Йън Ървайн
Геомант (3)

Две

Тези му думи бяха напомнили на Тиан, че не е виждала майка си в продължение на почти цял месец. Никак не гореше от нетърпение да го стори, ала това бе поредното свещено задължение. А и след заплахата на Ги-Хад девойката почти не бе в състояние да мисли. Удачно за намиране на общ език с Марни, която не мислеше въобще.

— Отивам в Тикси — каза тя на Нод. — Да видя майка си.

Този път той не поиска да види разрешение.

— Надявам се, че ще се върнеш, Ти? — Той нервно мушна брада в колана си, после отново я извади.

Нод все още се придържаше към някогашния възглед за равенство между мъже и жени, но не всички негови съвременници разсъждаваха така. В старите времена жените можеха да вършат всичко на каквото са способни, точно както мъжете. Ала войната бе притиснала човечеството. Населението бързо се топеше и от жените във фертилна възраст се очакваше да раждат деца. Майката на Тиан бе забележителна в това отношение. За двадесет и една години Марни бе създала петнадесет здрави и изненадващо талантливи деца.

Тиан не знаеше как да тълкува думите на стареца.

— Ще се върна, не се притеснявай.

Тя си закопча палтото, сложи си наметка и бавно заслиза към Тикси, разсъждавайки над думите на Ги-Хад.

Скрутаторът на Ейнунар, провинцията, в чиито граници влизаше и тази земя, бе мъглява фигура, глава на всички шпиони и агенти, съветник на губернатора и, ако се вярваше на слуховете, същинската фигура на властта. Той бе един от дузината, влизащи в Съвета на скрутаторите, за която организация се говореше, че управлява съдбата на източния свят. Никой не знаеше как се е появил въпросният Съвет и дали съществуваше по-висша от него инстанция. Това бе всичко, известно на Тиан. Дори и то бе прекалено. Никой не искаше да привлече вниманието на скрутатора. Тя потръпна и ускори ход.

Фабриката, където работеше Тиан, се намираше в район на име Глининар, разположен в източната част на Великите планини. Тази верига недостъпни върхове започваше от Ха-Дроу на заснежения юг, обгръщаше Мириладел и Фараладел, за да разпръсне ледниците си във всички посоки на света, а след това можеше да бъде открита на върха на полуостров Ейнунар, поръбен с фиорди. На север се простираше също толкова голяма планинска верига — тя следваше източната част на лауралинския континент, за да достигне тайнствения и заможен Крандор в субтропика.

Мисълта за топлината накара Тиан да въздъхне. Обгръщаше я бедна, гориста местност, сред която преживяваха единствено дървета. От пролет до есен валеше непрекъснат дъждец — но това не значеше монотонност, понякога дъждът се озлобяваше. Нощем прихлупваха студени мъгли, а редките топли дни бързо изчезваха сред ниските облаци, дотресли се откъм морето. Между есен и пролет всичко замръзваше: седмица подир седмица ледни вихри, сняг и градушка.

По пътя тя срещна доста хора, защото Тикси бе най-близкото до фабриката населено място. Макар че Тиан познаваше повечето от тях, не се спря да разговаря. Пък и никой нямаше време за приказки. В най-добрия случай — дружелюбен поздрав, в най-лошия — остро кимване. Тукашната земя раждаше мрачни люде, а войната ги беше свъсила още повече.

Тиан беше срамежлива и се чувстваше смутена сред хората. Беше й трудно да намира приятели, защото неизменно се затрудняваше да подбере репликите си. Чувстваше, че хората имат особено мнение за нея — не заради личните й отлики, а заради липсата на баща и произхода от размножителната палата. Цялата пропагандна машина на войната не можеше да изчисти това петно, поне не и от съзнанието й. Тиан се чувстваше сама.

Започна да вали. След около час Тиан седна да почине — ако не го стореше, щеше да измръзне до кости. Тя се загледа в настръхналите борове, покрити с мъх и лишеи. Дърветата приличаха на знамена. Притежаваха определена сурова красота. Тиан взе късче напукан гранит и го натроши между пръстите си, наронвайки остатъците му върху снощния сняг. По-добре да тръгва. Нямаше смисъл да отлага.

Трябваше да измине още час, преди Тикси да започне да изниква от сивотата — сбор високи, но тесни постройки, покрити с жълти керемиди. Рамките на вратите и прозорците се отличаваха със захабен син цвят. В Тикси всички се стараеха да приличат едни на други. С двадесетте си хиляди обитатели той бе най-големият град в радиус от сто левги.

Дори от това място се виждаше размножителната палата. Официално бе назовавана Дворец на майката, само че никой не я наричаше така. През последните тридесет години по крайбрежието бяха наизникнали и други подобни учреждения. Жълтите й каменни стени остро се отличаваха от сивотата на околните сгради. Тя трябваше да символизира отплатата за добре свършена работа, за най-важната работа. Ала за Тиан, живяла тук до шестата си година, въпросното място бе придобило съвсем различно значение. То въплъщаваше свят, който се опитваше да заличи правата й.

Отвъд и под Тикси блясваше стоманата на океана. Айсберг се бе отпуснал сред вълните, за да разстеле снежно плато. След него личаха други — чак до хоризонта. Тази година имаше повече лед от обичайното.

На портите възникна суматоха, защото Тиан не носеше пропуска си от фабриката. Стражите я пуснаха след дълъг спор. Това щеше да бъде отбелязано в досието й. Отново.

Озовала се зад градските стени, Тиан започна да се вглежда в лицата на минувачите. Диреше едно определено лице: бащиното. Без да знае как изглежда или да разполага с името му, тя беше убедена, че ще го познае веднага.

На пазара някаква възрастна матрона й изсъска:

— Върви си вкъщи и изпълни дълга си!

Други хвърляха остри погледи към тънкия й кръст и пръстите без украшения. Тиан се изчерви и се постара да не им обръща внимание. Тя беше готова да изпълни дълга, просто не точно сега. Достигна входа на размножителната палата, кимна на пазача. Вътрешността на сградата бе луксозна до декадентство. Украсените тавани блестяха с десетки цветове. Стените бяха покрити с великолепни тапети, допълнени с картини и драперии. Мебелите бяха разкошни. Върху една маса лежеше забравен поднос с пасти, вероятно обречени да бъдат изхвърлени. Тиан преглътна.

Размножителната палата бе най-очебийната пропаганда. И символ за бъдеще, в което жената ще бъде ценена, единствено ако е произвела следващото поколение за месомелачката на войната и леглата на родилните отделения.

Въздъхвайки тежко, Тиан бутна вратата на майчините покои. В качеството си на една от най-добрите родилки в историята на двореца, Марни разполагаше с най-големия и скъпо обзаведен апартамент.

Само леглото й беше по-голямо от стаичката на Тиан. Копринените завивки бяха алени, възглавничките — от кадифе. Марни се беше излегнала върху намачканите чаршафи, а върху корема й спеше бебе. Сатенената нощница, която на занаятчията се стори твърде непристойна, се беше набрала над тлъстите бедра. Огромна гръд, все още млечна заради проявения от бебето интерес, беше небрежно разголена.

Марни отвори очи.

— Тиан, мила! — засия тя. — Къде беше? Цяла вечност не съм те виждала.

Тиан се приведе, за да целуне майка си по бузата. Марни изглеждаше свински доволна в ложето си. Не си направи труда да покрие месата си. По нея още се усещаше миризмата на последния й любовник. Отвратената девойка взе стол, като се постара да го постави по-далечко от леглото, и седна.

— Съжалявам, майко. Всички работим седем дни седмично.

— Не ме наричай майко, а Марни! Защо си седнала чак там? Ела по-близо. Не мога да те виждам.

— Съжалявам, Марни. Просто не ми остава никакво време.

Погледът на Марни я опипа.

— Изглеждаш ужасно, Тиан. Само колко си слаба! Защо не искаш да ме послушаш? Този живот не е за теб. Ден и нощ да се блъскаш в онази ужасна фабрика. Ела си у дома. Всяка моя дъщеря би била приета веднага. Хубавичко ще те охраним. Ще можеш да си лежиш и по цял ден, ако пожелаеш. Никога вече няма да ти се налага да работиш.

— Харесва ми да работя! Добра съм в работата си и усещам, че върша нещо стойностно.

Както винаги, Тиан започваше да се изнервя. Тя се постара да се овладее.

— Всеки глупак може да върши същото като теб, да се рови сред мръсни парчета метал! — Пухкава ръка се протегна към нощното шкафче, за да вземе кутия с десертчета. Като ги изсипа върху корема си (обширничък беше, та имаше достатъчно място и за тях, и за бебето), тя започна раздразнено да ги подрежда. Едно от тях потъна в пъпа й.

— Най-хубавите са свършили. Все пак искаш ли едно, мила?

— Не, благодаря! — отвърна Тиан, макар да умираше от глад. Нервността й нарастваше. Макар че Марни обичаше да вижда в свое лице идеалната майка, трудно бе да се намери човек, по-себичен от нея. Тя обичаше децата си единствено невръстни. От гръдта си ги пращаше право в яслите, а на шестата им година ги продаваше на който предложеше най-висока цена срещу труда им. Марни бе една от най-богатите жени в Тикси, но нищо от това не стигаше до децата й.

Занаятчията промени темата.

— Марни, има нещо, за което винаги съм се чудила…

Другата жена пламна.

— Ако пак ще ме питаш за проклетия си баща…

— Не! — бързо каза Тиан. — Става дума за мен. И за теб.

— Какво за мен, мила? — Марни отчупи парченце от шоколадово кексче и го опита с върха на езика си, като междувременно се наместваше удобно върху възглавниците. Да говори за себе — това беше любимата й тема.

— Става дума за таланта ми — да мисля с образи. Когато си помисля за нещо, виждам го в ума си тъй ясно, сякаш гледам през прозорец.

— Наследила си го от мен, разбира се. А аз го получих от майка си. Само какви боеве бяха, когато обявих, че искам да дойда тук.

Тиан можеше да си ги представи. Майката на Марни бе заемала длъжността на придворен философ, горда и дръзка жена. Бабата на Тиан беше работила като писарка при губернатора, а бабината сестра бе прословута илюзионистка. Каква достойна представителка на рода беше Марни!

Разбира се, последната далеч не гледаше на себе си по такъв начин. Тя затвори очи, усмихвайки се на някакъв спомен.

— Ах, Том — прошепна тя, — помня всеки един от миговете ни, сякаш и сега лежиш до мен…

Тиан побърза да се изправи. Хванеше ли я подобно настроение, Марни започваше да се прехласва по някогашни любовници и да описва интимни подробности, които бяха непознати на Тиан и които тя със сигурност не желаеше да узнава от майка си. Който и да беше този Том, той определено не беше баща й.

— Трябва да тръгвам, Марни.

— Та ти едва-що дойде — кисело отбеляза майка й. — Глупавата ти работа те интересува повече от мен.

Тиан нямаше намерение да търпи повече.

— Всяка идиотка може да върши това, което правиш ти, майко — провикна се разпалено тя. — Разплула си се като свиня!

Марни рязко се надигна, при което разсипа десертите по килима. Бебето се събуди и заплака, при което по навик бе повдигнато до нечия пълна гръд.

— Изпълнявам дълга си толкова добре, колкото мога! — писна Марни. — Родила съм петнадесет деца, до едно здрави, умни и трудолюбиви.

Гневът на Тиан угасна.

— Никога не съм ги виждала — тихо каза тя. Копнееше за истинско семейство, като онези на останалите хора.

— Това е защото те изпълняват дълга си и не се пречкат на останалите. Сторила съм за теб всичко, което можах. Дадох ти най-добрата професия, която намерих. Не си мисли, че беше лесно.

— Ха! — промърмори Тиан. Майка й извърташе всичко. Не само че тя не бе осигурила занаятчийството на Тиан, ами се беше опитвала да й попречи.

— Може и да обичаш работата си, Тиан, но тя не те изхранва.

— Гладната свобода е за предпочитане пред ситото робство!

— Свобода? — кресна Марни. — Мога да напусна това място по всяко време и ще бъда почитана където и да ида. Ти дори не можеш да се почешеш без позволението на надзирателя. Освен това чувам, че работата ти не се развива толкова добре. Недей да идваш да хленчиш при мен, когато те изхвърлят. Дори няма да те пусна да прекрачиш прага.

Тези думи вече засегнаха оголен нерв.

— По-скоро бих умряла, отколкото да живея като теб! — викна Тиан.

— Сякаш някой ще ти предостави този избор! Никой мъж не би поискал да легне с такова грозно и гърчаво създание.

Тиан изхвърча навън и затръшна вратата. Всяко нейно посещение свършваше с избухване — на гняв или на сълзи — макар че настоящото бе безпрецедентно силно. Хората, край които минаваше, я поглеждаха разбиращо, а някои дори й се усмихваха. Всички знаеха как протичат нещата между нея и Марни. Изобщо можеше ли нещо друго да разстрои майка й?

Тиан трепереща седна на стълбите пред входа. Тя не беше грозна и гърчава, а гладна и изплашена. Останалото от обидата дори не я бе засегнало. Отвратена от алчната чувственост на майка си, занаятчията не можеше да понесе мисълта да легне с мъж, дори и в името на победата. Никога, помисли си тя с ново потръпване. Предпочитам да умра девствена.

А в същото време тя копнееше за обич. Израснала с романтичните истории, разказвани от баба й преди лягане, Тиан нямаше за какво друго да мечтае. Всички жени във фабриката имаха съпрузи или любими, повечето от които се намираха на фронта, и неспирно говореха за тях. Тиан копнееше да бъде обичана. Имаше само един приятел — Джоейн.

Осъзнавайки, че се тресе от глад, Тиан извади медна монета от кесията си и отиде при едно момче с количка, от което си купи наденица, печена в тесто, и я заръфа лакомо по обратния път. Наденицата беше превъзходна, приятно люта. Още преди да я е преполовила, Тиан се чувстваше сита и далеч по-добре.

 

 

Прибирането й отне повече време, защото трябваше да се изкачва по нанагорнище, а и дъждът се беше усилил. Мракът, който по това време на годината се спускаше още преди пет часа, вече бе започнал да обгръща склона, когато тя най-сетне видя над себе си светлините на фабриката. Тиан с мъка преодоля остатъка от разстоянието, влезе вътре и отиде в работилницата си. Хедронът осъдително лежеше на масата. Тъй като не бе отбелязала напредък, Тиан тръгна да търси Ги-Хад.

— Той е в планината — каза й Нод. — Проблеми в смолната мина. Май отровен въздух, доколкото чух.

— Значи няма да се върне днес — рече Тиан. До онази мина имаше четири часа път отиване и още толкова връщане. — Виждал ли си Грист?

— Разчиства каналите.

Тиан сви вляво и пое по утъпканата пътека, следваща стената на фабриката. Мина напряко сред огромните каменни цистерни, издълбани в самата скала, за да не замръзват през зимата. Сред тях тя зърна двама любовници, прегърнати разпалено. Във фабриката имаше толкова много хора и толкова малко възможност за уединение, че влюбените бяха принудени да прибягват до подобни места.

Краят на улея на акведукта бе брадясал с ледени висулки. В далечината се виждаше медсестра, напътстваща поверените й двадесетина деца в стрелбата с прашка. Децата обсипваха с камъчета очертанията на крилат лиринкс, заел една от колоните на акведукта.

Пътеката лъкатушеше сред складове, плевни, кланици и скотобойни. Миризмата тук беше отвратителна. Тиан ускори крачка, та по-бързо да остави зад себе си жилищните постройки на спомагателните работници. Край тях бяха струпани купчини шлака и пепел, каменни тръби сълзяха противна течност.

Тиан откри надзирателя по светлината на факлите. В настоящия момент той крещеше на група черноработници, които очистваха катран от една от тръбите. Можеха да се задържат само за няколко минути, преди изпаренията да ги прогонят. Ръцете им бяха покрити с мазоли, носовете им се бяха възпалили.

— Извинявай — колебливо поде тя.

— Какво? — тросна се Грист и удари с меч по бедрото си.

— Трябва да говоря с теб. Става дума за конт…

— Не тук! — той я дръпна встрани.

Тиан разтри болящата я китка.

— Не говори пред работниците, занаятчия!

— Защо?

— Духът им и без това е достатъчно нисък. Те ще разтълкуват нещата погрешно и ще започнат да разпространяват слухове. Къде беше тази сутрин?

— Бях в Тикси, за да посетя майка си.

— Не си ми поискала разрешение.

— С-съжалявам. — Тиан не се бе обърнала към него, защото знаеше, че той няма да й позволи, макар че това време й се полагаше.

— Започвам да се отегчавам от нежеланието ти да спазваш правилата. Удължавам договора ти с един месец. А ако се случи отново, месеците ще бъдат шест — изръмжа той. — Казвай сега какво искаш.

Тиан остана безмълвна — наказанието далеч не съответстваше на престъплението. От възмущение и отврата дори не й хрумна да го попита дали той действително разполага с подобна власт.

— Езика ли си глътна, занаятчия? Не ми губи времето.

— Трябва да зная как са отказали контролерите — бързо каза тя. — Внезапно ли? Имало ли е някакви съпровождащи признаци? Случило ли се е нещо друго в същото време?

— Имам доклад от бойното поле, но в него не се казва много. Контролерите са започнали да работят неустойчиво, полето ту се появявало, ту изчезвало. Някои от краката на кланкерите били захранвани, други не. И тогава полето изчезнало напълно.

— Случвало ли се е и с кланкери, построени от други фабрики?

— Никаква представа. Машините са пръснати сред петстотин левги. Нямаме достатъчно скитове, за да разпращаме произволни съобщения. Всички птици са на служба в армията.

Той кимна отсечено и се върна на поста си.

Тиан имаше чувството, че на всяка крачка пред нея изникват затруднения. Тя се върна обратно в завода и отключи стаята, в която бе живял майстор Баркъс. Неговият заместник, когато бъдеше назначен, щеше да се настани в тези помещения. Междувременно те стояха празни — макар и старши занаятчия, Тиан нямаше право да се нанесе в тях, защото не бе придобила майсторска степен. Заводската йерархия трябваше да бъде спазвана. Затова тя още живееше в стаичката, която бе получила в началото на чирачеството си.

Тиан с часове рови из бележките му, търсейки да открие сходни инциденти с контролери. Оказа се, че Баркъс далеч не е бил методичен, макар да бе изисквал това от нея по време на осемгодишното чиракуване. В записките му нямаше никаква организация. Единствено пълното прочитане на бележките му можеше да покаже дали е работил над даден проблем. Това също се оказваше изнервящо. Твърде често майсторът бе зарязвал дадено проучване, за да не се върне към него никога повече. А други от проучванията му бяха продължавани, но хаотично — в каквато тетрадка му попадне в момента.

Тя прегледа цялото съдържание на шкафчетата и лавиците, но никъде не откри да се споменава въпросният проблем. В бюрото нямаше нищо интересно, всичко тайно бе отнесено след смъртта му. Само че най-долното чекмедже заяждаше.

Нужно й беше известно време, за да го освободи, а когато най-сетне това стана, Тиан извади чекмеджето изцяло, за да определи проблема. Бе й станало навик да поправя неща. Може би трябваше да смаже релсите. Понечвайки да навосъчи страните му с угарка от свещ, занаятчията забеляза, че чекмеджето е по-плитко от очакваното. Това можеше да означава само едно.

Не й отне дълго време да открие тайника. Той бе приютил тънка книжка от оризова хартия, подвързана с кожени корици. Тиан я извади. Заглавната страница съдържаше автор и заглавие: Рансибъл Нунар — Гадателско изкуство.

Нищо чудно, че Баркъс бе скрил книгата. За притежаването на нелегална книга за магьосничество се полагаше страховито наказание. Трактатът на Нунар бе оправдано известен, преписван многократно. Копията му бяха пазени грижовно. Защо му е било на Баркъс, обикновен майстор в залутана фабрика, да притежава едно от тях?

Край вратата прозвучаха стъпки. Тиан мушна книгата под дрехата си и бутна чекмеджето на място. Студен глас прекъсна мислите й.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Прощавай?

Навлекът бе Иризис Стирм, малко по-млада колежка на Тиан. Макар че самата Иризис не би допуснала Тиан да я превъзхожда с каквото и да било.

Тя стоеше на прага и нетърпеливо потропваше с краче. Иризис бе човек, знаещ цената си. Висока и щедро надарена, със златна коса и сини очи. С красотата си тя бе известна в цялата фабрика. На Тиан никога не се бе удавало да срещне хора с подобен цвят на очите и косата, макар че очите на стария майстор може и да са били сини на младини.

— Нямаш право да влизаш тук. Това са помещенията на майстора. Той беше мой чичо!

Иризис не пропускаше възможност да изтъкне тази си роднинска връзка.

— Отговарям пред Ги-Хад, а не пред теб. Гледай си твоята работа!

Това беше грешка. Иризис бе много по-добра в общуването с останалите занаятчии. Освен това тя изработваше рядко съвършени и красиви контролери — същински произведения на изкуството. В работата с кристали не беше толкова добра, но не търпеше никаква критика към продукцията си.

— Поне моите контролери работят! — процеди Иризис.

— Само защото всички ние ти помагаме да ги настроиш.

— Как смееш! — скочи Иризис. — Ако чичо Баркъс беше жив, той щеше да те постави на мястото ти.

— Той действително го стори. Постави ме над теб. Сега него вече го няма и аз отговарям за твоята работа.

— Освен — замислено рече Иризис — ако не бъдеш изпратена в размножителната палата, за да изпълниш дълга си.

На това Тиан не отговори. Иризис изпълняваше своя дълг често и с ентусиазъм, макар и досега без резултат. Може би си служеше с предпазни мерки. Сериозно провинение, макар и често срещано. Отправяйки се към вратата, Тиан нервно се изсмя.

— Мисля, че тук съм по-полезна.

Сините очи на Иризис блеснаха.

— Под твоето ръководство и плуваща сред помия свиня би умряла от глад! Един ден аз ще бъда майстор. И ще стоя над теб! Тогава ще видим.

Тя остана на прага, изчаквайки другата да излезе. Тиан нямаше как да върне книгата.

Девойката се върна на работното си място. В другия край на помещението Иризис си сложи очила и маска и се наведе над камъка си, към който приближи кристал. Скоро въздухът се изпълни с парченца.

Тиан прекара няколко часа в безплодни опити да открие проблема. В един момент тя уморено отпусна глава на масата и сепнато осъзна, че фабриката е притихнала. Трябва да беше среднощ. Тя провлачи нозе към стаята си, уми се със студена вода и се тръшна върху сламеника.

Тревогите й се завърнаха в мига, в който тя се отпусна върху възглавницата. Макар и изцедена, Тиан не можеше да заспи. Отново и отново (и безплодно) се връщаше към проблемите си. Накрая, след като осъзна, че няма да заспи, тя запали свещ, заключи се и извади книгата.

Не я отвори веднага. Дори не беше сигурна дали трябва да я чете. Само че ако понечеше да я върне в бюрото, приятелите на Иризис щяха да забележат. Ако я предадеше на надзирателя, щяха да възникнат подозрения, че тя се е забавила с даването й, за да я чете. Скрутаторът имаше свои наблюдатели във фабриката, на които не им убягваше нищо. Тиан щеше да остане дамгосана за цял живот.

Започна да обмисля възможността да издебне подходящ момент и да я хвърли в някоя от пещите. Но ако книгата бе защитена със заклинание, каквато бе честата практика, не се знаеше какво може да последва. Пък и книгите бяха ценни, свети предмети. Тиан не можеше да изгори книга. Можеше да я скрие, но какво щеше да стане, ако я намереха неподходящи ръце? Ами ако попаднеше в ръцете на врага?

Тиан разгърна книгата. Хартията беше много приятна на допир, като коприна. Почерците бяха няколко, несъмнено дело на неколцина преписвачи. Книгата бе записана на общия език, използван сред югоизточните територии, така че Тиан можеше да разчита думите. Малко се затрудняваше да разбира значението им, ала това не бе изненадващо: собственият й дневник, където тя отбелязваше подробностите от работата си с контролерите, също би бил неразбираем за повечето хора. Едно заглавие привлече вниманието й и я накара да спре да разлиства.

Как Специалната теория се съотнася към захранването на механични апарати

Моята Специална теория на силата описва дифузното влияние, или поле, което заобикаля и изпълва тъканта на възловите точки. Именно тази сила гадателите използват от самото начало на приложението на Тайното изкуство, отнасяно най-малко преди седем хилядолетия. Магьосничеството винаги е било ограничавано от невъзможността ни да разберем полето: откъде идва, как се променя с времето и как може да бъде безопасно използвано.

В допълнение, цялата извличана енергия трябва да преминава през гадател, което поражда вредни последствени ефекти, правопропорционални на количеството извлечена енергия. Прекалено силното извличане може да бъде — и в множество случаи се е доказало като — фатално.

Традиционното решение изтъква влагането на определен артефакт, като например огледало, пръстен или бижу, и последващото му активиране при нужда. Този специфичен подход също донася със себе си определени проблеми: артефактите са пословично трудни за овладяване, податливи са на деградация с течение на времето (спр. Ааханското огледало) и след изчерпване на заряда стават безполезни до следващо зареждане.

Известно е още, че древните са разполагали с апарати, способни да се самозареждат. До нас не са достигнали сведения за конкретните детайли на процеса, само че това е единственото обяснение, оправдаващо съществуването на приспособления с тъй дълъг живот като Огледалото, крепостта на Ялкара или легендарния конструкт на Рулке, известен с удивителната си консумация на енергия.

Полето, най-слабото от петте елементални сили, е единственото, чийто потенциал сме съумели да впрегнем до момента. Но дори и на респективно най-ниско ниво, неговият потенциал също не бива да се пренебрегва. Моята Специална теория ни предоставя разбиране за дифузната сила. Възниква възможността да се създаде контролер, който да осигури безопасното й извличане. Вместо цялата енергия да бъде извличана през гадател, който процес носи всичките ограничения на живата плът, контролерът ще поеме преноса върху себе си, установявайки връзка през ултраизмерен етерен канал, и автоматично ще пренасочва енергията към съответния механизъм, в който е инсталиран.

В ролята си на скромен теоретик аз ще оставя проектирането на подобно устройство на онези, които проявяват интерес към подобни неща. Достатъчно е да изложа, че компонентите му ще съдържат…

Тиан знаеше всичко за въпросните устройства — това беше работата й. Тя прескочи няколко абзаца.

Процесът може да породи променяща се аура около вложения в контролера кристал, вероятно наподобяващ контурите на излъчването около възловата точка, от която бива извличана сила. Намиращ се наблизо чувствителник може да е в състояние да долови това излъчване, макар че при нормална употреба то се очаква да бъде незначително…

Тиан остави книгата. Това бе самият документ, в който Нунар преди сто години за пръв път бе изложила принципите на действие на контролерите. Нейната теория бе позволила създаването на кланкери и някои други тайни устройства, без които войната отдавна щеше да бъде изгубена.

Тя отново се вглъби в книгата. По-нататък Нунар описваше някаква Обща силова теория, отнасяща се до самите възли, различните сили, от които се очакваше те да бъдат изградени, взаимното им съотношение и, накрая, как подобни сили да бъдат безопасно впрегнати. Също така споменаваше и светинята на всички магически теоретици, Теория за единната сила, която да обедини всички познати на гадателите сили, слаби и силни, в едно поле. В заключение Нунар заявяваше, че е малко вероятно подобна теория да бъде развита.

Тиан скри книгата зад една тухла под леглото си. Изглежда занаятчията нямаше да има полза от нея.

 

 

Тя заспа за кратко, погълната от кристални сънища, за да се събуди с готов отговор. Трябваше да създаде устройство, което да тества дефектните хедрони. Само така щеше да разбере какво се е случило с тях и да достигне до начин за разрешаването на проблема. Присядайки в леглото, Тиан взе плоча и тебешир и започна да скицира.

Беше нахвърляла основите и тъкмо духнала свещта, когато дочу стържещото дрънчене на приближаващ се кланкер. Това трябваше да е Ки-Ара. Тъй като на практика вече се беше зазорило, Тиан се облече и излезе.

Сънлив работник с фенер тъкмо отваряше страничната врата. Ги-Хад също беше там, явно се бе завърнал през нощта. Металното чудовище постепенно изникваше от мрака. В предната си част кланкерът имаше покрити фенери, широко, разделено на сегменти тяло, покрито от бронирани пластини, и четири чифта механични крака, задвижвани от хитроумен зъбчат механизъм. Бе достатъчно голям, за да побере десетима ратници и екипировката им, макар че пътуването не би било особено приятно. Бойната кула на гърба му, приютила механичен катапулт и копиехвъргач, беше празна.

Кланкерът влезе под навеса и спря с едно последно изскърцване. Настъпи тишина, прекъсвана единствено от тихото жужене на двойните махови колела, съхраняващи резервна енергия, в случай че енергийният приток от полето временно прекъсне. Те щяха да запазят инерцията си поне още половин ден.

Задният люк се отвори. Изникна строен млад мъж с пощенска чанта в едната ръка и раница в другата. Той се протегна, потупа машината по крака и се обърна.

Ки-Ара не беше висок. Имаше красиво лице с изчистени черти, загрозено от хлътнала брадичка. Косата му стърчеше във всички посоки. Около тъмните му очи имаше червени кръгове. Върху едната му буза личеше ивица черна смазка. Въпреки това той се стори симпатичен на Тиан.

— Колко е приятно отново да почувстваш, че машината работи — обърна се операторът към Ги-Хад, като отбягваше да поглежда Тиан. — След като контролерът умря… Мислех, че никога вече няма да я подкарам.

Лицето му се сгърчи. Връзката между кланкер и оператор беше изключително силна, почти като привързаността между любовници. Прекъсването й бе способно да причини умствен срив. Самият Ки-Ара също изглеждаше близо до подобна орис. Тиан от цялото си сърце му съчувстваше.

— Трудно беше да свикна с новия контролер — продължи той. — Главата ми ще се пръсне. Пратка за вас, сър! — Операторът подаде пощенската торба на Ги-Хад.

— Благодаря. — Отговорникът се извърна, за да я отвори, извади документ и започна да го чете, смръщвайки се.

— Какво стана, когато контролерът престана да работи? — попита Тиан.

Горната устна на оператора трепна, ала той успя да се овладее.

— Бяхме се отправили нагоре по крайбрежието. Всичко вървеше идеално. Напускахме полето на възела Липи и навлизахме в зоната на влияние на възела Ксанпт. Той е много силен…

— Да, чувала съм за нея — каза Тиан. Харесваше й формата на устата му. Чудно как не го беше забелязала преди.

— Аз си бях сложил операторския шлем. Още не бяхме навлезли полето на Ксанпт, само че вече го усещах. Понякога е малко сръдкаво да превключиш от едно поле на друго, а аз не исках да оставам между двете. Маховиците надали щяха да пренесат тежестта на машината толкова далече.

Ки-Ара изкосо погледна Тиан, която кимна.

— Полето на Липи започна да се изменя неравномерно: на моменти се чувстваше силно, а в други почти изчезваше. Ставаше все по-трудно и по-трудно да виждам полетата. Не можех да се настроя към нито едно от тях. — Гласът на оператора трепна заради повторното изживяване на ужасната сцена. — Започнах да си мисля, че полето на Липи е изчезнало съвсем, но пред мен имаше два кланкера, които не изпитваха проблеми.

Тук Ки-Ара побледня и трябваше да седне.

— И какво стана после? — подкани го Ги-Хад след продължително мълчание.

— Изгубих ги. И двете полета изчезнаха! Хедронът умря, нямаше какво да сторя. Ако се беше случило по време на битка… — Той потръпна. — Свалих контролера, пътувах на стоп до Тикси и го изпратих на вас.

— В работилницата ми е — рече Тиан. — Не мога да разбера какво е станало. Кристалът е напълно угаснал.

Ки-Ара изглеждаше разстроен, като заблудено хлапе.

— Ако това е всичко — рече той, прегърнал контролера, — ще се оттегля. Не съм спал две нощи.

— Да, благодаря ти, Ки-Ара — каза Ги-Хад. — Зная, че си сторил всичко по силите си. Трябва да ти е било много трудно.

Младият мъж се отдалечи. Тъмните очи на Тиан го проследиха замислено.

— Чудиш се дали той няма да се окаже избраният? — сепна мислите й Ги-Хад.

Тиан се изчерви. Точно за това се бе замислила. И също си бе мислила, че след като трябва да се чифтоса, защо да не бъде с оператор на кланкер? Между начините им на работа и живот имаше много сходства, а ако нещата не потръгнеха, той щеше да е далеч от нея през по-голямата част от времето. В най-лошия случай поне никой нямаше да може да я обвини, че не е изпълнила дълга си.

— Да — тихо каза тя.

— Операторите са странни хора. И сама знаеш, че машините им за тях винаги са на първо място.

Отговор не беше нужен. Той продължаваше да се мръщи, хванал съобщението.

— Лоши новини? — попита Тиан.

— Нов проблем. По-лош.

Тя го погледна разтревожено.

— Унищожени са още няколко кланкера, по крайбрежието северно от Ксанпт. Във всеки един от случаите врагът е знаел точно къде да ги търси.

— Кланкерите са шумни — отбеляза занаятчията.

— Не и тези. — Ги-Хад се огледа. Работникът беше далече от тях, но въпреки това отговорникът снижи глас. — Те са използвали ново приспособление, звуков щит! Придвижването е абсолютно безшумно. Освен това никой не е знаел каква е целта им.

— Но това означава, че врагът разполага с начин да ги открива. С Тайното изкуство…

Ги-Хад рязко се извъртя.

— Ей, ти, изчезвай веднага!

Едър плешив мъж докосна челото си и се отдалечи приведен. Това беше Ейрин Мас, полуидиот, комуто възлагаха най-долната работа. Той вечно се тътрузеше наоколо и току си завираше носа.

Ги-Хад отново се обърна към Тиан.

— Щом са могли с такава лекота да унищожат тези машини, това означава, че и останалите кланкери няма да ги затруднят. И с нас ще е свършено! Открий как са го сторили, Тиан.

— Това по-важно ли е от откриването защо хедроните са се повредили? Или от изработването на нови контролери?

— Всички тези неща са важни — изръмжа той.

— Не мога да върша всичко. И без това нормалната работа ме изтощава.

— За момента остави контролерите за останалите. Най-добрите занаятчии от всички фабрики са получили възложение да работят с тези проблеми.

Тя рязко повдигна глава.

— Значи не само моите контролери са отказали?

— Така изглежда. Но това още не означава, че от теб са снети всички обвинения.

— А вие доволен ли сте от работата ми?

— Да кажем, че ще те държа под око. Хайде, върви. — Ги-Хад разсеяно й кимна и сам закрачи.