Йън Ървайн
Геомант (49)

Двадесет и пет

Прибирането във фабриката беше кошмар, за който Ниш имаше впечатлението, че никога не ще има край. Замръзналата твърд беше невъзможна за разкопаване, за да погребат телата. Не разполагаха и с гориво, за да ги кремират. Можаха единствено да ги положат едно до друго, да струпат ледени блокове над тях и да помълчат няколко минути, изпълнени с мисли на разкаяние: че ако бяха изменили дадена постъпка, нещата биха могли да се развият по различен начин.

Натовариха ранените в кланкера, взеха контролерите от оставащите две машини и се отправиха към отсрещната страна на платото, където все още стояха приспособленията за издигане. Тъй като останалите оператори бяха мъртви, нямаше начин техните кланкери да бъдат задвижени. На ръба на платото отново извадиха ранените, за да ги спуснат с носилки.

Никога досега Ниш не беше работил толкова усилено. Трябваше кланкерът да бъде вързан, да бъде приготвен камък в подножието, който да послужи за противотежест, да конструират допълнителни макари… Единствено той, Зимо, Ранд, Туниз и Фин-Мах бяха способни да работят. Иризис имаше счупен крак и не можеше да помогне, поради което бе останала горе. Рустина можеше да използва само едната си ръка. Ки-Ара, макар и все още скърбящ по кланкера си, поне можеше да държи въже. Бащата на Ниш трябваше да бъде държан упоен, иначе изпадаше в пристъпи. Юлия нямаше с какво да им е от полза.

Бяха прекалено малко. Поне шестима бяха нужни да избутат кланкера от ръба, а други четирима да държат въжето, което да удържа падането му. Тъкмо това беше наложило построяването на допълнителни макари, макар че и с тях нищо не беше сигурно. Разпределиха четирима за кланкера и двама за противовеса.

— Готови? — провикна се Туниз.

— Да! — Ниш опъваше спирачното въже. Равнодушният Ки-Ара стоеше зад него.

— Повдигай! — Нейната група започна да дърпа кланкера.

Ниш смяташе, че тежката машина въобще няма да помръдне. Четиримата се напрягаха до болка. Накрая изопнатите въжета леко повдигнаха кланкера.

— Задръж! — провикна се островитянката. Туниз завърза края на въжето около една скала и изтича да освободи ръчката. Тя не помръдна. Механикът наблегна с цялата си тежест и ръчката внезапно отхвърча, при което Туниз едва не падна. Кланкерът пое надолу, събаряйки останалите трима. Противовесът се издигна от земята, а машината остро полетя надолу — Ки-Ара беше пуснал спирачното въже. Ниш не можеше да удържа самичък и бе принуден да пусне на свой ред, иначе ръцете му щяха да бъдат протрити до кост.

Бойната машина се удари в скалата, завъртя се и се удари отново. Видял как бронята се изкривява, Зимо нададе вик на болка. Ниш вече виждаше как кланкерът се разбива в подножието на платото, но това не стана, защото противовесът го уравновеси.

— Малоумен палячо! — кресна Ниш към Ки-Ара. — Защо пусна въжето?

Операторът премигваше насреща му.

Сега се изправиха пред нов проблем: камъкът беше по-тежък от кланкера. При изтеглянето това не бе имало значение, но сега трябваше да прибавят тежест към машината, за да се спусне.

— Един от нас може да заеме мястото на оператора — предложи Фин-Мах.

— Не! — остро каза Туниз. — Ако нещо се обърка, ще сме изгубили още един човек.

Затова спуснаха камък в кланкера. Ниш тутакси усети подръпването и започна да отпуска въже. Бойната машина се спускаше, макар и разклащана от вихрите, които я блъскаха в скалата. Всеки удар, нараняващ бронята, караше Зимо да вие отчаяно.

— По-бавно! — изпищя той през сълзи.

Ниш даваше всичко от себе си, ала въжето със съсък обгаряше дланите му.

— Ки-Ара! — изрева той. — Дръж по-здраво! Ки-Ара?

Операторът отново беше пуснал въжето и се бе отдръпнал. И отново Ниш бе принуден да се отдръпне на свой ред. Разлюлелият се кланкер се блъсна в издигащия се камък. Те спряха, като се поклащаха. Брониран къс се отрони от машината и полетя надолу.

— Сам не мога да удържа въжето! — яростно говореше Крил-Ниш. — Даже двама сме малко. Какво ти става, Ки-Ара?!

Операторът го гледаше безучастно. Туниз и Фин-Мах изтичаха и започнаха да дърпат въжето на кланкера. Нищо не се случи. Въжетата се бяха оплели около ощърбената от удари машина. Колкото и силно да дърпаха, не можеха да ги освободят.

— Някой ще трябва да слезе — каза Рустина.

— По-трудно е, отколкото изглежда! — Туниз потриваше носа си. — Особено при този вятър. Доброволци?

— Ако няма друг, аз ще отида. — Ниш нямаше желание да го стори. Дори се съмняваше, че би могъл да стори нещо полезно, но предпочиташе сам да предложи услугите си, отколкото да му бъде заповядано. Освен това той трябваше да се реабилитира, ако това изобщо бе възможно след изминалата отвратителна седмица.

— Ти не бива да отиваш, Туниз — каза Рустина. — Ти си старши механик. Но него можем да си позволим да изгубим.

— Аз ще отида — заяви Зимо и пристъпи напред. — Кланкерът е мой, на мен се полага да го направя. — Очите му блестяха трескаво.

— Не знам — замисли се Рустина. — Вие какво смятате, следовател Фин-Мах?

— Оператор също не можем да си позволим да жертваме, макар че Ки-Ара вече се възстановява. Но дали той би могъл да управлява този кланкер?

— Да, ако включи контролера си вместо моя — каза Зимо, нервно пристъпващ от един крак на друг. Той взе ръката на Фин-Мах. — Моля ви. Тази машина е моят живот. Пък и може да се наложи да я задвижа, за да я освободя. В тази ситуация само аз ще мога.

— Така да бъде — каза Рустина, — стига да нямате възражения, Фин-Мах?

— Върви!

Ки-Ара внезапно засия, което немалко учуди Ниш. Зимо се спусна по едно от въжетата и меко се приземи върху бойната платформа. Вихрите продължаваха да изблъскват кланкера встрани от скалата, а тежестта на камъка го блъсваше обратно.

— Няма да е зле да побърза — каза Туниз, — иначе от кланкера му няма да остане нищо.

Зимо плачеше, докато оглеждаше щетите. Опита се да разплете въжетата, но това се оказа невъзможно, защото бяха изопнати от прекалена тежест. Направи опит да завърти кланкера, за да ги разсуче, ала вятърът не позволяваше.

— Какво ще прави сега? — почуди се на глас Крил-Ниш.

Зимо беше влязъл в кланкера и се бе настанил на операторското място. Краката на машината се раздвижиха. Предният чифт дращеше камъка.

— Хитро — оцени Туниз и закрачи назад, хванала въжето си. — Опитва се да завърти камъка около кланкера. За всеки случай хванете спирачните въжета.

Сториха го и зачакаха, напрегнати. Металните крака на кланкера блъснаха камъка и той описа пълен кръг около машината.

— Брилянтно! — възкликна следователят. — Още два пъти и ще е готов.

Зимо повтори процедурата. Този път му бяха необходими няколко опита, но в крайна сметка камъкът отново описа кръг. В този момент един от краката на кланкера се заплете в нещо.

— Не, назад! — кресна Туниз. — Ки-Ара, ти можеш да го освободиш. Дръпни силно в тази посока!

— Какво става? — провикна се Фин-Мах.

— Въжето на противовеса се омота около един от краката. Спри или ще скъсаш въжетата! — изрева механик Туниз към Зимо. — Ки-Ара, дърпай!

Но Зимо не чу, а Ки-Ара просто пусна въжето си. Краката на кланкера продължиха да се движат, при което се чу остър звук, въжето на противовеса се скъса и камъкът полетя надолу. Кланкерът също се понесе към земята, първоначално бавно, сетне по-бързо, освободил се от опъна на въжетата. Скъсаното въже изхвърча от макарите с плющене.

Кланкерът се превъртя във въздуха и с трясък се приземи с краката нагоре върху една от канарите. При сблъсъка се разцепи на две. Метални късове се разхвърчаха във всички посоки. Грохотното ехо бавно затихна.

Иризис докуца до ръба, опирайки се на патериците си, сетне поклати глава. На Ниш му се стори, че долавя слаба усмивка върху лицето на Ки-Ара, но когато се вгледа по-внимателно, за да се убеди, операторът вече се беше овладял.

Всички се спогледаха.

— Няма съмнение, че Зимо е мъртъв — каза Фин-Мах.

— Подобно падане надали е оставило здрава костица в тялото му — рече Туниз. — И какво правим сега?

— Със ски ще отидем обратно до ледените куполи — процеди следователят. — Ще инсталираме контролера на Ки-Ара в един от кланкерите и той ще го докара тук. И този път ще измислим начин да свалим проклетията цяла!

Гласът й беше леден. Несъмнено обмисляше обясненията, които трябваше да дава за поредното бедствие.

Ниш и Иризис се спогледаха.

— На твое място бих държала оператора под око — тихо каза тя. — Ки-Ара го направи нарочно.

— Да — отвърна механикът. — Той знае, че никога няма да му бъде поверен нов кланкер.

Това напомни на Ниш за собствената му вина. Ако той не беше принудил Ки-Ара, последният нямаше да изгуби кланкера си. Тиан и кристалът й също нямаше да бъдат изгубени. Когато се върнеха във фабриката и операторът бъдеше разпитан, глупавата постъпка на Крил-Ниш щеше да бъде разкрита. И тогава? Ниш бе обречен.

 

 

Отне им два дни да свалят новата машина в подножието на платото, през което време Ниш разполагаше с много поводи да очаква, че и този кланкер ще бъде сполетян от ориста на предишния си спускан събрат. Времето не се промени, оставаше си все така студено и вихровито. Носът на Крил-Ниш беше измръзнал. Същата съдба беше сполетяла и пръстите на Фин-Мах.

Най-сетне кланкерът стоеше готов за път, само че когато се качиха, той отказа да тръгне — заради студа маслото беше замръзнало. Последва такава снежна буря, че никой не виждаше на повече от педя около себе си. Поне сред околните дерета бяха намерили подпалки, така че можаха да се подслонят в една скална кухина и да запалят огън. Само това ги спаси.

Иризис повече не спомена за изгубения кристал. Кракът й зарастваше добре, макар че щяха да минат поне шест седмици, преди да захвърли патериците. Но тя не се оплакваше и беше най-жизнерадостната сред тях — с изключение на Ки-Ара, топящ се от блаженство поради факта, че отново има кланкер. Вече се беше възстановил почти изцяло. Само на моменти го заболяваше глава, а паметта му ставаше нестабилна. Имаше моменти, в които питаше спътниците си за имената им. И често подпитваше какво е станало със Зимо.

Юлия все така беше потънала в себе си. Ужасите на битката край ледените куполи (а може би тези на плътоформирането) бяха събудили у нея някакъв извечен страх. Тя не сваляше превръзката и тапите за уши. Понякога дори си нахлузваше черна копринена торба над главата. Ниш не се опитваше да й помогне. Не му бяха останали сили. Единствено по няколко пъти на ден я питаше за Тиан и винаги получаваше отрицателен отговор.

Джал-Ниш беше най-големият им проблем. Рамото и гърдите на перквизитора вече зарастваха, но положението с лицето му си оставаше лошо. Раните бяха отвратителни, гноящи. Представляваха толкова отвратителна гледка, че дори собственият му син потръпваше. На всичкото отгоре възпалението се бе разпростряло и до мозъка му. Той засипваше с хули и се мъчеше да нападне всеки, приближил се прекалено близо до него. На два пъти отишлият да занесе храна на баща си Ниш трябваше да откопчва стоманените му пръсти от гърлото си. Предвид касаплъшката операция, която перквизиторът бе претърпял, той си оставаше изненадващо силен.

Яростта му бе насочена главно към Иризис. Понякога Джал-Ниш я проклинаше с часове, без да си поеме дъх. Гнойно гълголещият му глас я винеше за това, че е съблазнила малоумния му син, за това, което бе сторила на Тиан, но най-вече за това, че е спасила живота му, вместо да му позволи да умре.

Иризис не изглеждаше да се впечатлява от ругатните и също се включваше в подмяната на компресите му. Веднъж, когато редът й отново бе дошъл, а времето се беше оправило и те се канеха да поемат към дома, тя отнесе на перквизитора купа с горещ бульон. Той й го захвърли в лицето, блъсна патериците й и се канеше да смачка гърлото й с ботуш, когато Ниш и Ки-Ара го издърпаха.

— Разгонена уличница! — пищеше Джал-Ниш Хлар. — Ти си лъжкиня и измамница, Иризис. Когато се върна, ще се погрижа да се озовеш в размножителната палата. Никога вече няма да бъдеш занаятчия.

Той продължи да беснее още час, докато накрая Ки-Ара, единственият, който се спогаждаше с него, му даде чай, подправен със сироп от нига. След това държаха перквизитора непрекъснато упоен, а за всеки случай вързаха здравата му ръка.

Бяха изминали три седмици от битката при ледените куполи, когато фабриката най-сетне изникна в далечината пред тях. Обратното пътуване беше толкова мъчително, че неведнъж Крил-Ниш бе изгубвал надежда. Никой не пътуваше по тези места през това време на годината. Ако кланкерът не бе толкова добре изработен, щяха да са погинали.

Успяха да намерят път през планината, разсечена от минни галерии, и достигнаха долината, отвъд която се издигаше заводът. Безплодното преследване бе коствало почти месец.

Иризис се измъкна от задния люк на кланкера. Ниш с насълзени очи й подаде патериците. Всички се бяха вторачили във фабриката. Единствено Ки-Ара не изглеждаше зарадван. Операторът бе някак неспокоен. Макар че беше студено, той беше плувнал в пот и хвърляше нервни погледи към следователя.

— Не трябва ли комините да димят? — каза Фин-Мах, слязла току-що.

— Сигурно не си дават зор в отсъствието на отговорника — небрежно отвърна Ниш.

Следователят повдигна далекогледа си, огледа околностите и отново го свали.

— Никъде не се вижда дим. Нито над завода, нито над спалните помещения и кухните, нито над миньорското село — глухо каза тя. Ниш улови погледа й, при което самоконтролът й изчезна. — Лиринксите са нападнали! — Фин-Мах изглеждаше на път да се разплаче. — А тук имаше деца…

— Проклета лицемерка! — промърмори Иризис.

— Вървиш по тънък лед, занаятчия — много бавно каза следователят.

Иризис се прозина в лицето й:

— И защо сте се загрижили за децата? Не виждам да сте изпълнили дълга си.

Фин-Мах стисна юмруци, а после дръпна високата жена встрани.

— След всички престъпления, които си извършила, смееш да ми говориш за дълг?

— Няма по-голямо престъпление от предотвратяването на зачеване — цитира Иризис. Това бе една от купищата регулации, управляващи живота им.

Лицето на Фин-Мах стана тъй студено, че наблюдаващият от разстояние Ниш неволно потръпна.

— Аз съм безплодна! — просъска тя. — Единадесет целители се опитваха да ме излекуват, но не успяха. — Следователят притисна длани над очите си. — Повече от всичко на света исках да имам деца… И точно ти да ми се подиграваш… ти… ти…

И за ужас на Крил-Ниш следователят се разплака.

Иризис стоеше като гръмната. Това изясняваше всичко: стоманеното самообладание, всеобхватната студенина. Тя си припомни, че при онова лиринкско нападение Фин-Мах най-напред се бе погрижила за децата.

— Съжалявам — каза Иризис.

Следователят мълчеше.

— Наистина съжалявам — повтори Иризис. — Представям си как презирате измамница като мен.

— Не те презирам — отвърна Фин-Мах. — Съжалявам те, защото ти имаш всичко, а животът ти все така си остава празен.

Следващата постъпка на занаятчията бе напълно неочаквана: споходена от представител на онези редки импулси, които самата тя не разбираше, Иризис прегърна Фин-Мах и силно я притисна до себе си. Скоро по-ниската жена престана да се дърпа и зарови лице в дрехата й.

 

 

— Добре ще е да продължим предпазливо — каза Рустина — и да бъдем готови за всичко.

Събраха камъни за катапулта, които изсипаха в предназначената за това кошница в бойната кула. Туниз зае мястото на стрелеца. Ниш също се качи, въоръжен с късия си меч и копие. Продължиха с нормален ход, тъй като тракането на кланкера така или иначе не можеше да бъде заглушено. Прекосиха замръзналия поток и поеха нагоре по хълма към фабриката. Скоро щяха да излязат на пътя и да продължат по него. Ако бъдеха нападнати от засада, щяха да имат малък шанс, но пък в гората шансът се равняваше на нула.

Скоро достигнаха пътя, оставили хълма зад себе си. Фабриката ги посрещна с изкъртени порти. Отвъд стените имаше още щети, както и преспи с човешки бой. Но не се виждаха никакви следи.

— Изглежда се е случило отдавна — каза Туниз. — Тези преспи не са се образували вчера.

Слязоха от кланкера и продължиха пеш, наизвадили оръжия. Иризис докуцука до пещите и се върна, клатейки глава.

— Не са били запалвани поне от седмица.

— И ще бъде адска мъка да ги задействаме отново — вметна механик Туниз. — В тази например се е образувала буца желязо. Как ще я извадим?

Не откриха жива душа. Вътре почти отсъстваха следи от насилие. Нямаше тела, мястото не беше ограбено. Единствено кристалите от занаятчийския цех липсваха. В двора зад фабриката, едва огряван от оскъдни лъчи, злополучните преследвачи седнаха да се подкрепят.

— Изглежда е имало нападение и всички са избягали — отбеляза Ниш. — Макар че лиринксите са искали единствено кристалите.

— Или да спрат производствения процес — каза Фин-Мах, която вече се беше опомнила.

— Предполагам вие ще оглавите завода — обърна се към нея Иризис.

— Предполагам да. И никак не ми се иска да изоставям това място, защото това е най-добрата мина и най-добрата фабрика в района, само че не можем да останем тук сами. Ще се отправим към Тикси. Смея да твърдя, че именно там ще открием работниците и миньорите си. След като разбера какво се е случило, ще се посъветвам със скрутатора, ако успея да уредя скит. Освен това — тя снижи глас — ще трябва да направим нещо по въпроса с оператора ни.

— Не зная дали има доказателства… — поде Ниш. Той повдигна глава и видя, че Ки-Ара с бърза крачка се отдалечава.

— Не са нужни доказателства да го приберем на място, където вече няма да вреди никому! — яростно каза следователят.

Точно се надигаха, когато дочуха отдалечаващите се стъпки на кланкера.

— Какво го прихваща? — изкрещя Фин-Мах.

Крил-Ниш изтича към предната порта. Бойната машина вече не се виждаше.

— Дезертира — каза Иризис, потракваща към тях с патериците си. И избухна в смях.

— Какво му е смешното? — каза Ниш. — Сега се налага да вървим пеш до Тикси.

— Нима тази провалена експедиция можеше да завърши по друг начин? — отвърна Иризис, намести патериците си и пое надолу.

 

 

Пътят им ги отведе покрай мината и миньорското селище — и двете места бяха евакуирани. Тъй като времето беше меко, успяха да достигнат Тикси по здрач. Там ги посрещна хаос. Върху градските стени бяха издигнати шипове с бодлива тел, а портата бе усилена.

— Това не би удържало лиринксите за дълго — каза Туниз, когато влязоха в града. Тя се обърна и се загледа изпитателно към стените.

— Сигурно. — Ниш вяло крачеше край нея. В момента искаше единствено да си вземе една гореща вана. Възнамеряваше да лежи в нея, докато кожата му се отлюспи, след което щеше да се премести в меко легло и нямаше да става в продължение на седмица.

Иризис отдавна беше престанала да се смее. Патериците бяха ожулили кожата под мишниците й и тя тихо простенваше след всяка крачка.

Ниш се погрижи баща му да бъде настанен в странноприемница и му повика целител. Макар че перквизиторът все още беше замаян от продължителния прием на нига, механикът предупреди лекаря за особеностите на пациента. После намери тиха стая за все така затворилата се в себе си Юлия, даде нужните напътствия на слугинята, а след това пристъпи към останалите десетки неща, налагащи уреждане. Поне за градоначалника щеше да се погрижи Фин-Мах.

Най-сетне, някъде около полунощ, точно когато Ниш се беше съблякъл и топваше почернял от мръсотия крак в изстиналата вана, нечие копие потропа по вратата му.

— Крил-Ниш Хлар! Крил-Ниш Хлар!

— Да! — ядосано отвърна механикът.

— Градоначалникът ви вика.

— В момента се къпя. Скоро ще дойда.

— Той нареди да дойдете веднага.

Ниш тихичко изпсува.

— Ще ми трябват няколко минути да се облека.

— Не се бавете!

Крил-Ниш бързо се отърка с кърпа, за да свали поне най-горния пласт мръсотия. За каквото и да ставаше въпрос, външният вид беше от значение. В раницата си откри дрехи, които, макар и да не бяха чисти, бяха за предпочитане пред онези, които бе свалил преди малко. Още не се беше дооблякъл, когато войникът отново започна да тропа по вратата с дръжката на копието си. Ниш бързо бе поведен през улиците към имението на градоначалника. Там го въведоха в дребно помещение, претъпкано с хора. Имаше множество познати лица, например надзирател Грист и, изненадващо, Ейрин Мас. Иризис и Фин-Мах също присъстваха, както и (естествено) градоначалникът и някакъв дребен, слабоват мъж, когото Ниш досега не беше виждал. Въпросният дребосък седеше в единия край на масата. Дори градоначалникът като да трепереше пред него.

— Крил-Ниш Хлар! — оповести въвелият го слуга. Дребният мъж обърна тъмните си очи към новодошлия. Те бяха хлътнали, заслонени от една дълга вежда.

— Крайно време беше! — тросна се той. — Защо се забави толкова, механик Крил-Ниш?

— Трябваше да се погрижа за баща си, сър. Той е перквизитор Джал-Ни…

— Зная кой е проклетият ти баща! Сядай! Следовател Фин-Мах ми описа в общи линии как е протекло преследването ви. Изгубени четири кланкера и четиридесет войници. Срещу никаква полза. Дори не мога да проумея подобна некадърност. Всички вие заслужавате да се озовете на фронтовата линия.

Буквално можеше да се усети как събраните настръхват. Мъжът остави мълчанието да подчертава заплахата му, като междувременно впиваше погледа си последователно във всеки присъстващ. Ниш, който също не бе подминат, се опита да устои, но бе принуден да сведе очи. Веднага проличаваше, че този човек е свикнал да надделява над останалите и да изисква подчинение. Лицето му беше изключително слабовато и ъглесто, сякаш месото беше избягало, за да остави само кожа, кости и мускули. Страните бяха тъй хлътнали, че зъбите можеха да бъдат преброени. Дълга, рядка брадица подчертаваше остротата му.

— Безполезна пасмина. — Погледът му отново се спря на Ниш, седнал до Иризис. — Особено вие двамата! И защо се започна цялата тази бъркотия?

Те не отговориха, защото не разбираха въпроса.

— Заради развращението ви, ето заради какво! Заради вас двамата започна всичко. — Той въздъхна. — Работата ни далеч не е приключила. Загубата на Тиан е същинска трагедия. Удвоена от изчезването на онзи кристал. И за капак на всичко, операторът ви отвлича кланкер. Изобщо имаше ли някакво подобие на йерархия в жалката ви групица?

Всички мълчаха. Фин-Мах изглеждаше поразена.

— След като перквизиторът беше ранен, сър, аз поех командването. И също така поемам пълна отго…

Онзи я сряза с изсумтяване:

— Аз изпратих Джал-Ниш. Отговорността е моя. Не мисля, че онзи младеж ще успее да стигне далеч. Въпросът сега е: как да се измъкнем от тази каша?

Отново настъпи мълчание.

— Само колко сте инициативни! — Той нави брадата около пръста си и докосна косматата намотка с устни. — Не можем да изоставим фабриката. Няма да се оставим да ни сплашат. Производството ще бъде възобновено колкото се може по-скоро. Експлоатацията на мината също. Но ще е нужен нов отговорник.

Мъжът се замисли, засмукал брадата си.

През няколко стола от Ниш някой се надигна — едър мъж с яка гръд.

— Бих искал да…

— Сядай, надзирател Грист — каза гърчавият. — Механик Туниз, ти си една от малцината, проявили компетентност по време на цялото това фиаско. Теб назначавам за отговорник. Давам ти четиринадесет дни да възобновиш производството, след което ще очаквам нов кланкер на всеки две седмици.

Грист тежко се стовари на мястото си, първоначално невярващ, сетне вбесен.

— Това е невъзможно! — промълви Туниз.

— Аз мога да го направя, сър — обади се Грист.

— Много добре! Погрижи се да бъдеш най-добрият надзирател на всички времена, иначе ще си изгубиш главата. А ти, отговорник Туниз, ще откриеш начин да го направиш възможно. Ще разполагаш с всичко необходимо.

— Имам деца в Крандор, сър — тихо каза тя.

— Да не си ги изоставяла. — Той започна да гризе юмрука си. — След една година, ако фабриката покрие плана — всички норми, — ще те изпратя вкъщи.

— Благодаря ви, сър. — Туниз просия.

Той се извърна.

— Занаятчия Иризис. Известно ми е всичко за теб. — Яростният му поглед даваше основания на Ниш да очаква изпращането й на дръвника. — Включително това, че ръководиш занаятчиите си по-добре от всеки друг. Ти ще бъдеш и.д. майстор. Задачата ти е да изработваш контролери колкото се може по-бързо.

— В такъв случай ще са ми нужни още занаятчии и чираци — спокойно отвърна тя. Ниш се възхищаваше на самообладанието й: та тя би трябвало да очаква назначение за размножителната палата, в най-добрия случай.

— Ще ги имаш толкова скоро, колкото позволяват пътищата.

— И по-добра защита за фабриката и мината.

— В момента биват събирани зидари. Двеста войници пътуват насам. Пълномощното ти вече е подписано. Вземи го на тръгване. Давам ти време до края на седмицата да закупиш необходимото.

— Имам нужда от кристали — каза Иризис. — Лиринксите са опразнили запасите ни. Ще са ми нужни миньори, които да откриват подходящия тип кристал.

— Във вашата мина не работеше ли един старец… Джоейн? — попита слабоватият.

— Той е мъртъв. Всички останали миньори добиват метал.

— Бих могъл да ти изпратя и миньори, но ще е по-бавно, поне месец… Прекалено дълго…

— Имам предложение, сър — каза Иризис. — Ако желаете да го чуете.

Той повдигна половината си вежда.

— Когато бяхме в мината — продължи тя, — перцепторът каза, че може да вижда кристалите. Изглеждали й като стафиди в пудинг. Дали не бихме могли…?

— Вече започваш да се доказваш, майстор Иризис. Използвай я! Тя ще напътства миньорите.

Сега слабоватият мъж се обърна към Ниш.

— И стигаме до теб, Крил-Ниш Хлар. Какво да те правя?

Механикът се сепна, но този път успя да устои на погледа. Сякаш надничаше в шахта — очите на мъжа не издаваха нищо.

Онзи изсумтя:

— Докладваното ми за теб не беше изцяло отрицателно. Разбирам, че със следователя сте имали споразумение — относно откритото в лиринкските ледени куполи. Освен това притежаваш специфичен подход към перцептора. Впрочем къде е тя?

— В стаята си в странноприемницата — отвърна Ниш.

— Не е най-подходящото за нея място! Нека бъде прегледана. Ти върви да се доизкъпеш, момче, докато реша как би могъл да си ми от полза. Ако изобщо това е възможно!

Ниш се чувстваше раздразнен — Иризис бе възнаградена, а неговата съдба все още оставаше под въпрос.

— Юлия изисква специално отношение, сър. Може би ще е най-добре…

— Върви по дяволите! — изръмжа онзи. — Не ми казвай как да си върша работата, момче. Аз лично ще се погрижа за нея. Сега изчезвайте!

Всички побързаха да опразнят стаята, включително и градоначалникът, комуто тя принадлежеше.

— Подай ми ръка, Ниш! — помоли пребледнялата Иризис, докато слизаха по предните стълби.

— Какво има?

— Проклетите патерици ме ожулиха до кръв — промърмори тя.

Механикът я погледна любопитно.

— Питам за истинската причина.

— Ще бъда разобличена, Ниш, това е истинската причина. Не съм в състояние да направя това, което той иска от мен.

— Естествено, че можеш. Ти си идеален ръководител. Впрочем кой беше този човек?

— Ти, който толкова се хвалиш с връзките си, не знаеш?

— Не. Нямам представа.

— Това — тя направи драматична пауза — беше самият скрутатор. Ксервиш Флид!