Сам Милър
Тъмното място (9)

Осма глава

„… приятелите от детинство винаги упражняват такова влияние над умовете ни, с каквото никой друг следващ приятел не може да се сдобие.“

Мери Шели, „Франкенщайн“

— Май денят ще бъде чудесен — каза Карл на следващата сутрин, докато размазваше масло върху препечената си филийка, загледан през прозореца. Слънцето вече ближеше сивите покриви на сградите.

— Да — съгласи се Наоми и погледна над списанието, което държеше. — Казаха, че ще бъде така цялата седмица.

— Една или две филийки?

— Една, моля — отвърна Наоми и извади плик от списанието. — Искам да те попитам нещо, Карл, но първо трябва да ми обещаеш, че няма да полудееш.

— Твърде късно. Вече съм луд. Чудесно знаеш, че Лудият шапкар е напълно с всичкия си в сравнение с мен — рече Карл с усмивка, която обаче не достигна очите му, тъй като те бяха мярнали плика. — Хмм. Това ми изглежда странно познато.

— Аз… тази сутрин преглеждах старите списания, за да ги изхвърля и попаднах на това писмо в една стара кутия за обувки. Отворих го по погрешка…

— Това красиво малко носленце винаги се удължава, когато ме лъжеш.

— Ами… истината е, че любопитството ми надделя.

— Не си ли спомняш какво е станало с жената на Лот? Хайде, изплюй камъчето. Попитай ме това, което искаш да ме питаш. Не ме дръж в напрежение.

— Това са документи за собственост на къща. Предполагам на тази къща — каза Ноами и извади черно-бяла снимка. Вдигна я пред лицето на Карл.

— Давам ти десет от десет. Следващ въпрос, моля.

— Защо не ми каза, че притежаваш голяма къща в провинцията?

— Всъщност къщата е на баща ми. Временно е под моя опека по силата на съдебно разпореждане, защото поради психическо заболяване баща ми беше определен за неспособен да се грижи за нея. И тъй като той едва ли някога ще се оправи, предполагам, че къщата е моя. Въпреки че едва ли някога отново ще стъпя в нея.

— Защо казваш това? Изглежда страхотно. Много бих искала да отидем, за да я разгледам — отвърна Наоми с усмивка. — Наша собствена къща в провинцията. Звучи ми идеално.

— Там убиха майка ми, а аз бях нападнат и оставен да умра — каза Карл.

Наоми бе като ударена от гръм.

— О, господи, Карл… аз… много съжалявам… как може да съм толкова глупава!

След секунда по лицето й вече се стичаха сълзи.

Карл седна на дивана и я прегърна.

— Опитах се да убедя татко да се изнесе от санаториума. Надявах се да дойде да живее при нас, след като си купим някой по-голям апартамент.

— Какво… какво ти отговори той?

Карл въздъхна.

— Когато го посетих минала седмица, той ме замери с една обувка и се разкрещя, че съм крадец и убиец. Опита се да сграбчи една ножица и да ми скочи, като викаше, че трябвало да защити сина си.

— О, господи, Карл.

— Хората от персонала най-накрая успяха да го усмирят. Сърцето ми се късаше да го гледам такъв. Чувствам се толкова виновен заради това, че живее в санаториум, въпреки че може би това е най-доброто решение поради умствените му проблеми. Той много се промени, когато убиха майка ми. Почти нищо не е останало от мъжа, когото познавах като дете.

— Горкичкият ми Карл — рече Наоми.

— Какви са тези сълзи? — попита той и я целуна по бузата.

— Накарах те да преживееш отново всички тези ужаси — подсмръкна тя и избърса носа и очите си в ризата му. — Толкова съжалявам.

— Не си ме накарала да преживявам нищо. Спомените винаги са там, винаги ме следват, където и да съм.

Тези думи накараха сълзите да рукнат отново.

— О, Карл…

— Спри да плачеш, Наоми. Моля те… знаеш, че не обичам да те виждам обляна в сълзи. Хайде. Дай ми една усмивка — помоли й се той.

Тя се опита. И не успя.

— Наричаш това усмивка? Знаеш ли какво? Може би трябва да отидем. Може би няма по-добър начин да победиш демоните от детството си, от това да се изправиш срещу тях на бойното поле. Какво мислиш?

— Не — подсмръкна Наоми и поклати глава. — Не искам да се измъчваш. Ще прибера документите на сигурно място. Когато си готов, ще отидем. Но само когато си готов.

Той я целуна по брадичката. След това по устата и прошепна:

— Скоро. Съвсем скоро ще бъда готов. Но ти още не си ми казала какво си купила на Ивана за рождения ден довечера.

— О! Почти забравих. Чакай да ти покажа…

Мобилният телефон на Карл иззвъня. Беше Хикс.

— Том? Какво става?

— Убийствата от Черната планина и центъра.

— Какво за тях?

— Телата със сигурност не са на момичето, което издирваш. Тялото от Черната планина е на Тина Ричардсън, избягала от приют в Ларне преди две години. Била е на четиринадесет.

— Ужасно.

— Тялото, открито в града, е на Ейлийн Флин, избягала от друг приют, този път в Белфаст. На осемнадесет.

— Мамка му.

— Телата са били осакатени по същия начин.

— Онова вора нещо?

— Ворарефилия — въздъхна Том. — Да, бъбреците и черният дроб са били извадени хирургически. И двете тела бяха с наднормено тегло — насилствено наднормено.

— Професор Кели от „Куинс“ има ли някакво обяснение?

— Още не. Изглежда и тя е толкова объркана, колкото съм аз. Както и да е — сигурно до довечера ще съобщят за това по новините. Казах на Уилсън, че вече не искам да държа убийствата в тайна от хората. О, почти забравих да ти кажа: чух, че Филипс е получил цялата си пенсия. Дори бил официално похвален от Уилсън.

— Сериозно ли говориш?

— Вчера го чух от източника, така да се каже.

— Странно наистина. А какво стана с разследването? Нали бяха уличили Филипс във взимане на подкупи или някаква подобна глупост?

— Беше обвинен в това, че изнудвал за пари сводници и наркодилъри в града, както и заради две скандални престрелки, в които бе замесен. Казват, че разследването не открило достатъчно доказателства.

— Някога да си получавал предчувствие в пикнята си, че нещата в Къщата на Уилсън не са съвсем наред?

— Не, никога в урината, но знам точно какво имаш предвид — каза Хикс. — Нещо става между Филипс и Уилсън.

— От всички в екипа на Уилсън, Филипс беше единственият, с когото винаги съм се разбирал добре — или поне в повечето случаи.

— Като го гледам на какво е заприличал, защо ли това не ме изненадва? Да ти кажа честно, никога не съм го харесвал. Винаги съм подозирал, че той и такива като него смятат, че са над закона.

— Ти винаги подозираш всеки в нещо. Просто си подозрителен по природа, Хикс.

— За какво беше това? — попита Наоми, която бе чакала Карл да свърши разговора си.

— Беше Хикс. Изглежда в Белфаст върлува сериен убиец и нещата съвсем скоро ще се разсмърдят до небесата.