Сам Милър
Тъмното място (16)

Петнадесета глава

„Смъртта сигурно е много красива. Да лежиш в меката кафява земя, докато над главата ти се полюшват тревите, и да слушаш тишината. Да нямаш вчера и да нямаш утре. Да забравиш времето, да простиш на живота, да бъдеш в покой.“

Оскар Уайлд, „Кентървилският призрак“

Приблизително четвърт милион души са били погребани в градското гробище в Белфаст, включително политици, изобретатели и писатели като Робърт Уилсън Линд, един от най-добрите белфастки автори и личен приятел на Дж. Б. Прийстли и Джеймс Джойс. Самото гробище е осеяно с красиви фонтани от ковано желязо и дори си има собствено поточе, което го прекосява. Според местната легенда водата от поточето измива греховете на забравени и загубени души.

През годините Карл беше ходил на безброй погребения в това гробище, някои слабо посетени, докато на други се бяха събирали истински тълпи. Но нищо не го бе подготвило за многолюдието от гейове и транссексуални хора, което през тази ясна утрин се бе събрало около дупката в глината, в която бавно спускаха розовия ковчег на Ивана. Местните репортери, които предишния ден бяха предричали, че погребението щяло да се превърне в истински цирк, изглеждаха горчиво разочаровани от достойното поведение на опечалените и събралите се хора. Очевидно бяха решили сами да изпълнят мрачните си пророчества и се държаха като клоуни, като прескачаха надгробни плочи като коне по време на състезание и се боричкаха за позиции, използвайки фотоапарати и лакти вместо оръжия.

Разбира се, голяма част от опечалените бяха облечени в оранжеви, розови и шарени дрехи, но също толкова много, включително Карл и Наоми, бяха облечени в траурно черно и сиво.

— О, Карл — подсмръкна Наоми. — Горката, горката Ивана… тя… тя никога не е правила нищо… лошо на никого. Нали?

— Не. Разбира се, че не — отвърна Карл, въпреки че подозрителният му циничен мозък бе на противоположното мнение.

— Но защо… защо горката Ивана?

— Наистина не знам, скъпа — отговори Карл, който си блъскаше главата над същия въпрос.

— Том каза ли ти какво точно се е случило?

— Ченгетата твърдят, че било обир. През последните два месеца имало много такива в района. Работят върху теорията, че става дума за един и същ извършител или извършители — отвърна Карл, като нарочно спести на Наоми ужасните подробности, които Том му бе казал за това зловещо убийство: гърлото на Ивана, прерязано от ухо до ухо, като убиеца почти бе отрязал главата й.

Наоми подсмръкна отново и попи сълзите от очите си с кърпичка „Клинекс“.

— Тези хора са зли, Карл… зли.

— Здравейте — прозвуча глас точно зад Карл и Наоми, като прекъсна разговора им.

Карл се обърна и се озова лице в лице с инспектор Малкълм Чамбърс.

— Добър ден — поздрави го Карл, опитвайки се да контролира силата на гласа си. — Наоми, това е инспектор Малкълм Чамбърс, един от новите и подобрени служители на началник-инспектор Марк Уилсън.

— О… здравейте — подсмръкна Наоми и протегна ръка.

— Здравейте — отвърна Чамбърс, усмихна се и я стисна, преди отново да се обърне към Карл. — Това може да прозвучи странно, но аз все още не знам вашето име.

— Какво правите тук? — попита Карл и придърпа Наоми към себе си, далече от ухиления Чамбърс.

— Аз ръководя разследването на убийството на Гилмор.

— Гилмор? О… Ивана. — Истинското име на Ивана му прозвуча странно чуждо. — Не се обиждайте, инспекторе, но в колко разследвания на убийства сте участвали?

— Това… всъщност е първото ми.

— Радвам се, че полицията приема нещата сериозно — отвърна Карл саркастично.

— Имате ли заподозрени, инспектор Чамбърс? — попита Наоми.

— Ами… — Чамбърс се поколеба. — Всъщност разследването тече в момента и нямам право да разкривам подробности.

— Ние сме… бяхме най-добрите приятели на Ивана. Бяхме като нейно семейство — увери го Наоми. — Не можете ли да ни кажете?

Чамбърс погледна над рамото си. На няколко метра от него полицейският фотограф правеше снимки на опечалените и събралите се зрители. — Арестувахме един заподозрян.

— О, господи! — възкликна Наоми.

— Доста сте бързи — рече Карл и се намръщи. — Кой?

— Моля ви, не трябва да казвате на никого, особено на медиите.

— Не. Разбира се, че не — увери го Наоми и пристъпи към младия инспектор.

— Арестувахме господин Винсент Харисън. Видян е да напуска дома на Гилмор по времето, когато е извършено убийството.

Лицето на Наоми пребледня.

— Господи боже.

— Той отрича, разбира се, но признанието му е само въпрос на време. Отначало мислехме, че става дума за оплескан обир. Но получихме анонимно обаждане по поверителна телефонна линия, че са видели Харисън да напуска къщата на Гилмор по времето, когато тя е била убита.

— Колко хубаво и удобно поверително — заяви Карл.

— Звучите разочарован — отвърна Чамбърс.

— Простете скептицизма ми. Сигурно е защото съм агностик.

— Ние знаем със сигурност, че Ивана е била на среща с Харисън — намеси се Наоми. — Каза ни преди няколко дни.

— Казала ви е? Това е страхотно — обяви Чамбърс. — Това е много важна улика, която може да подсили обвинението срещу Харисън, Наоми.

— Не — поправи го Карл. — Това е непотвърдена информация. Не знаем със сигурност дали Харисън е отишъл на срещата с Ивана. Със сигурност не сме сигурни в това, ама изобщо. Знаем само това, което Ивана ни каза тогава. Косвени улики, които всеки съдия ще изхвърли от съда си.

— Няма нужда да бъдеш толкова рязък, Карл — скастри го Наоми, която леко се бе изчервила. — Само съобщавам на инспектор Чамбърс какво ни каза Ивана.

— Май знаете много за полицейската работа… Карл — каза Чамбърс.

— Знам много за всичко, което ме прави експерт по нищо.

— Както и да е. Доказателствата срещу Харисън се трупат и те със сигурност не са косвени.

— Какви доказателства? — попита Карл, без да очаква отговор.

— Аз… не бива да обсъждам този въпрос.

— Можете да ни кажете — окуражи го Наоми. — Няма да кажем на никого. Обещаваме.

Чамбърс погледна към Наоми, после към Карл и след това отново към Наоми.

— Открихме брачна халка на местопрестъплението. Беше проследена до бижутерийния магазин „Лън“ на улица „Куинс Аркейд“. Халките са били две, специално изработени за Харисън и неговата съпруга Шиниъд.

— Той… е бил женен? — попита Наоми изненадано.

— Две години. Горката жена припадна, когато й съобщихме новината. Сигурно е била по-изумена от факта, че съпругът й е правил секс с… — гласът на Чамбърс изведнъж заглъхна. — Имам предвид… знаете…

— С транссексуален човек? Можете да кажете думата — рече Карл, опитвайки се да потисне мехурчето гняв, което бе изплувало на повърхността. — Ако на света имаше повече хора като Ивана, той щеше да е по-добро място.

— Не исках да прозвучи така.

— Не, разбира се, че не. Кажете ми, инспектор Чамбърс. Чували ли сте за мъж на име Робърт Хана?

Чамбърс изведнъж се смути.

— Аз… не мисля. Защо? Защо питате?

— О, не знам. Сигурно името просто се е пръкнало в главата ми ей така, без причина. А сега бихте ли ни извинили, трябва да тръгваме — каза Карл, хвана Наоми за лакътя и я задърпа към далечната порта на гробището.

— Какво ти става? — попита го тя, когато стигнаха. — Той просто се опитва да открие убиеца на Ивана.

— Кой? Чаровният Чамбърс с неговата усмивка тип „Том Круз“? Той не би могъл да открие задника си с фенерче.

— Даде ни информация, която никой цивилен не знае. Не вярваш ли в това, което ни каза за Харисън?

— Вярвам, че Харисън е направил това, което всеки женен мъж би направил, когато са го хванали да кръшка, и то с транссексуална жена. Отрекъл е. А сега ченгетата си губят времето, надявайки се да го принудят да си признае, вместо да се опитват да хванат истинския убиец. Искаш ли да знаеш нещо интересно?

— Какво?

— Помниш ли, когато ти казах, че предадох информацията за Хана на ченгетата?

— Да.

— Познай с кой говорих по телефона. Именно с усмихнатия инспектор Малкълм Чамбърс.

— О!

— Точно така. И той току-що отрече да е чувал за Хана.

— Струва ми се, че имам нужда от питие.

— Прочете ми мислите. Хайде. Да се махаме от тук — каза Карл и двамата с Наоми се насочиха към колата. Карл хвърли един последен поглед през рамото си и го направи тъкмо навреме, за да види как инспектор Малкълм Чамбърс нарежда на полицейския фотограф да насочи апарата към тях.