Сам Милър
Тъмното място (1)

Пролог

„Той беше страшно жесток човек. Беше зъл по природа още от рождение, а обществото не беше допринесло нищо за смекчаване на характера му. Хората се отнасят много сурово с провинените и този беглец беше отличен пример за жестокостта на обществото.“

Джек Лондон, „Белият зъб“

— Миришеш толкова хубаво, когато си се изкъпал — каза жената, докато го гледаше как бърше капките от тялото си.

Той се усмихна срамежливо, наслаждавайки се на начина, по който тя го изучаваше, като очите й бавно се движеха по голото му тяло и го караха да тръпне.

Тя застана до него и започна щедро да ръси кожата му с талк пудра, втривайки я в порите.

— Харесваш това, нали? — прошепна тя.

— Да… — успя да каже той, гласът му беше прегракнал от очакване.

Не само го харесваше; той го обожаваше. Обожаваше овластяващата магия, която изучаващите й пръсти вливаха в тялото му; обожаваше миризмата и усещането на талка върху кожата си, обожаваше това как той го караше да се чувства напълно нов. Понякога, когато бе много послушен и добър, тя мажеше пениса му с бебешко олио, правейки го лъскав като оръжието на древногръцки воин, канещ се да влезе в битка.

След като свърши с талка, тя го накара да й обърне гръб и да застане с лице към открехнатия прозорец, като призрачното му отражение отвърна на погледа му.

Листата на едно от многото големи дъбови дървета, разположени около къщата, помръдваха зловещо. Птицата, гнездяща сред клоните, бе странно тиха, а воайорските й очи следяха всяко едно негово движение сякаш в захлас. Беше гарван, който не спираше да движи човката си напред-назад, сякаш тайно се опитваше да му каже нещо.

Той чуваше как зад него платът на роклята й шумоли и си представи как тя съблазнително се изплъзва от нея, а после гащичките и сутиенът послушно правят същото.

Тя нежно се притисна в него, а рунтавостта на гъстото й срамно окосмяване бе като вата върху гладкото му дупе. След това започна да извива тялото си навътре, държейки го за ханша, сякаш бе велосипед за яздене от плът и кости. Той чувстваше хладния допир на бледите й гърди, притискащи се в гърба му.

Изведнъж в стаята влезе течение и докосна голотата му. Като тъмен шепот, който погъделичка срамното му окосмяване. Той почувства как пенисът му бавно се надига, докато миризмата на прясно окосена трева изпълни стаята, смесвайки се с нежната миризма на талка и нейния парфюм, този, който използваше за специални поводи. Той подушваше и другата й миризма; солената, желязна миризма на менструацията.

— Красив си. Толкова изящно красив — прошепна тя, а думите й накараха кожата на врата му да настръхне.

Той продължи да гледа призрачното си отражение в отворения прозорец; нейното изкривено лице бе близо до дясното му рамо. Ръцете й започнаха бавно да се плъзгат надолу от ханша към пениса му.

Двамата едновременно въздъхнаха — тъмен звук, който бе толкова нисък, че едва се чу.

— Харесва ли ти? — попита тя, като дърпаше нежно, но здраво нарастващия пенис.

— Аз… не мога да се сдържа — отвърна той, а гласът му се изгуби някъде в голямата спалня.

— Можеш и ще го направиш — изсъска тя, като тонът й изведнъж се промени, докато обхващаше ерекцията му с пръстите и палеца си, блокирайки неизбежното изпразване. — Контролът е всичко… винаги носи своите награди… контролът е бог. Повтори това.

— Контролът… контролът е бог.

— Добре. Сега слушай много внимателно — инструктира го тя, като гласа й бе станал леко колеблив. — Трябва да ти кажа нещо. Нещо много важно. Ние повече не можем… да правим тези неща… нещата, които обичаме. Стана… твърде опасно. Разбираш ли?

Думите й отнеха дъха му.

— Но… ти… ти обеща. Обеща, че винаги ще ме обичаш… винаги.

— И ще те обичам. Винаги. Но не така. Вече не. Разбираш ли? — попита тя, стискайки пениса му още по-силно. Болката бе мъчителна. Тя беше красива, напълни очите му с тъмни, червени сенки.

— Не… не разбирам. Ти… ти обеща…

— Ще разбереш, евентуално. Така стоят нещата. Засега ще контролираш всички чувства, свързани с мен. Разбираш. Ли. Ме? — последните три думи прозвучаха заплашително.

Той почувства как в очите му се събират сълзи и веднага презря тази своя слабост.

— Моля те — примоли се той.

— Моля, моля, моля! Винаги молиш — смъмри му се тя, клатейки отвратено глава.

— Съжалявам.

— Шшшшт. Няма нищо. Няма нищо — прошепна тя, целувайки го по врата и по гърба, плъзгайки устните си надолу по гръбнака му. Той чувстваше как устните се смесват с талка, а гласът й се настани между бузите на дупето му. — Просто се наслади на момента… след това трябва да се приготвим, преди да дойдат Томсънови и другите гости. Ще направя това специално…

Тя посегна към олиото…

Следобедът бе красив, а обикновено мрачното небе на Белфаст бе ясно. Идеално време за стрелба. Събралата се ловна дружинка, съставена предимно, но не изцяло, от мъже, бе безупречно екипирана като миниатюрна армия, готвеща се за битка. Някои от участниците бъбреха безразборно и объркано, а доброто вино бавно изтриваше всичкия разум в главите им. Въпреки че това бе една потенциално опасна ситуация, цялото нещо приличаше на едно почти нелепо вариете. Кучета птичари с черни носове от шагренова кожа започнаха да лаят, възбудени от възможността да приклещят кръв и плът между нетърпеливите си челюсти.

— Наслука! — извика ръководителят на лова и дружинката незабавно нададе радостни възгласи и се разпръсна, следвайки произволно шарещите кучета, които чакаха своята възможност първата кръв да изхвърчи от някоя ниша в земята.

Дивият пирен бе навсякъде, примесен с блато от листа и папрати. Без мъничко контраст беше лесно да се изгубиш или объркаш.

По-малко от петнадесет минути по-късно кучетата започнаха да ръмжат ниско, почти потайно. Земните птици бяха близо.

— Робърт? Добре ли си? — попита Франки Гилмор, син на пазача на дивеча. — Изглеждаш малко замаян.

— Какво?… О… да. Винаги съм добре, Гилмор. Гледай си работата сега!

Но не беше добре. Тя го игнорираше, отказваше да погледне към него, а вулгарният й смях заразяваше мъжете и дори някои от жените от дружинката да се смеят с нея. Бе добра в това. В манипулирането. За него ли говореше? Дали им казваше колко бе жалък, как бе плакал като дете в спалнята? Затова ли се смееха толкова?

Изведнъж главата му започна да пулсира. Смехът й пробиваше дупки в черепа му, докато ухилената й уста издаваше гърлен магарешки рев. Ха-ха. Ха-ха. Ха-шибано-ха…

Той се вгледа в лицето й за последно, преди нежно да натисне спусъка на пушката. Гърмът рязко разцепи небето, а звукът бе погълнат от простора. Той изгледа как изхвърлената оранжева гилза лети към земята в забавен каданс, част от секундата, след като бе разпръснала малки нарови семки от черен метал като рояк мухи.

Звукът на пушката бе непосредствен и изискващ внимание. Тя спря да се смее. Всички спряха. Всичко свърши за част от секундата; част от секундата, която бе кулминация на решение, взето хладнокръвно и пресметливо.

Тя се обърна да го погледне, лицето й озадачено. Устата й се отвори, но отвътре не излезе нищо. Ръката й посегна към задната част на главата и натисна. Тя се втренчи в пръстите си, покрити с гъста кръв, преди изведнъж да се свлече в един малък ручей мътна вода и топли кучешки лайна.

Всички се втурнаха към нея. Всички, освен него.

Внезапно го заля смущаваща възбуда от равни количества страх и почуда, докато гледаше как тялото й потрепва в мръсната кал. Почти веднага очите й започнаха да се замъгляват. Очните й гнезда се смрачиха. Присъдата бе издадена. Наказанието в ръцете му бе произнесено. Възмездието бе изискано и получено. Бързото, свирепо удовлетворение, което чувстваше, бе почти сексуално в своята дълбина.

Тя бе мъртва.

Това наистина бе красиво.