Сам Милър
Тъмното място (7)

Шеста глава

„А когато в тихите студени нощи вдигаше нос към звездите и виеше проточено като вълк, това бяха неговите прадеди, умрели и превърнали се в прах, които вдигаха нос към звездите и виеха през дългите векове в самия него.“

Джак Лондон, „Дивото зове“

— Недей да се отдалечаваш много, Макс — каза мъжът и потупа кучето по главата, след което продължи нагоре по пътеката, известна като Самотната планина, която водеше до върха на Черната планина. Няколко минути по-късно прекоси поляната, която местните наричаха Брадвичката, сигурно защото имаше формата на брадвичка, след което развърза каишката и пусна кучето да тича на свобода, въпреки табелата, която забраняваше това своеволие.

— Хайде, Макс! Добро куче!

Кучето хукна да тича, джафкайки възбудено.

След около половин час мъжът най-накрая стигна върха на Черната планина и се наслади на прекрасната гледка към Белфаст през своя бинокъл „Дентакон Кобра“.

— Красота! — възкликна той и се завъртя бавно. Видя Донегал в далечината, а след това обхвана Шотландия, крайбрежието на Англия и остров Ман в широка панорама. — Къде другаде можеш да видиш такава гледка в сряда сутрин, а, Макс?

Като чу гласа на господаря си, Макс се разлая, а след това започна да лочи сладко-сладко от едно тънко поточе, спускащо се по билото на хълма. Секунда по-късно кучето вече преследваше шарена шайка диви зайци, пълни с бълхи и излезли навън за малко сутрешен секс.

— Макс! Хайде, момче. Не се отдалечавай толкова.

Кучето изведнъж се закова на място и започна да вие, насочило муцуна към една малка могила от пръст, където един от зайците успя да му се изплъзне. Козината по гърба на кучето бе настръхнала зловещо.

— Макс! Хайде, мътните да те вземат, идвай тук!

Но обикновено послушният Макс напълно пренебрегна господаря си.

„Много е остарял и вече не чува“, помисли си мъжът, чудейки се как да си обясни поведението на кучето.

Когато той се приближи, Макс започна да вие и да души земята, но изведнъж отскочи рязко назад, сякаш носът му бе докоснал нещо горещо.

— Макс? Нямам време да се занимавам с глупави зайци.

Макс се разлая още по-силно и започна да рие енергично.

— Макс! Спри това! Виж на какво си заприличал…

Изведнъж цяло ято зеленокрили мухи лайнарки се спусна към мъжа. Насекомите се забиха със сила в лицето му, някои проникнаха в устата и гърлото му.

— Копелета! — извика той и почти се задави. Мухите имаха вкус на изпражнения и сурово месо. Доповръща му се, но успя да се сдържи.

— Мръсни копелета!

Лаят на Макс стана още по-пронизителен.

— Макс, дръпни се оттам…

Точно в този миг се показа слънцето и лъчите му осветиха късчето белота, подаващо се от тъмната почва.

— Какво, по дяволите?

Мъжът покри устата си с ръка и разрови земята с ботуша си, преобръщайки парче пръст. Тя бе шуплеста и лесно се поддаде на натиска. Отдолу се надигна притъпена металическа миризма, която му напомни на разложен лук.

Отначало взе белотата за парче от счупена чиния или обърната пластмасова чаша. Но когато ботушът му разрови малко по-дълбоко, той откри истината.

— О, господи…

Лицето едва се виждаше под маската от листа и пръст. Зиналият череп бе избелял толкова много, че правеше всичко останало да изглежда черно като сажди; зъбите и челюстите се хилеха зловещо от влажния мрак на земята. Това, което бе останало от плътта, бе бяло като сняг или светло жълто като втвърден кашкавал, забравен в тъмен шкаф. Безцветните очници гледаха към него от тъмните си дупки.

Изведнъж мъжът падна на колене и главата му клюмна. Сякаш се молеше, но всъщност повръщаше.

Мъжът не беше експерт, но докато клечеше в пръстта сред този отвратителен кошмар, той си помисли, че съдейки по шините на зъбите, черепът най-вероятно бе принадлежал на тринадесет-четиринадесетгодишно дете.