Йън Ървайн
Геомант (52)

Двадесет и осем

През целия ден детето не пророни нито дума, което повече от всичко останало измъчваше Тиан. Хани се плъзгаше или встрани, или пред нея, стараейки се да се държи колкото се може по-далеч. Уменията й със ските надвишаваха тези на занаятчията. Дребното й пухкаво личице, бяло като снега, излъчваше единствено пустота.

Остра вина дълбаеше Тиан — тя бе довела чудовището при тях. Тя беше и причината то да съществува. Ако не беше предателството й, тези хора още щяха да са живи.

Кракът все още я болеше, но тъй като не бе кървял много, Тиан не направи нищо за раната. По-важно беше да се отдалечат от хищното създание. Двете минаха покрай няколко селца. В първото местните деца носеха вода от дупка, която бяха отрязали в снега. Тиан не беше размишлявала за този проблем, но изглеждаше логично снабдяването с вода по тези места да е затруднено. Децата се взираха в пътниците, но не помахаха. Хани дори не погледна към тях, а следваше дирите на Тиан.

Някъде по пладне Тиан повика Хани и сви към брега, където се настани на един дънер. Детето я последва, макар да продължаваше да се плъзга, описвайки кръгове. Занаятчията подозираше, че ако не беше се обърнала към момиченцето, то щеше да продължи по реката, докато не отмалее.

Самата Тиан бе готова да рухне от умора. Краката й се подкосяваха. Тя си свали ските и започна да масажира бедрата си. Това не помогна. Чувстваше се слаба, тормозеха я тръпки. Не от студ, защото времето беше меко — все още потръпваше от ужаса, който беше преживяла сутринта. Ето какво бе произтекло от помощта, която бе оказала на врага. Никакви оправдания пред себе си от типа „принудиха ме“ не можеха да помогнат. Да можеше…

Не, това беше безполезно. Тиан извади парче сушено месо и започна да го нарязва на късове. То се режеше трудно. Едва след като приключи, тя осъзна, че детето все още се плъзга около нея. Хани се изкачваше по един хълм, спускаше се към падина, където на места сред снега надничаха жълтеникави клонки, сетне се промушваше между свода, образуван от две приведени едно към друго дървета, правеше завой по едно равно място и отново поемаше към хълма. Бе стиснала зъби. Отново и отново извършваше същите движения, ала умът й бе насочен към нещо съвсем друго. Той все още се намираше в колибата, с мъртвите жени и чудовището.

— Хани? — повика я Тиан. Момиченцето не реагира. Младата жена я призова по-силно. Нищо. Едва когато се изправи и извика: — Хани, ела! — детето се сепна и се приближи до дънера, макар и с предишния си празен поглед.

Тиан потупа мястото до себе си.

— Седни да обядваш.

Знаеше, че момиченцето разбира поне малка част от езика й. Хани седна на края на дънера, свали раницата и започна да гризе парче сушена риба, загледана в някаква точка между дърветата. Тиан нямаше идея какво да прави. Цяло чудо беше, че детето не е започнало да пищи или не се е тръшнало на снега, отказвайки да продължи. А може би подобна реакция бе за предпочитане пред никаква.

Сушеното месо беше жилаво и изискваше дълго предъвкване, преди да бъде погълнато. По време на целия този процес то отделяше вкус, прекалено силен за предпочитанията на Тиан — по някаква причина й напомняше за разгонен снежен мечок.

Тя отми вкуса с глътка от манерката.

— Готова ли си? — обърна се Тиан към втораченото дете.

Хани не реагира, но се изправи веднага, сложи си ските и метна раницата си на гръб. Очевидно бе свикнала да пътува и да се подчинява.

Занаятчията също се изправи, при което почувства остра болка в пищяла и неволно изохка. Хани, която вече потегляше, се извърна рязко. Може би беше решила, че чудовището се е върнало.

Тиан повдигна крачола си (потъмнял от кръв), за да огледа раната. Чорапът й беше започнал да прилепва. Но трябваше да изчака до вечерта.

Хани й хвърли злостен поглед, подскочи във въздуха, за да се обърне отново, сетне пое със скорост, непостижима за Тиан. Може би тази неприязън се дължеше на оцеляването на Тиан, може би на това, че бе заела мястото на майката. А може би я винеше за всичко случило се.

Имаше право. То наистина се бе случило по вина на Тиан. И какво трябваше да прави тя с осемгодишно момиченце, останало без никакви близки? Флууни я беше обявила за майка. Но Тиан си нямаше представа как да бъде майка. Самата тя бе израснала почти сама. Повечето от чиракуващите в завода деца имаха семейства, ала тя не бе посещавала домовете им. Бе лишена от представа относно всички фамилни подробности. Бе посещавала единствено къщите на Джоейн и сега на трите сестри. Всички те бяха мъртви заради нея.

Хани вече почти не се виждаше. Плъзгаше се по леда, без да поглежда назад. Тиан се канеше да я повика, но се отказа. Вместо това ускори ход с ясното съзнание за предстоящите страдания, които щеше да предизвика това претоварване.

 

 

Около четири следобед, когато тукашният ден вече отиваше към края си, Тиан изникна иззад пореден завой и видя, че Хани е спряла и се е загледала в гората. Девойката спря до нея.

— Май е време да си направим лагер?

Детето започна да пристъпва встрани по брега и се понесе към дърветата. Мекият сняг се ронеше под ските й. Тиан с мъка я последва.

Дирите от ските на Хани отвеждаха до една падина, наобиколена от дървета. Гората беше тиха, обгърната с недокосната белота. Момиченцето (което тъкмо си сваляше раницата) беше избрало добро място за нощувка — на завет, с удобен източник на гориво, същевременно и на място, предоставящо добра видимост. Детето притежаваше опита на дългогодишен пътешественик, задължително умение по тези места.

Запалиха огън от борови клонки. Хани мълчаливо се зае със своя дял от приготовленията: събра още дърва, вдигна палатката, напълни казана със сняг. Междувременно Тиан приготвяше вечеря.

Приключило, детето седна от другата страна на огъня и се вторачи в пламъците. Какво ли му се въртеше в главата? По личицето му нямаше сълзи. Може би бе изтрило случилото се от съзнанието си. Тиан искаше да предложи някаква утеха, но нямаше представа как и каква.

Когато водата в казана започна да дими, Тиан загреба с дървена чаша и започна да полива покрития с кървава коричка чорап. Платът бе започнал да се сраства с кожата, така че при отделянето му бликна кръв.

Около пищяла и глезена й личаха дълбоки следи от зъби. Разкъсванията бяха започнали да се възпаляват. Изглеждаха ужасно. След като внимателно проми раната, Тиан изстиска мед отгоре й — единственото лекарство, с което разполагаше — и я превърза. Ако инфекцията се задълбочеше, като нищо можеше да причини смъртта й.

В един момент Тиан погледна към Хани и за пръв път можа да види в тях искрица състрадание. Тиан също беше страдала.

 

 

Шокът от неочакваната отговорност вече отминаваше и Тиан откриваше нови и нови аспекти от плановете си, които трябваше да изменя заради новата си спътница. Някъде по-надолу по крайбрежието тя бе възнамерявала да намери лодка, с която да достигне до Милмиламел, а после с друга лодка да продължи по течението към Тиртракс. Щеше ли едно дете да понесе подобно пътуване?

Минис бе казал, че хората му ще издържат най-много година, в най-добрия случай. Тя бе напуснала фабриката към края на есента. Престоят й в Калисин бе протекъл през зимата — бе изгубила представа за времето, но два пълни месеца със сигурност бяха минали. Направо три. Значи средата на зимата вече бе отминала, макар че сред тези географски ширини тя траеше дълго и най-суровите й дни още не бяха настъпили. Морето също можеше да се окаже замръзнало.

Всички стоящи пред нея перспективи бяха мрачни. Почти физически бе усещала излъчващото се от Минис отчаяние. Тя бе единствената надежда за народа му, а нямаше да оправдае доверието му. Сторих всичко по силите си, любими. Какво друго бих могла да сторя? Но и тази самоутеха не помагаше.

Детето се надигна, разбърка казана с ножа си (вече бяха добавили съставките) и си взе от супата. Започна да се храни механично. Надали усещаше вкуса на това, което поглъщаше.

Стомахът на Тиан се бе превърнал в ледна кухина, ала тя бе прекалено потисната, за да яде. Що за живот би било това за едно дете: да пътува месец след месец, без дом, неспособно да се сприятели с връстници? А после, ако изобщо успееха да достигнат Тиртракс, да живее в планинска пещера, докато Тиан неуморно търси любимия си?

Що за мисли бяха тези? Естествено, че трябваше да вземе детето със себе си. Трябваше да се грижи за Хани, докато последната порасне и стане способна сама да се оправя с живота. Това беше свят дълг. Ами моят живот? — помисли си с мъка Тиан. Ами моят любим?

Хани продължаваше да гледа пламъците. По бузите й бяха избили червени петна. Може би имаше треска. Беше оставила купичката си и сега леко се поклащаше, обгърнала ръце около себе си.

Тиан се засрами. Момиченцето бе видяло майка си и лелите си да погиват от ужасна смърт, осквернила дома им. Тези спомени щяха да я измъчват, докато е жива. А тя (Тиан) бе седнала да мисли за неудобствата, които заради Хани щяха да произтекат в собствения й живот. Колко себично!

Върху миглите на Хани блестяха сълзи. Девойката се премести до нея. Детето понечи да се отдръпне, но Тиан го взе и го сложи в скута си. Хани започна да се дърпа, само че беше прегърната. В един момент момиченцето се сви и заплака.

Тиан дълго я държа гушната, може би час. Малката постепенно се успокои и заспа. Занаятчията я сложи да легне в палатката, в дебелия спален чувал, и се върна при огъня.

Страхуваше се да заспи. Сънят щеше да разгърне видения, а Тиан знаеше много добре какви ще бъдат те. След като удари няколко пъти крака в земята, тя си сипа половин чаша бульон и отново седна. Мислите й се насочиха към Минис. Жегна я копнеж. На всяка цена трябваше да чуе гласа му.

Тиан извади шлема и сферата и се зае да настройва разположението на топчетата. Нищо не последва. Сякаш никога не бе имало никакъв Минис. Тя рязко свали шлема и го захвърли на земята. Беше се провалила. Аахимите бяха загинали.

Амплиметът също изглеждаше мъртъв. Беше студен, почти без сияние. Онази искрица във вътрешността му също беше изчезнала. Безполезен предмет! Ядосано срита сферата, при което последната едва не се търколи в огъня. Съвсем спокойно бе могла да избяга при ледените куполи, ако бе положила още мъничко усилие. Сега вече беше прекалено късно. Вече не можеше да се върне у дома. Но вече и пътуването към Тиртракс беше станало безсмислено. Животът й бе станал безцелен.

Започна да крачи край огъня. Тя беше ходеща прокоба, причиняваща смъртта на всички, до които се докоснеше — начело с клетия стар Джоейн. И толкова много други — и хора, и лиринкси. Толкова ненужна смърт. Най-добре щеше да е да хвърли амплимета в някоя дупка в леда, а после и самата тя да се хвърли подире му.

Бе свалила ботушите си, за да сгрее крака на огъня, когато откъм палатката долетя вик. С три скока Тиан се озова там.

— Муму! — пищеше Хани. — Муму, склах ме е!

— Всичко е наред, Хани. Тук съм.

Момиченцето се отдръпна назад, доколкото това бе възможно, вдигнало ръце пред себе си.

— Муму! Муму!

Тиан отново се опита да я гушне.

— Сънувала си кошмар, Хани. Сега аз съм с теб.

— Ня! — изпищя детето и продължи да се брани. — Ня муму!

Лакът едва не извади окото на Тиан и тя се дръпна назад. Когато отново можеше да вижда, от Хани нямаше и следа.

— Хани? Къде си?

Никакъв отговор. Единствено вятърът шумолеше сред върховете на дърветата. Тиан издърпа един клон от огъня и го повдигна като факла, но той угасна.

— Хани? — кресна тя и се затича, за да се спъне в сферата. Сега сиянието на амплимета се виждаше, макар и слабо. Тиан взе кристала и на светлината му последва дирите на детето. Нямаше време да си обува ботушите. Беше започнало да вали сняг. Ако следите на Хани бъдеха затрупани и Тиан не я намереше, момиченцето щеше да умре.

На места снегът беше замръзнал и следи не бяха останали. Гъст облачен слой бе скрил луната и звездите. Само след минути нощта беше скрила отблясъка на лагерния огън. Тиан не беше сигурна, че ще съумее да открие обратния път. Започна да стъпва по-тежко, за да се убеди, че чорапите й оставят следи.

— Хани?

Отново мълчание. Как така детето бе успяло да се отдалечи толкова за тъй кратко време? Тиан изникна сред ветровита полянка. Сред тукашните преспи не се виждаха следи.

Силен повей блъсна незакопчаното й палто. Девойката се уви и трескаво се огледа. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Пръстите, държащи амплимета, бяха започнали да изтръпват. Тя подсили светлината на кристала. За момент сиянието му се усили, после отново зачезна.

Накуцвайки, тя прекоси поляната, за да провери другия й край. Пак нищо. Тиан направи пълен кръг, стигна до собствените си следи, а отчаянието започна да вледенява костния й мозък.

Поела назад, тя се натъкна на мъничка стъпка, сочеща наляво. Беше под едно дърво. Тиан си спомни, че момиченцето обичаше да се катери. Повдигна поглед.

— Хани? Хани! — изкрещя с цяло гърло девойката. Отвръщаше й само фученето на вихрите.

Светлината на кристала не беше достатъчна, а усилията й да я увеличи оставаха неуспешни. Освен това той беше хладен на допир и й беше все по-трудно да го удържа. Понечи да нададе пореден вик, но бе изпреварена от рева на дива котка, довлечен от вятъра.

Някъде вляво Хани изпищя. Тиан се затича натам. Стъпалата й бяха станали безчувствени. Скоро се натъкна на кървав отпечатък, после още един. Надяваше се, че момиченцето само си е порязало крака. Девойката изникна на друга полянка, където Хани трескаво се опитваше да се изкатери по едно дърво, но леденият ствол я затрудняваше.

Тиан настъпи клонка, шумно изпращяла под тежестта й. Хани изпищя и се стрелна сред мрака. Младата жена се затича след нея.

— Хани, спри! Аз съм, Тиан!

Отново се разнесе ревът на дивата котка. Хани нададе писък, затича обратно и се блъсна право в Тиан, защото в този момент поглеждаше през рамо. Занаятчията прегърна детето, което не спираше да крещи.

Тиан я притисна към себе си и се опита да я успокои:

— Всичко е наред, Хани, сега си с мен!

Момиченцето утихна и се вцепени. След минута започна да хлипа безшумно, макар цялото да се тресеше. Тиан я взе на ръце. Сега детето самичко се притискаше към нея. Раната на крака на Хани действително се оказа незначителна, но имаше опасност пръстите й да измръзнат. Затова Тиан мушна краката й в джобовете на палтото си. Искаше й се да може да постъпи така и със своите собствени.

Снегът се беше усилил, а сиянието на амплимета бе изчезнало напълно. Скоро Тиан изгуби следите си. Нямаше представа накъде да поеме.