раменете. Огромните й очи блеснаха в светлината на заблуден лунен лъч.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Прекалено много! Трябва да я спреш, Ниш.

Това се казваше промяна — Юлия да го подтиква да предприеме нещо. Значи действително беше притеснена.

Ниш нахвърля храна в малката си нагръдна торба, окачи си меч и нож, даде на Юлия друг нож, за който се съмняваше, че тя ще използва, и пое.

Двамата подминаха балона, все още заседнал между скалите. Толкова беше спаднал, че крепителният скелет се виждаше ясно. Ниш нахрани скита, убеди се, че птицата разполага с достатъчно вода. Сетне последва Юлия, която без проблеми се ориентираше в тъмното. Тя следваше пътечка, може би проправена от мечки или планински кози. Изкачиха се на ръба на хребет, от който се виждаше огромен ледник.

Ниш продължи, но след няколко крачки усети, че спътницата му не го следва. Тя бе седнала на земята, вторачена в острието на ножа си.

— Да вървим, Юлия — подкани я той.

— Страх ме е — промълви девойката и се покри презглава с палтото си.

Крил-Ниш се върна, приклекна до нея и взе ръката й.

— Юлия, не можем да останем тук. Прекосихме целия този път, за да открием Тиан. Аз сторих всичко по силите си за теб. Сега е твой ред. Моля те, помогни ми.

Тя отскубна ръката си, мушна я под дрехата си и започна усилено да се поклаща.

Как трябваше да постъпи Ниш? Нямаше представа какво я е накарало да спре, но и нямаше намерение да позволи на слабостта й да го лиши от успеха. Ако успееше да намери Тиан и кристала й, това щеше да оправдае всичките му досегашни провали. Трябваше да го направи, дори и ако за целта трябваше да заплати със страданията на Юлия.

— Тогава си стой тук! — озъби се механикът. — Аз продължавам.

И той закрачи с невъзмутима крачка. Юлия изскимтя. Ниш не се обърна, макар че буквално усещаше болката й.

Механикът започваше да изчезва отвъд хребета, при което бе догонен от мъчителен вик:

— Ниш, не ме оставяй.

Крил-Ниш застина за миг насред крачка, сетне с усилие потисна състраданието си и продължи с шумни стъпки.

Не бе изминал и десетина крачки, когато Юлия се озова до него, безшумно стъпваща с подплатените си ботуши. Ниш не знаеше какво да очаква, но Юлия показа неочаквано старание да му угоди.

— Ще ти покажа пътя, Ниш — каза тя, стиснала ръката му до болка. — Недей повече да ме оставяш сама.

— Няма — отвърна механикът, загледан в планината.

По времето, когато слънцето изгря, двамата се намираха високо над лагера си. В долината се изви мъгла, забулила глетчерите. Юлия спря, за да си сложи очилата. Изкачването тук ставаше все по-трудно — наклонени шистови плочи и жилки кварцит. Върху такава повърхност се стъпваше трудно. Краката на Ниш вече започваха да го болят.

— Сега накъде? — обърна се той към Юлия, когато последната спря на един ръб, над който склонът ставаше отвесен.

За момент тя изглеждаше разколебана. После заслони очилата си с ръка, възкликна и отново пое.

Часове по-късно двамата се оказаха в подножието на леда. Скалите се бяха променили в лъскави слоести шисти, на свой ред отстъпващи на гнайс. Огледът на Ниш и Юлия бе прекъснат от внезапен пукот, долетял откъм ледника.

— Какво беше това? — попита Ниш.

Слабоватият грохот, който долиташе под натиска на тежестта на ледника, се бе променил в по-остър и по-висок звук. Ледна грамада се спускаше право над тях, раздираща скалите на склона. Сякаш канари биваха раздробявани. Започнаха да се отронват каменни късове. Крил-Ниш наблюдаваше вцепенен, в невъзможност да избере посока за бягство.

Юлия изпищя, сграбчи ръката му и го повлече надясно. Тя тичаше по хребета, отвеждащ далеч от глетчера. Крил-Ниш търчеше след нея. Над главите им продължаваше да се носи скален рев.

Това не беше свличане, а хаотично сриване на лед и камък, откъртили се от върха. Къс планина с големината на родното имение на Ниш се носеше надолу. Превъртанията и ударите му го разделиха на две. С крайчеца на окото си Ниш можа да види, че по-голямата половина се понесе към тях.

Заради напрежението на бягството от носа му рукна кръв. Той все още продължаваше да тича и когато парчето профуча надолу, към дърветата. Звукът беше оглушителен.

Юлия вече беше изчезнала от погледа му, забележително постижение за човек, който не се упражнява. Ниш прекоси един естествено разсечен хребет и скочи. Наложи му се да се извърти във въздуха, за да не се блъсне в спътницата си, която се беше свила на земята, притиснала ръце над антифоните си в напразен опит да блокира шума. По отворената й уста личеше, че тя пищи, макар Ниш да не чуваше нищо.

Механикът намери тапите за уши в раницата й, сложи й ги и отново намести антифоните. Юлия се изправи и каза нещо, макар Ниш да нямаше представа какво. Постепенно шумът утихна и двамата отново погледнаха натам. Вече не се отронваха скали, но ледът беше покрил мястото, към което двамата се бяха отправили. Земята неколкократно се разтърси.

С рев, пред който предишният грохот не представляваше нищо, голям къс от планината се напука. Отново последва сриване на скала и лед пред погледите им. Петнадесет минути по-късно, когато глетчерът се бе възвърнал към обичайното си проскърцване, Ниш каза:

— Дали вече е безопасно?

Очевидно Юлия смяташе така, защото тя започна да се изкачва нагоре по склона. На върха на хребета спряха. В склона на планината се бе отворила цепнатина, откриваща поглед към вътрешността й.

— Град, скрит в планината! — Очите му съзираха няколко нива и величествени, украсени колони. — Ето къде е отишла. Но защо? Това лиринкски град ли е?

— Не мисля така! — Тя потръпна.

Дали да рискува и да влезе в планината? Ами останалите неща, които Юлия бе зърнала: летящите лиринкси, неопределения ужас?

— Виждам я — просъска Юлия.

Крил-Ниш не обърна внимание. Тя бе изричала това многократно.

Перцепторът го разтърси:

— Виждам, я Ниш. Ето там!

Той проследи ръката й и зърна два силуета. Неговите очи не ги различаваха ясно, ала за зрението на Юлия не можеше да има съмнение. С нея наистина се работеше трудно, но пък тя никога не грешеше.

— Ела! Можем да я хванем!

Импулсът, тласкал Юлия до този момент, сега беше изчезнал. Тя се сви между два камъка.

— Твърде късно. Твърде, твърде късно.

— Остани тук тогава! — тросна се той. Възможността, за която дори не смееше да се надява, беше изникнала. Тиан беше съвсем сама, само с някакво дете. Единствено трябваше да я хване, да я отнесе до балона, да го издигне и да поеме към фабриката. И тогава щеше да бъде герой. Ниш се затича.

Приближаващ цепнатината в склона, Ниш забеляза някакви проблясъци. Те се зародиха внезапно, скрили двата силуета.

Юлия изпищя и скочи след него.

— Не ме оставяй! — Тя се хвърли в ръцете му. — То идва!

Ниш не попита за разяснения. Подобни питания рядко предоставяха допълнителна яснота. Той просто продължи, следван от разтрепераната Юлия.

Двамата се промъкнаха през долния ръб на пукнатината, намериха спираловидно стълбище в сравнително добро състояние и се закатериха по него. След два етажа стигнаха до нивото, където бяха зърнали Тиан и детето. Подът, напукан близо до рухналата стена, бе покрит с купища скални и ледени отломки.

Гледката, която ги посрещна, щеше да остане запечатана в ума на Ниш до последния му ден.