Сам Милър
Тъмното място (21)

Двадесета глава

„Бъдете любезни с хората по пътя нагоре, защото ще срещнете същите хора по пътя надолу.“

Уилсън Мизнър, „Легендарните Мизнър“

Малко след полунощ Стенли Ленън отключи вратата на къщата си на улица „Лисбърн Роуд“ и остави куфарчето върху малка махагонова масичка в коридора. Наведе се и събра сутрешната поща от изтривалката. Предимно сметки и рекламни листовки.

— Проклети боклуци. Трябва да…

— Здравей, Стенли — каза някой и излезе от дневната.

— Какво, по дя…

Карл пусна палката, тя се плъзна надолу по ръкава на палтото му и дръжката се озова в юмрука му. Ударът уцели главата на Ленън странично, точно когато той се обръщаше. Мъжът се свлече на земята.

— Баща ми винаги казваше, че и най-огромният дъб може да бъде повален от едно тънко стръкче трева — рече Карл, наслаждавайки се на палката в ръката си, надвесен над стенещия Ленън. — Не ме е занасял.

— Ох — простена Ленън и ръката му инстинктивно се вдигна и докосна огромната цицина, издула огромната му глава.

— Не се притеснявай. Няма кръв… все още.

— Кейн? Как… да не си полудял?

— Можеш да ме наричаш Карл, Стенли. Всички го правят. И да отговоря на въпроса ти, да, напълно съм полудял — отвърна Карл и удари Ленън пак, този път по рамото.

— Ахххх… Господ да те… Шибано копеле!

— Леле, какъв нецензурен език! Родителите ти, ако си имал такива, не са ли те научили да не ругаеш, шибано копеле такова!

Туп! Туп! Туп!

Този път мишена станаха краката на Ленън.

— Ахххх!

— Обърнал си нещата наопаки, Стенли. Морковът и пръчката. Първо трябваше да ми предложиш парите, а после да ме пребиеш.

— Аз… не знам за какво говориш.

— Тази сутрин ми каза, че парите в куфарчето ще притъпят болката ми. Помниш ли? Е, аз харесвам болката. Дори я обикнах през последните няколко дни. Освен това й дадох име. Искаш ли да знаеш как я наричам?

— Не. Просто стой далече от мен, лудо копеле такова.

— Наричам я Нямам-търпение-да-открия-задника-който-разби-лицето-ми-за-да-го-спукам-от-бой — изсъска Карл. — Знам, че звучи малко дългичко, но работя върху съкращение.

— За какво… за какво е всичко това? — попита Ленън. Лицето му бе посърнало от болката. — Тази… шибана болка е невероятна.

— Аз така и не видях задника, който ме нападна онази нощ, но той смърдеше така, сякаш бе плувал в басейн, пълен с афтършейв „Брут“. Странно, нали? Това не е ли същата смрад, с която се опита да ни задушиш тази сутрин в кантората ми? Освен това знам, че нападателят ми страда от халитоза. Дъхът му смърдеше на разложено и киселина. А интуицията ми подсказа, че е висок около метър и деветдесет и тежи около сто и двадесет кила, предимно твърди мускули. Големи клоунски обувки, като тези, които носиш в момента. Сигурно има и набола брада, както и усмивката на педофил.

Ленън се намръщи.

— Никога не бих опетнил репутацията на човек, обвинявайки го, че е шибан педофил, Кейн.

— Ти работиш за такъв, отрепко. Искаш ли малко информация? Бил си ченге. Бил си част от така наречения „тежък отряд“ от Гленфийлд, Карикфергъс. Виждаш ли? Знам всичко за теб, Стенли, дори домашния ти адрес в Балимена.

Карл цапардоса Ленън през глезените.

Ленън изпищя като банши, чиято коса е била хваната в преса за пране.

— Ако отново изпищиш така, ще завра чифт гащи в устата ти, здравеняко.

Туп!

Лявата лопатка.

— Оххх… — изпъшка Ленън. — Моля те… защо правиш това? Пари? Искаш още пари?

— Чуй ме внимателно, господин Мой Парк. Направи трилогия от грешки в нощта, в която ме нападна. Не влошавай положението си, като ме лъжеш. Иначе ще трябва да стана сериозен — каза Карл, извади своя колт „Питон“ и го притисна силно във вече изпотеното чело на Ленън.

— Моля те… недей…

— Искам да информираш господин Анонимен, че е мой. Знам, че е убил Ивана и няма да мирясам, докато справедливостта не възтържествува по един или друг начин.

Туп!

По тила с палката.

Ленън захапа ръкава на палтото си и изстена, а пръстите на ръцете му се извиха навътре.

— Какво става, здравеняко? — попита Карл, който също се потеше обилно. Падна на едно коляно, за да разгледа по-отблизо произведението си. — Нямаш нищо против да ги раздаваш, но не обичаш да ги получаваш, а?

Кръв шуртеше от устата на Ленън. Той се изплю и една гъста кървава слюнка пльокна в краката на Карл.

— По-добре… по-добре ме убий, Кейн… копеле такова…

— О, няма нужда да те убивам, Стенли. Знаеш ли каква е професията на моя шурей?

— Той е… той е ченге.

— Ченге? — изсмя се Карл. — Това е все едно да кажеш, че папата е свещеник. Не, моят шурей не е просто ченге. Той е шибаният началник-инспектор и за твое нещастие, Стенли, шуреят ми ме обича като един истински шурей. Ако искаш да останеш жив, съветът ми към теб е да си стегнеш куфарите и да се пръждосаш от Белфаст — веднага. Върни се в Балимена или както там се казваше дупката, от която си изпълзял.

— Да ти го начукам.

— И на това му викам благодарност. Знаеш ли, Стенли, че трябваше да дам всичко от себе си, за да разубедя шурея си, който искаше да изпрати двама от своите колеги да си „поговорят“ с теб? Повярвай ми, Стенли. Това тук е пикник в Рая в сравнение с техните „разговори“. Река Лаган може да бъде много самотно място, Стенли, защото плъхове като теб, които нямат достатъчно мозък, за да не гризат сиренето в капана за мишки, могат да свършат само на едно място — в реката.

— Да ти го начукам!

Карл обърна Ленън и се вгледа в лицето му. Въпреки предизвикателните думи, мъжът изглеждаше напрегнат и нащрек. Карл нямаше нужда да бъде психолог, за да познае ужаса в очите му, както и отчаяното желание да предугади какво ще последва.

— Не изглеждаш толкова зле — рече Карл и прокара топлата палка по потното му лице. — Бъди благодарен, че не те оставям така, както ти остави мен.

Цапардоса Ленън по главата, за всеки случай.

Той не успя да го предугади…

— Лека нощ, красавице — прошепна Карл и излезе от къщата.

Навън въздухът бе хладен. Празен. Тих. Карл измина бързо разстоянието до колата.

— Добре ли си? — попита Уили, когато Карл се качи.

Той кимна.

— Това се нарича прехвърляне на болка.

— Трябваше да го направиш. Басирам се, че той не е имал никакви угризения за боя, който ти хвърли. Точка. Няма да го видиш пак.

— Надявам се, че си прав, Уили, приятелю — отвърна Карл. — Ето. Остави това отзад.

— Куфарче? Какво има в него?

— Болничните ми разходи — отвърна Карл и запали двигателя. — И гащи.