Йън Ървайн
Геомант (33)

Девет

Неволният отчаян вик на Иризис се разнесе едновременно с цамбурването на лиринкса. Кланкерите стреляха — първо един, миг по-късно още три, едновременно. Две копия потънаха в реката. Трето изсвистя над главите на Ги-Хад и Джал-Ниш, за да потъне в снега. Четвъртото косо удари леда и се плъзна по него. Заострените му ръбове се плъзгаха по замръзналата вода с отвратителен звук. То описа дъга като кънкьор и издрънча в предния крак на четвъртия кланкер.

— Спрете! — ревна Арпъл, размахал ръце. — Така ще убиете свой!

Сержантът се затича към дупката, в която бе скочил лиринксът. Сега тя се бе разширила. Там спокойно можеше да се потопи кланкер. Войниците го последваха.

— Стъпвайте внимателно, тук ледът изтънява.

Смрачаваше се. Снегът падаше на парцали. Джал-Ниш не беше на себе си от яд, лицето му беше станало лилаво.

— Ако той се измъкне — давеше се перквизиторът, — ако кристалът бъде изгубен, ще наредя всеки участник в тази експедиция да бъде бичуван до смърт!

Войниците утихнаха. Арпъл им направи знак да се успокоят и се обърна към перквизитора.

— На твое място бих внимавал със заплахите, когато се намирам сред нищото — тихо каза той.

— Мен ли заплашваш? — изрева Джал-Ниш.

— Аз съм лоялен войник, сър. — Арпъл докосна шлема си. — Опитвам се да те защитя. От самото начало хората ми полагат всички усилия. Следвахме заповедите ти. Ако бяхме получили възможност да стреляме, когато сметнем за нужно, щяхме да сме убили чудовището.

Перквизиторът се извърна. Шкембенцето му потрепваше от едва сдържан гняв.

Ниш внимателно (заради леда) се приближи до него.

— Добре ли си, тате?

— Ако сме я изгубили… — поде Джал-Ниш. За момент лилавеещото му лице трепна, а механикът с ужас си помисли, че баща му се кани да се разплаче. — Крил-Ниш, тя можеше да ми обезпечи успеха.

— Все още може да е жива, тате. Все още има шанс.

Перквизиторът му направи знак да се махне. Ниш го остави, приближи се до дупката и се обърна към Арпъл.

— Вижда ли се кръв във водата?

— Не, но това не означава, че не сме го уцелили. Под леда има бързо течение.

Междувременно Джал-Ниш се беше поуспокоил и се приближи към тях.

— Занаятчията и кристалът й на всяка цена трябва да бъдат намерени, сержанте. — Той се поколеба. — Тя притежава тайни, които са изключително важни за успешното развитие на войната.

Чул за войната, сержантът се оживи и започна да издава нареждания. Един от кланкерите пое надолу по течението.

— Войници, разделете се по двойки. Вземете факли и тръгнете по реката. Проверявайте всяка разтопена част, чак до завоя. Никс и Тюрн, вие поемете срещу течението. Лиринксите са слаби плувци, но не бива да оставяме нищо на случайността. Не се разделяйте и стъпвайте внимателно. Ако времето се влоши, поемате обратно и се водите по брега, докато не откриете светлините на лагера ни. Ще се разположим да стануваме там.

Той посочи скалите по-нагоре по брега.

— Лиринксите са по-издръжливи от нас — продължи сержантът. — Никога не приемайте лиринкс за мъртъв, докато не го видите с отсечена глава. Пък дори и тогава е добре да поизчакате десетина минути. Колко войници са рухвали изкормени заради последните рефлекси на тези гнусни създания!

Войниците бързо се разпръснаха. Скоро светлините на факлите им се изгубиха в снега. Арпъл се обърна към Джал-Ниш.

— Трябва да приготвим лагера, докато още е светло, перквизиторе.

— Лагерът да върви по дяволите, искам всички… — Джал-Ниш Хлар млъкна, защото сам усети нелепото си звучене.

— Трябва да бъде сторено сега — продължи сержантът. — Иначе няма да оцелеем. А и ако занаятчията бъде намерена, ще са ни нужни огън и гореща храна, за да я спасим.

Сержант Арпъл нареди на част от оставащите си хора да търсят подпалки. Другите се заеха да вдигат палатки в завета на скалите. Работеха ефикасно. За нула време бяха изкопали нужник в задната част, бяха донесли вода и вече приготвяха походните печки. Кланкерите се подредиха един до друг. Четвъртата бойна машина се отличаваше от останалите три: по-ниска, но по-тумбеста. Над гърба й бяха привързани метални пръти, чието предназначение Ниш не можеше да отгатне. Войниците от този кланкер бяха в бели униформи. Предвождаше ги млада червенокоса жена на име Рустина. Това беше странно. Само в редки случаи на младите жени се разрешаваше да бъдат войници. Никой не знаеше нищо за нея, а хората й не бяха от разговорливите.

— Какво ще заповядаш, перквизиторе? — попита Арпъл, когато лагерът беше готов.

— Търсете цяла нощ! — рязко отвърна онзи. — Тиан трябва да бъде намерена. А ако успеем да заловим чудовището живо, още по-добре. Ако е оцеляло, ще бъде слабо.

— Никой не би могъл да оцелее в подобна вода.

— Ще повярвам, когато видя труповете. Друго не би убедило скрутатора.

— По това време течението трябва да ги е отнесло на левга под леда.

— Би ли искал да обясниш това на скрутатора? — просъска Джал-Ниш.

— Не — спокойно отвърна сержантът. — Не бих.

— Аз също. Затова ще претърсим всяка дупка в леда, а също и брега.

Иризис се присъедини към един от отрядите. Ниш отиде с един от кланкерите до долчинка, където по-рано днес бяха зърнали борови дръвчета. Отсякоха изсъхнал бор и с помощта на кланкера го отнесоха в лагера, където го насякоха за гориво — не искаха да използват собствените си запаси. Нищо чудно да ги връхлетеше някоя снежна буря, пък макар и още да беше есен.

Вече запалваха огньовете, когато Иризис се върна. Изглеждаше потисната.

— Няма и следа от тях — рече тя на Джал-Ниш, който само изсумтя и се отдалечи.

— Къде е Юлия? — попита Ниш.

— Откъде да зная? — сопнато отвърна занаятчията.

Откриха я след скалите, облечена само в дрехите от паяжинена нишка.

— Защо си се разхвърляла така? — смъмри я Иризис. — Не можеш ли да прецениш, че така ще измръзнеш?

Тя свали палтото си, уви го около дребната жена и я отнесе обратно край огъня. Юлия й позволи, застинала в апатия.

— Той ме преследваше — прошепна тя. — Искаше да ме нарани.

— Кой? — Иризис рязко я погледна. — Лиринксът?

— Мъжът, който е вътре. Той блъскаше решетката ми, опитваше се да влезе в скривалището ми.

— Какво прави сега?

— Не мога да го видя — изхленчи Юлия.

Ниш и Иризис отидоха да проверят в кланкера. Вътре откриха единствено трупа на Дир, зинал с измъчено разкривена уста. Пръстите му бяха скривени, посягащи към нещо. Сякаш наистина се бе опитвал да сграбчи Юлия, макар че това бе само съвпадение, породено от предсмъртните спазми.

— Той е мъртъв — опита се да я успокои Иризис. — Сега не може да те нарани. Ела вътре, тук е по-топло.

Но тя не искаше да влиза, дори и след като изнесоха трупа и го оставиха на сержанта, за да го кремира. Затова я облякоха и я оставиха да клечи край огъня, сложила превръзка ниско над очите си.

Ниш бе приседнал от другата страна и грееше ръцете си около чаша супа. Чуваше бащиния глас да долита през стената на една от палатките.

— Днес се представи много добре, сержант.

Разнесе се носовият отговор на Рустина:

— Можеше да бъде и по-добре, сър. Поне имахме късмет, че стигнахме навреме. Бурята за малко щеше да ни отнесе.

— Да, това ме притесняваше — рече Джал-Ниш.

О-о-о, несъмнено, помисли механикът. Притеснявал си се, че ти ще бъдеш обвинен за изчезването им. Една крачка по-далеч от лелеяното повишение в скрутатор.

— Видяхме, че времето се влошава — продължаваше гласът на Рустина. — Но бяхме подготвени и се подслонихме в един стар тунел. Пак ни се размина на косъм, защото към края бурята вече ни настигаше. Ако ни беше заварила на открито, щяхме да си замръзнем.

— Знаех, че няма да ме разочароваш — каза перквизиторът.

Ниш беше отвратен. За пръв път в живота си осъзнаваше, че амбицията не е всичко.

А Рустина отвърна с горчилка:

— Надали ще се намери човек, който да мрази лиринксите по-силно от мен, сър.

 

 

Едва след приключването на вечерята, когато онези, които нямаше да дежурят през нощта, се канеха да си лягат, някой се сети да попита Юлия за Тиан.

— Не можех да я виждам, докато бях в кланкера — отвърна тя. — Лошият човек извика и се опита да ме одере. Аз избягах и тогава видях кристала й.

— Това е било малко преди Дир да умре — каза Иризис на перквизитора. — Той бе блокирал възприятията й.

— И какво стана после? — попита Джал-Ниш Хлар.

— Видях я!

— Вече ни каза това.

— Не, видях я през очилата си.

— И с очите си, и с ума си? — уточни занаятчията.

— Да! Само че ноктестият скочи във водата с нея. И после не можех да я виждам. И кристала също.

— Не си била в състояние да я виждаш в ума си? — предположи Ниш.

— Тя угасна като лампа.

— Значи е мъртва! — каза Иризис. — Или е замръзнала, или се е удавила. А хедронът е паднал на дъното и студът е преустановил излъчването му. — Тя се извърна с мрачен вид.

— Не трябва да спираме търсенето — заяви Фин-Мах. Това бе една от малкото й реплики след проваления й гадателски опит.

— Естествено — изръмжа Джал-Ниш. — Не сме тук да правим предположения, а да се убедим.

 

 

През нощта задуха много силен вятър. Арпъл прибра войниците си. Дори и перквизиторът осъзна сериозността на условията и не се възпротиви. Будуващите прекараха може би най-отвратителната нощ в живота си. Призори продължаваше да вее.

Пръстите на Ниш бяха толкова вкочанени, че най-малкото им раздвижване му причиняваше болка. Естествено, той не каза нищо — от малък бащиният колан го беше научил да не се оплаква. Щом се развидели, той се присъедини към претърсващите отряди и с бърза крачка (доколкото му позволяваха възможностите) се зае да обхожда реката. Не откри нищо. Никой не откри.

Но Джал-Ниш отказваше да се предаде. Денят отмина, а последвалата нощ беше още по-сурова от предишната, доколкото това беше възможно. Войниците започваха да си шушукат и дори срязванията на Арпъл не ги спираха. Следовател Фин-Мах на няколко пъти се обърна към перквизитора, само че той беше неумолим.

Накрая механик Туниз, която бе провела дълъг разговор с един от операторите, се обърна към следователя. Двете отидоха при перквизитора. Ниш, който чакаше да застъпи на пост, стоеше наблизо и можа да чуе разговора им.

— Трябва да поемем обратно, сър — каза старши механик Туниз. — Иначе съществува опасност да изгубим кланкерите.

Перквизиторът се извърна рязко. Пълничкото му лице се беше изопнало, устните му бяха посивели. Приличаше на човек, който се е провалил, но отказва да го признае.

— Защо, механико?

— Защото е прекалено студено. При толкова ниски температури маслото ще замръзне и тогава кланкерите ще останат неподвижни.

— Ще го притоплите! Трябва да има начин!

Тъмнокожата жена се усмихна със заострените си зъби.

— Да, но то просто ще замръзне отново. Освен това има друг проблем. По-голям.

— Какъв? — Джал-Ниш не понасяше да синхронизира убежденията си с реалността.

— Металът на предавателния механизъм става чуплив в толкова студено време. Повредата на един-единствен негов елемент би оставила съответната машина неупотребяема и би наложила изоставянето й. А докато се върнем за нея, снегът ще я е затрупал. Снеготопежът през пролетта ще я накара да ръждяса.

— Много добре. — Перквизиторът изглеждаше примирен с поражението си. — Тръгваме призори.