Сам Милър
Тъмното място (40)

Тридесет и девета глава

„Не е задължително лудостта да е срив.

Може също така да е пробив.“

Р. Д. Лейнг, „Политиката на опита“

— Изобщо не ви приляга на възрастта, господин Кейн — каза неодобрително сестра Уилямс, докато гледаше как една по-млада сестра довършва шевовете на челото на Карл. — Опитвате се да докажете какъв сте „мачо“? Такава ли е работата?

Карл се надигна от болничния стол и опита да се усмихне, но успя само да се намръщи. Той закрачи предпазливо към сестра Уилямс. Лицето му бе частично бинтовано, а ръцете — покрити с дебели лепенки с цвят на кожа.

— Знам, че приличам на кучешка вечеря, сестро, но трябваше да видите другия тип, когато свърших с него, той изглеждаше като мястото, откъдето е дошла вечерята.

Лицето на Карл беше кървав омлет. Ключицата му се подаваше от врата под странен ъгъл и подуванията и синините така деформираха чертите му, че той бе почти неузнаваем. Слой от съсирена кръв и чакъл покриваше като печат една широка цепка на мястото, където преди беше веждата му. Лявото му око бе затворено от подутина, прерязаните му устни бяха облепени с коричка от черна кръв. Под всичката тази червена, черна и синя болка, кожата му бе бяла като на мъртвец.

— Бих искала да ми позволите да се свържа със семейството ви. Наистина сте много зле — въпреки болкоуспокояващите, които току-що взехте.

— Не съм толкова зле, че едно голямо „Хенеси“ и една гореща вана да не ме оправят. Благодаря ви за това, че отново ме закърпихте, сестро. Оценявам жеста. Ако някога имате нужда от нещо, просто кажете.

Подаде й визитка.

Един час по-късно Карл потъна бавно във вана, пълна с гореща вода и тлъсти балончета, стискайки голяма чаша „Хенеси“. Наоми го гледаше от прага, скръстила недоволно ръце.

— Ахххх. Истински рай. Почти си струваше билета за онзи боксов мач.

— Кога ще ми кажеш къде си ходил и кой ти е направил това?

— Някъде, където може би не трябваше да ходя, и човек, който определено не трябваше да срещам — каза той и си сръбна от брендито, преди да продължи. — Опитах се да намеря един човек, който можеше да ми помогне за Кейти. Но открих само неприятности, както и това, че съм един безполезен чекиджия.

Наоми влезе в банята и коленичи до ваната.

— Как ще помогнеш на Кейти, ако те убият, Карл? Полицията ще…

— Полицията няма да направи нищо! Те са се отказали от случая. Мислят, че вече е мъртва.

Наоми примигна, сякаш я беше зашлевил.

— Не говори така.

— А как да говоря? Полицейски глупости ли искаш, или елегантни лъжи? Знаят много добре кой е отвлякъл Кейти. Но са твърде корумпирани, за да направят нещо по въпроса. Не виждаш ли? Казаха, че не са намерили нищо при обиските. Всички са заедно в кюпа. Това е тяхното отмъщение — каза Карл, изля брендито в гърлото си и вдигна празната чаша. — Този път я напълни догоре. Имам нужда от нещо, което да затъпи тази прекрасна болка.

Наоми се изправи и взе чашата.

— Сигурен ли си, че наистина искаш още едно…

— Господи, Наоми, няма ли да спреш да ме тормозиш? Ако исках някой да ми пили на главата, щях да се върна при бившата.

— Не смей да ми говориш така, Карл Кейн!

— Я ми дай чашата! Сам ще си сипя! — отсече Карл, взе чашата от ръката на Наоми и скочи от ваната. Две секунди по-късно се подхлъзна на мокрите плочки и се приземи тежко по опашка, а подутата му глава отскочи от пода.

— Мамка му! Охххххх…

— Карл! — извика Наоми и се хвърли на пода до него, лицето й бе бяло като брашно. — Добре ли си? Карл, отговори ми!

— Просто ми донеси нещо за пиене, мамка му! Имам нужда от нещо за пиене! Безполезен съм без нещо за пиене, жено!

Тя го придърпа в прегръдката си, като силата й лесно надви неговата слабост. Той започна да трепери. Тя го стисна по-силно и изведнъж стаята се изпълни с тежкото му дишане и с тихото биене на нейното сърце.

— Няма нищо. Няма нищо — утешаваше го тя, докато прокарваше пръсти през мократа му коса и нежно целуваше опустошеното му лице. — Всичко ще се оправи.

— Предадох я, Наоми. Предадох моята малка Кейти. Не разбираш ли? Ченгетата са прави. Тя е мъртва.