Сам Милър
Тъмното място (46)

Четиридесет и пета глава

„Ако нямаш име, нека те наречем дявол.“

Уилям Шекспир, „Отело“

Брендън се плъзгаше по стените, движейки се бавно, но целенасочено, като умът му чертаеше мисловен маршрут до преддверието и той просто се връщаше по пътя, по който бе дошъл. Държеше револвера на нивото на кръста си, насочен под малък ъгъл, но му се искаше да бе взел рязаната пушка с нейната безразборна мощ, способна да превърне човешка глава в купчина пепел. Рязаната пушка беше обществено неприемлива и неудобна за ползване, но винаги свършваше работата, която се очакваше от нея.

„Току-що описа себе си“, помисли си Брендън и потъна още по-дълбоко в мрака.

Звук отляво го накара да спре. Заслуша се и веднага клекна, като така се превърна в много по-малка мишена. На лицето му се появи мрачна усмивка. Понякога голямото бе за предпочитане, но в тази ситуация по-малкото беше по-хитро.

Брендън овладя дишането си и нежно натисна петлето на револвера. Механичен пулс премина през тежкия метален корпус на оръжието: пулс, който след това се прехвърли в тялото му и проникна чак до мозъка като куршум. Отдавна не беше чувствал този пулс. Той бе красив и дойде точно навреме. Имаше нужда от него.

Пълзейки на лакти и колене, той напредваше влудяващо бавно, а безмилостният бетонен под късаше дрехите и протриваше кожата му, превръщайки я в кървава каша. Лепкавата влага на прясната кръв се стичаше надолу по ръцете и краката му. Брендън инстинктивно стисна зъби, за да прегради пътя на болката.

Това е нищо. Изпитвал си по-лоша болка. Просто намери това копеле, преди той да те намери.

Нещо профуча покрай дясното му ухо и го накара да замръзне на място. Бе прозвучало като стотина ядосани пчели, затворени в бутилка.

Какво, по дяволите, беше това? Бързо!

Брендън се превъртя два пъти и изстреля два куршума в бърза последователност — Бум! Бум! След това се изправи и хукна към далечната стена.

Не се панирай. Не предполагай и не си въобразявай, съобразявай се само с това, което се случва в момента.

Второ профучаване мина покрай ухото му в мига, в който тялото му докосна стената. Изведнъж се почувства уплашен и невероятно бесен. Бесен заради това, че бе позволил да бъде хванат в капан толкова лесно.

Нещо помръдна в мрака. Брендън падна на едно коляно. Адреналинът бушуваше в тялото му, подчинявайки всичките му инстинкти на една цел: оцеляване. Секунда по-късно нещо се заби в стената на сантиметри над главата му.

Бум! Брендън стреля пак и пламъкът, който се показа от цевта, разкри мимолетна крива сянка. Беше сигурен, че това е Хана. Беше ли го уцелил? Беше ли ранил копелето? Беше ли го убил?

— Аааах! — изкрещя Брендън, когато тялото му отхвръкна назад, улучено от фучащото нещо.