Йън Ървайн
Геомант (44)

Двадесет

Същата нощ Тиан видя в съня си подземната структура на Калисин и се събуди изплашена. Дисбалансът се простираше далеч под земната кора. Земята неусетно се издигаше, за да се върне в позицията, заемала преди да бъде притисната от леда. А мантията се изместваше, също тъй неусетно, за да компенсира.

Тези съновидения я посетиха, защото й бе разрешено да докосне амплимета. Навсякъде около нея бяха изникнали полета. Тя бе усетила пореден енергиен потенциал. Магмата под желязната колона се беше слегнала, с което бе образувала кухина. Около основата на колоната се бяха образували концентрични скални кръгове. Именно там имаше силно геомантично излъчване.

Тиан бе събудена от звука на тръбите. Тази музика се разнасяше вече в продължение на дни, съпровод на тъжните песни, почитащи матриарха Бесант, мъдра майка в продължение на повече от осемдесет години.

Мирипт тззрк иллизшин

Нарртх гжимир Н’воксур

Иннириш чилжизз муиржип

Неземните срички отекваха час след час. Поредният сън накара Тиан да скочи от леглото, да отметне грубата завивка и рязко да застане пред прозореца. Когато го отвори, в лицето й лъхна леден въздух. Тя дишаше жадно, измъчваща дробовете си, опитваща се да забрави втория сън.

В него лиринксите плътоформираха нея. Превръщаха я в чудовище, осмокрак звяр, притежаващ плашеща прилика с кланкер. Планираха да я изпратят да унищожава кланкери и да избива войници, най-голямото предателство. Сякаш вече не беше причинила достатъчно вреди. Възползвайки се от абстиненцията й, лиринксите можеха да я принудят да стори всичко.

Помещението потръпна едва забележимо. Може би кулата се свиваше заради нощния студ, може би бе предала някакво разместване дълбоко под земята. Това накара Тиан да си припомни първия сън. Побиха я тръпки. Калисин притежаваше огромна мощ, ала се намираше над бездна.

Какво искаха да правят с нея? Да черпи енергия за експериментите им през амплимета? Да изработи контролер, който да усили възможностите на гнусното им плътоформиране? Или — най-ужасното — да плътоформират нея самата? Въпреки обясненията за ограниченията в големината на подлежащите на изменение организми, последната идея непрекъснато я захранваше с нови кошмари. Тиан изстиваше само при мисълта. Вършеното от лиринксите беше отвратително.

Резето изскърца и вратата се отвори. Беше Лиет. С прозрачната си кожа тя почти приличаше на човек, ако не бяха крилете.

— Ела! — Лиет я хвана за китката. Макар дребна и с мека кожа, тя пак си оставаше многократно по-силна от Тиан.

— Не съм облечена.

— Долу е топло — обяви създанието. Очевидно само това имаше значение за нея. Разбираемо, лиринксите не се нуждаеха от дрехи. Все пак Тиан успя да грабне един чаршаф и да се увие с него, докато биваше извличана навън. Лиет не я харесваше. Занаятчията също не я долюбваше особено.

Тиан вървеше напред. Грубите ръбове на стъпалата потъваха в краката й. Не беше свикнала да ходи боса. В един момент от прехода Лиет й каза да спре. Пред тях стоеше железен мехур, в чиято стена имаше дупка.

— Къде отиваме?

— На работа. Върви.

Лиет се промъкна през дупката. Тиан стори същото. Отворът беше широк, но нисък. Женският лиринкс си послужи с тайна врата, след което занаятчията се озова в голям, троен мехур. Общите стени бяха отрязани, за да послужат като опори за дълга желязна маса във формата на детелина. Върху един от краищата й бяха оставени амплиметът, сферата и шлемът. Към стените бяха прикрепени рафтове, високо, почти на нивото на шията на Тиан, съдържащи стъклени и метални клетки. Отново в стената бе вложено парче стъкло с дебелина една педя, служещо за прозорец. Вън слънцето тъкмо изгряваше.

Лиет придърпа висок стол (също с формата на детелина) и посочи към него. Тиан се покатери. Седалката й беше неудобна, освен това занаятчията не беше свикнала да е облечена само в чаршаф. Това й напомняше за размножителната палата.

Лиет започна да се суети над друга работна маса. Тя беше дребна за лиринкс, с ръста на висок човек. Мек, полупрозрачен зелен гребен се спускаше от челото й. Това показваше, че тя е зряла женска. Малките лиринкси имаха безцветни гребени.

С мускулите си тя можеше да посрами всеки човешки мъж, макар пред останалите лиринкси да минаваше за слаба. Раменете й бяха широки, имаше дълъг гръден кош, леко стесняващ се в кръста. Следваха също тъй широки бедра, мускулести къси крака и широки стъпала. Крилете неизменно стояха прибрани.

Именно кожата й я отличаваше от всички останали лиринкси. Те бяха покрити с люспи, особено твърди над гениталиите, корема и гърдите. Втората им кожа, способна да променя цвета си, се намираше под люспестите плочки.

При Лиет външният кожен слой беше много тънък и напълно прозрачен. Приличаше на желе, с което е била намазана бледозелената й втора кожа. Виждаха се дори местата, инак покривани от люспи. Ако не се гледаха крилата, тя силно приличаше на човек.

— Защо твоята… — поде Тиан, но премисли.

Лиет разбра въпроса й и скриви уста.

— Аз съм непълна. Вън трябва да нося дрехи. — Употреби последната дума с унищожително презрение, като че обличането представляваше перверзия или непростима слабост. Вероятно за лиринксите представляваше и двете. — Освен това не мога да цветоницирам.

— Това има ли значение?

Лиет рязко замахна с крило към лицето й.

— Има!

Забравила, че седи, Тиан се дръпна назад, при което едновременно събори стола и полетя назад.

— Ох! — изпищя занаятчията.

Лиет без усилие я върна обратно върху седалката.

— Общуването чрез цветове е реч и едновременен отговор, страх и любопитство, визуална милувка. Половината ни живот. Аз съм като сляпа.

Макар отдавна да бе забелязала променящите се цветове на Рил, Тиан не се беше досетила, че това е форма на общуване.

— Разкажи ми по…

— Достатъчно приказки! На работа! — прекъсна я Лиет. — Вземи си приспособленията и се опитай да повтаряш това, което правя и аз.

Женската постави ръце около решетките на клетка. Намиращото се вътре създание щракна с челюсти към пръстите й. Лиет постави друга, по-голяма клетка около първата, сетне затвори очи.

Тиан усети гъделичкането. Охотно обгърна амплимета, също замижа и позволи на ума си да се потопи в единственото удоволствие, отличаващо живота й: романтичния й блян за Минис. Все по-често и по-често прибягваше до това. Страхуваше се, че започва да се вманиачава.

— Е? — остро каза женската.

Тиан отвори очи и откри, че Лиет се е надвесила над нея. Едно от абаносовите зърна сочеше право в лицето на занаятчията. Сепната, Тиан за малко не падна отново.

— Виждаш ли какво се опитвам да направя?

— Още не — гузно отвърна занаятчията. — Трудно е…

Лиет изсумтя и излезе.

 

 

Не след дълго се появи Рил, понесъл три клетки на окачените към тях въжета. Той ги остави на работната маса и рязко спря, виждайки Тиан.

— Къде са ти дрехите?

— Лиет бързаше — отвърна тя.

Той се обърна кръгом и излезе, за да се появи отново с одеждите й. Тиан побърза да се облече. Тъкмо приключваше, когато Лиет се върна. Женската застана на прага, видимо напрегната. Ноктите й бяха извадени. Тя изръмжа нещо към Рил.

— Как ще работи тя, ако е… тиликсова? — просъска той в отговор.

Лиет арогантно отметна глава и се приближи до масата. Ноктите на краката й дразнещо потракваха по пода.

Тиан се приведе над амплимета, но не можеше да се съсредоточи. Усещаше някакво напрежение, отсъствало по-рано. То идваше от Рил. Занаятчията косо го погледна и видя, че той се е втренчил в месестата задница на Лиет. До този момент Тиан не беше забелязвала, но сега осъзна, че между лиринкските полове има видими разлики. Някои места от тялото на Лиет бяха далеч по-изтъкнати.

Занаятчията можеше да усети чувствеността й. Долавяше и отчаяното желание на Рил да се съеши. Това я караше да се чувства неловко, като воайор.

Лиет остави клетката, над която работеше, и се наведе, за да вдигне нещо от пода. Правеше го нарочно. За да го подразни и подиграе. Рил неволно простена.

Женската рязко се извъртя.

— Какво…? — Тя замлъкна, а Рил побърза да се обърне с гръб.

— Никога! — просъска Лиет на езика на Тиан. — И след стотица вечности не бих се съвокупила с теб, безкрили!

Гребенът на Рил стана червен, а после лилав. По гръдните му плочки плъзнаха ярки спирали, великолепна последователност цветове, несъмнено отговор на дразненето й. Той стоеше леко приклекнал, а багрите му се отличаваха с такава яркост, че буквално осветяваха помещението. Тиан никога не бе виждала нещо тъй красиво, безполезно и тъжно.

— Мислиш си, че бих се чифтосал с теб? — процеди Рил. — Предпочитам да стоя без партньорка, отколкото да избера някоя гола като човек. Безцветна. Неспособна да общува с цвят.

Крилете на Лиет се разгърнаха, за да заемат половината стая. Бяха великолепни, с млечен цвят. Сега недостатъкът на Рил изглеждаше още по-ярко подчертан. Тя повдигна едната си ръка малко под нивото на талията и с плавно движение показа ноктите си.

— Хайде, разтвори слабините си отново, за да те скопя още тук! — просъска тя.

Тиан се мушна под масата и придърпа стола пред себе си. Представяше си каква разруха щяха да причинят двамата, ако се сбиеха. За щастие до бой не се стигна, защото в този момент в стаята влезе още един лиринкс, привеждайки се ниско през отвора. Това беше възрастната женска, Келанд, матриарх на Калисин.

— Има ли напредък… — поде тя, но щом видя настръхналите един срещу друг Рил и Лиет, плочестите й бузи скръцнаха. — Какво става тук?

Суровият й глас бе придобил характеристиките на пила, стържеща по стомана.

Рил сведе глава и угаси гребена си. Лиет го изгледа убийствено, но и тя не посмя да срещне погледа на мъдрата майка. И двамата замълчаха.

— Явно сте забравили, че сме във война! — ревна матриархът.

В последвалото мълчание стана ясно, че никой от двамата не е склонен да обясни причината за скарването.

— Щом е така, и двамата ще бъдете наказани… — Келанд замлъкна, защото в този момент зърна прикрилата се Тиан. — Излез, женски човеко. Обясни проблема.

Занаятчията остана на мястото си, все така прикрита зад стола. С крайчеца на окото си виждаше, че Рил гледа към нея. Можеше да отгатне мислите му. Умоляваше я да не разкрива срама му.

С две крачки Келанд се приближи до Тиан и я извлече за китките. Ноктите се забодоха болезнено в ръцете й. Занаятчията се озова върху масата. Огромните очи на матриарха сякаш проникваха в главата й.

— Как бих могла да зная причините, поради които лиринксите се карат? — каза Тиан, като се стараеше да отбягва погледа на Келанд.

— В деня, в който пристигна, не беше толкова скромна. — Матриархът стисна ръката й по-силно. Всеки миг Тиан очакваше костите й да се разтрошат. Ноктите потъваха до кръв. Тя извика от болка.

— Говори — каза Рил. — Няма да допусна да бъдеш наранена заради мен.

— Рил отчаяно иска да се чифтоса — изхриптя занаятчията. — Лиет също. Но никой от тях не иска дефектен партньор. Лиет го провокираше, а после заплашваше с кастрация, ако той я доближи.

— Вярно ли е това? — попита Келанд.

— Да! — задавено отвърна Рил.

— Да, мъдра майко! — потвърди Лиет. В погледа й блестяха заплахи към Тиан и Рил.

Матриархът се извъртя към Лиет и така силно я удари по челото, че дребната женска отлетя, спъна се и рухна по корем. Келанд я сграбчи и я повдигна във въздуха.

— Ще работиш с него и няма да се оплакваш — бавно изрече тя, оголила зъби, — иначе ще накарам Рил да кастрира теб!

— Но аз съм ти дъщеря!

— Още една причина да изпълняваш дълга си — студено отвърна матриархът.

— Той е животно. — Лиет се опита да заплюе Рил, но съумя единствено да олигави брадичката си. — Той няма криле!

— А ти, клето мое дете, имаш кожа като на човек, което е далеч по-голям недъг. Не си способна да цветоницираш. Не можеш да излизаш навън, без да се намажеш или да се облечеш. Все още ти предстои да се докажеш. Рил, макар да няма криле, е герой, пожертвал всичко, за да ни донесе това съкровище. Затова ще работиш с него, иначе ще му позволя да те скопи. Ясно ли е?

Лиет бе отпусната на пода.

— Да — тихо отвърна дребната женска и отпусна буза върху ръката на майка си в знак на покорство. Но същевременно се възползва от този жест, за да прониже Тиан с поглед на такава ненавист, че занаятчията трябваше да извърне глава.

— Ами ти, Рил? — попита мъдрата майка.

Безкрилият се приведе тъй ниско, че докосна с чело стъпалата й. Гребенът му стана лилав, червен, накрая си възвърна сивия цвят.

— Ще изпълня дълга си — също тъй тихо отвърна той.