Йън Ървайн
Геомант (25)

Едно

Иризис седеше в коженото кресло на чичо си, заслушана в бушуващата вън буря. Вятърът все по-силно фучеше сред зъберите.

Снежната виелица подхождаше на настроението й. Експериментът с Юлия бе обречен на провал. И какво щеше да последва?

Някой друг занаятчия би могъл да опита да подири нов живот някъде далеч. Но не и Иризис. Цялата й същност бе обвързана със семейството й и с дейността й. Колкото и да ги ненавиждаше, колкото и да говореше против близките си, по-скоро би предпочела да умре, пък било то и посрамена, отколкото да живее без тях.

Ниш доведе Юлия преди зазоряване, когато фабриката бе най-тиха. Дори и това беше изпитание за нея — дребната жена трепваше при всеки звук, а всеки път, когато някой се приближеше, тя бързаше да се свие край стената.

На майстора се полагаха две стаи. По-голямата от тях съвместяваше кабинет и работилница. В средата на кабинета се издигаше огромно бюро от палисандър, обградено с три кожени кресла. Край една от стените бе разположен работен плот, върху който все още стояха някои от инструментите на покойния майстор Баркъс. Отсрещната стена бе заета от библиотека, притежаваща няколко десетки тома и купища свитъци.

По-дребното помещение приютяваше инструменти, карти и схеми, готови и незавършени механизми, както и всякакви материали. Именно тук Иризис бе намерила паяжинената нишка.

Край вратата бе оставен поднос с храна и напитки. Занаятчията вече бе започнала да потропва с крак, когато Ниш се появи, следван по петите от Юлия — маскирано куче. Механикът заключи двете врати, външна и вътрешна.

Юлия изглеждаше напрегната. Може би заради непознатата обстановка, може би заради това, което се очакваше от нея, реши Иризис. Перцепторът остана до вътрешната врата, душейки с наклонена встрани глава.

— Би ли искала да хапнеш нещо, Юлия? — високо попита Иризис.

Антифоните пропуснаха част от звука и Юлия подскочи. Явно не беше усетила присъствието на Иризис. Тук имаше толкова много миризми: стари книги, мухлясал килим, палисандрово дърво, машинно масло и киселини (откъм тезгяха), горещ восък и закованата над огнището риба меч, чийто мирис не можеше точно да бъде описан. Иризис нарочно беше запалила и ароматни масла: цибет, розмарин, кедър — за да провери дали Юлия ще се обърка.

— Не, благодаря — отвърна дребната жена, копирайки гласа й. Започна да обикаля стъпка по стъпка из стаята, като веднъж леко се бутна в бюрото, а друг път в стол. Изглежда заучаваше разположението бързо, защото повече не се блъсна в нищо. Често докосваше някои предмети, а други доближаваше до носа си.

През цялото време Ниш не изпускаше Юлия от очи, което подразни Иризис. И същевременно я озадачи. Нима бе възможно да изпитва ревност?

— Обясни ни какво правиш, Юлия — меко каза Ниш.

Може би думите му бяха прекалено тихи, защото дребната жена се огледа объркано, като че опитваща се да долови точната посока на недочут шепот. Той повтори думите си, по-силно. Юлия го погледна и му отговори със собствения си глас, мек и безцветен като косата й.

— Тук решетката е различна. Освен това в нея има нови възли.

— Това трябва да са артефактите на стария майстор — рече Иризис. — Ако можеш да разпознаваш проявите на Тайното изкуство, тук би трябвало да виждаш много от тях. Той имаше купища магически приспособления. Помня, че ми ги показваше, когато бях малка.

— Виждам само две — отвърна Юлия с гласа на Иризис. Вече бе престанала да имитира Ниш, което също дразнеше занаятчията. — Опитвам се да променя решетката и да ти намеря място. — Това беше отговор на въпроса на Ниш.

— А как изглежда тя? — попита Иризис.

Върху лицето на Юлия изникна упорито изражение, но то трая само миг.

— Ти ли я направи? — Тя хвана долната част на блузата си и леко я протегна напред.

— Да — рече занаятчията. — Харесва ли ти?

— Чувствам се прекрасно. Останалите дрехи винаги ме жулят и стържат. — Тя потръпна. — Решетката изглежда така, както си поискам. Понякога я променям.

— Как изглежда сега? — поинтересува се Ниш.

Веждите на перцептора леко трепнаха над маската.

— Ветрила.

— Ветрила? — повтори Иризис. — Какво по дяволите трябва да значи това?

Този път Юлия не трепна и не се раздразни, макар че се приближи по-близо до Ниш.

— Харесвам ветрила! — дръзновено рече тя. — Гадател Фламас, който ми позволи да живея в тъмницата му, имаше стотици от тях. И бяха красиви. Всякакви цветове и шарки. Обичах да поглеждам към тях през пръстите си.

— Юлия, нашите съзнания не могат да ги видят — каза Ниш. — Не разбираме какво имаш предвид под ветрила.

— Решетката ми е ветрило. Огромно ветрило се разгръща пред мен, нагънато на стотици места. — Тя разпери ръце. — Сега е тюркоазено, но мога да променя цвета, ако ис…

— Небеса, кого го е грижа за… — Срязана от резкия жест на Ниш, Иризис бе принудена да замълчи.

— Всичко пред мен е разположено върху ветрилото, милиони драскулки. Хората винаги се отличават от останалите неща. Те са по-ярки, но са заплетени. Понякога мога да разплитам възлите им.

— Какви хора? — заинтригувано попита занаятчията. — Искаш да кажеш, че виждаш всички в света?

— Не, разбира се! Само талантливите хора. — Юлия се беше намръщила презрително. — Повечето са дребни точици, в които не мога да надникна, само че някои хора се появяват като ярки възли, особено онези, които използват Тайното изкуство. Джал-Ниш ме научи на това.

— Мен можеш ли да видиш? — попита Ниш.

— Ти нямаш талант. — Тя го каза тъй прямо, че механикът трепна.

— Мен също не можеш да видиш — сухо каза Иризис.

— О, теб те виждам! Само че ти не си възел, а черно топче.

Занаятчията помълча малко, сетне продължи:

— Но ти спомена няколко ветрила.

— Зад мен се разгръща друго ветрило. Сега е бледосиньо, много по-малко. Него не мога да видя така добре. Други ветрила се разгръщат встрани. — Разпери ръце. — И нагоре, и надолу! Онова, което отива надолу, е кафяво, но него не мога да видя ясно.

— Просто чудесно! — изтърси Иризис. — Това ли е талантът, за който трябваше да полагаме такива усилия? Драскулки върху ветрила? Направо да повикаме перквизитора да ни обезглави още сега.

Все още разперила ръце, Юлия застина. Ниш закова с убийствен поглед Иризис.

Перцепторът бавно се завъртя, за да застане с лице към механика.

— Да ви обезглави? — прошепна тя.

— Ако не намерим занаятчия Тиан и не я доведем обратно, точно това ни чака — рече Крил-Ниш. — Надявахме се да изработим магическо устройство за теб, с чиято помощ да намерим Тиан.

— Не е задължително да са ветрила — рече Юлия. — Моделът може да бъде каквото си пожелая. Понякога светът е като увиснало във въздуха яйце, пълно с ярки петънца. Или…

Иризис сграбчи кичур от косата си с видимото намерение да го отскубне. Зъбите й скръцнаха.

Ниш приклекна пред дребната жена.

— Проблемът, Юлия, се състои в това, че ние не разбираме как ти съзираш света. Ние не виждаме ветрила и петнисти яйца. Не знаем как да използваме решетката ти, за да намерим Тиан. Трябва да я намерим, иначе ще изгубим войната. И тогава лиринксите… — Той млъкна, защото Юлия започна да трепери.

— Тя трябва да знае — вметна занаятчията.

— И тогава лиринксите ще ни изядат — довърши Ниш.

Юлия изхриптя, отърча в склада и се сви там. Двамата не я последваха.

Ниш премести подноса с храна до бюрото и го подаде на Иризис. Тя отказа. Самият механик си взе няколко сушени смокини и започна шумно да изсмуква вътрешността им. Звукът се стори особено дразнещ на Иризис.

— Нещата вървят на зле, Крил-Ниш!

Той сепнато я погледна.

— За пръв път от не зная колко време насам използваш правилното ми име.

— Което трябва да е показателно за дълбочината на отчаянието, което изпитвам.

— Не мога да повярвам, че ти се предаваш, Иризис.

— Няма начин да успеем. Няма как да видим това, което вижда тя, а дори и да имаше, не бих могла да изработя устройство. Ясно ти е защо.

— Вече започва да ми се изяснява — рече механикът.

— Какво ще кажеш на баща си?

— Че е невъзможно да изработим устройство, защото ще са ни нужни години да разберем начина, по който талантът Юлия функционира. В това има голяма доза истина.

— Разбира се! Не е нужно да казваш, че е защото съм безполезна и некомпетентна.

— Да, не е. Но и в този случай с нас е свършено.

Той започна да се разхожда из стаята и да разглежда схемите, книгите, свитъците и странните, полуготови устройства, разхвърляни по работната маса. Иризис си отхапа от наденичка с канела. Но нямаше апетит.

Някой почука на външната врата. Ниш не обърна внимание, само че посетителят упорстваше.

— Няма ли да отвориш най-сетне?! — тросна се занаятчията.

Механикът отключи вътрешната врата, дръпна резето на другата. Оказа се, че отвън стои перквизиторът и изглежда раздразнен.

— Е? — нетърпеливо възкликна Джал-Ниш.

— Напредваме — излъга синът му. — В момента не мога да говоря, заети сме.

Джал-Ниш го сграбчи за дрехата.

— Разполагате с време до утре сутринта. Войниците на Ги-Хад са открили Тиан в мината, но са били нападнати от лиринкси. Отговорникът е единственият оцелял. А Тиан… Тиан… — Той се давеше от ярост. — Това ще ме довърши.

— Какво? — кресна Ниш. Спохождаше го отвратително предчувствие. — Мъртва ли е?

— Тялото й не е било открито. Или е мъртва и изядена, или е била отведена. Ако измъкнат тайните ни от нея…

— Може да е избягала — намеси се Иризис. — Бива я в това.

— Никой не може да избяга от лиринкс. Какво ще кажа на скрутатора?

Краката на Крил-Ниш не го държаха:

— Какво ще правим?

Перквизиторът грубо го изправи.

— Скрутаторът иска Тиан. Ще я намерим, ако е жива, и ще я върнем.

Той блъсна Ниш назад, при което последният се приземи по задница.

— Пак казвам, давам ви време до съмване. Тогава тръгвате с нас — без значение дали за да довършите работата си, или в ролята на обикновени войници. — И Джал-Ниш затръшна вратата в лицето на Ниш.

— Гади ми се — заяви механикът. — Сякаш отново съм ученик и баща ми ми преглежда домашните. Никога не оставаше доволен.

Иризис си взе парче сирене и замислено започна да го гризе. Механикът започна да прокарва нокти по дъските. Изключително дразнещ звук, породил у занаятчията желание да го зашлеви.

— Остава ни само едно нещо — продължи Крил-Ниш. — Тъй като не можем да изработим търсещо устройство, ще трябва да вземем Юлия с нас и да опитаме да я използваме.

— Тя ще откачи!

— Животът ни зависи от това.

Юлия бавно се приближи до Ниш и го докосна по бузата.

— Искам да ти помогна, Ниш.

— Зная. — Той се изправи. — Можеш ли да видиш Тиан?

Перцепторът сви рамене.

— Не зная как изглежда тя.

— Неотдавна ти каза, че си видяла жена с ярък кристал. Сега виждаш ли я? — включи се Иризис.

— Кристалът угасна.

— Искаш да кажеш, че е мъртва? — Ниш подскочи.

— Не я виждам.

— Кога угасна?

— Днес. Вчера.

— Днес или вчера, Юлия? Много е важно.

— Не зная.

Иризис постави на масата един контролер и разгърна пипалата му.

— Това устройство е било изработено от Тиан. Може да ти помогне да я усетиш.

Юлия дори и не го погледна.

— Не е нужно да я търся. Ако кристалът се събуди, ще го видя в модела си.

— Но тази жена действително ли е била Тиан? — настояваше Иризис. — Прилича ли възелът й на този контролер?

— Не, но личи, че тя го е направила.

— Значи жената е била Тиан? — напрегнато каза Ниш.

— Да.

— Най-сетне! — възкликна Иризис. — А какъв е кристалът, който виждаш? На този ли прилича? — Тя повдигна контролера, сочейки хедрона.

— Не.

— Ами на този? — Иризис сне индикатора си и го постави в ръката на Юлия.

— Не, много по-силен е.

— Какво ли би могло да бъде? — рече механикът.

Сините очи на Иризис заблестяха.

— Чудя се…

— Да?

— Няма значение.

— Умееш ли да разчиташ карти? — обърна се Ниш към Юлия.

— Зная какво са. Но никога не съм виждала. Ярката светлина наранява очите ми.

Механикът взе една от картите, които бе разглеждал по-рано, и я разстла на пода.

— Това е карта на фабриката. Ето тук е стаята, в която живееш… — Той се сети. — Разбира се, ти не можеш да я видиш, а аз не мога да я опиша така подробно.

Макар очите й да бяха закрити с превръзка, погледът й бе насочен към него. Настъпи тишина. Най-сетне Юлия тихо каза:

— Ще опитам с… очилата. Само за малко.

Крил-Ниш ги взе и свали маската й. Юлия бе стиснала очи. Механикът й постави очилата и ги закопча на тила й.

Иризис се навъси, защото не й убягна начинът, по който пръстите на Ниш докосваха шията на дребната жена.

Юлия погледна надолу.

— Виждаш ли картата? — попита Ниш.

— Да. — Отговорът й бе все така тих.

Той й обясни означенията за стени, врати, прозорци и мебели. Юлия усвояваше бързо, нали живееше в свят на символи.

— Твоята стая е тук. Ето по този път минахме днес. На това място се намираме сега.

Юлия прокара пръст по очертанията на стените. Ниш се убеди, че тя е разбрала.

— А този символ обозначава мащаба. С негова помощ можеш да отмерваш на какво разстояние едно от друго се намират нещата. Например — колко крачки сме извървели.

Юлия разбираше концепцията за отмерване, но не можеше да я прилага. Посоките бяха друг проблем — тя познаваше ляво и дясно, напред и назад, само че посоките на компаса не й говореха нищо. Моделът на решетката й не се основаваше върху подобно фиксиране.

Ниш се опита да й обясни за север, юг, изток и запад, ала Юлия ги съотнасяше към ляво и дясно и се объркваше в мига, в който механикът завъртеше картата. Той й показа и друга карта — на земите между Тикси, фабриката и родния й Фасафарн. Това също не съдържаше никакъв смисъл за нея — цялото пътуване Юлия бе прекарала вглъбена в себе си. Нито имаше представа за изминалото време, нито за изминатото разстояние, нито знаеше кои земи е прекосила.

— Всичко това е така объркващо — вечерта се оплака Ниш на Иризис. Не бяха отбелязали никакъв напредък.

— Остави. Искаш в рамките на ден да я научиш на нещо, което отнема години. — Тя се обърна към Юлия. — Утре ще тръгнем да търсим Тиан. Ще излезем навън. Ти си ни нужна, за да я открием. Никой друг не е в състояние да го направи. Ще ни помогнеш ли?

Юлия рязко свали очилата си и отново превърза очи. Трепереше. Притиснала длани над очите си, тя поклати глава наляво и надясно, докосвайки раменцата си с уши.

— Какво означава това? — попита Иризис. — Съгласява ли се?

— Не зная — рече Ниш.

Юлия се обърна към тях. Пръстите й бяха сгърчени.

— Ще дойда с вас — отчаяно рече тя. — Макар да се страхувам. Но ако ме оставите тук…

— Нас също ни е страх — каза Иризис.

— Много, много се страхувам — потръпна перцепторът. — Ноктести. Навсякъде гъмжи от ноктести.