Сам Милър
Тъмното място (8)

Седма глава

„Познава смъртта до кокал.“

У. Б. Йейтс, „Смърт“

— Здравей, Том — каза Карл, застанал на прага на кабинета на своя най-добър приятел и съдебен патолог, Том Хикс.

Хикс погледна над монитора на компютъра си и на лицето му се изписа нещо, което много приличаше на раздразнение.

— Карл? Какво, по дяволите, правиш тук?

— Много си гостоприемен, няма що. Не съм виждал сърдитата ти мутра от месеци и ти ме посрещаш така?

— Не знаеш ли, че Уилсън е горе в кабинета си? Господи, човече, покажи малко разум — колкото и малко да ти е останал.

— Винаги съм се възхищавал на тази черта от характера ти — твоята прямота. Но както и да е. Точно в този момент моят шурей слънце не заема челно място в списъка ми със спешни задачи.

— Говоря сериозно, Карл. Не знам какво е станало помежду ви, но ми казаха, че той те мрази от дъното на душата си.

— В деня, в който започна да се тревожа какво мисли за мен чекиджия като Уилсън, мога спокойно да затворя кантората си. Ти повече от всеки друг трябва да знаеш, че не се плаша лесно, Том.

— Твърде стар съм вече и ми е писнало да гледам как други стари мъже се правят на млади.

— Говори за себе си. Както и да е. Нося ти подарък — рече Карл и му подаде една книга.

— Не ми казвай, че най-накрая са издали някой от романите ти? — отвърна Хикс, взе книгата и погледна корицата. — Питър Мълън? Защо това име ми звучи познато?

— И трябва. Около година бяхме в един и същ клас. Приличаше малко на невестулка. Не спираше да се оплаква.

— О, да… сега си спомням — рече Хикс и се усмихна. — Той е писател?

— И то продаван, копеленцето. Трябваше да си купя книгата от „Ийстън“ тази сутрин, където раздаваше автографи. Струваше петнадесет шибани лири. И после се чудим защо хората не си купуват книги. Накарах го да я подпише за теб. Това ти е за рождения ден следващия месец. Не очаквай друг подарък.

— Спомни ли си за теб?

— Разбира се, че си спомни. Спасих го от няколко побоя, нали така? Дължи ми го — посочи Карл. — Затова му дадох ксерокопие на новия ми ръкопис и го помолих да го прочете. Надявам се, че ще ми даде страхотна рецензия. Понякога само това е достатъчно, за да спечели симпатиите на издателя.

— Срамувам се за теб.

— Недей. Аз не се срамувам. Освен това нали знаеш: първо смазват пантата, която скърца най-силно. Ако не питаш, няма да получиш.

— Още не си ми казал защо двамата с Уилсън се мразите.

— По-добре да не знаеш.

— Последния път, когато ви видях заедно, трябваше да ви разтървавам, защото се въргаляхте в калта и се налагахте с юмруци. Отгоре на всичко това се случи на погребението на ваш колега полицай — каза Хикс и погледна Карл по начин, от който го засърбя врата. — Джени Луис, горкото момиче. Каква ужасна трагедия — тя и майка й. Да не забравяме и Кеърнс и Маккензи, разбира се.

— Разбира се.

— Така и не откриха убиеца — или убийците. Човек би си помислил, че за човек като Уилсън убийството на трима негови подчинени ще бъде задача от първостепенна важност, нали?

— Назначил ли е нови муцуни? — попита Карл, внимателно заобикаляйки въпроса.

— Досега е назначил само един млад инспектор. Съвсем неопитен или поне такъв ми изглежда. Говори се, че Уилсън търсил още двама, за да допълни екипа си, но отказва да назначи жена заради това, което се случи с Джени Луис.

— Уилсън опитвал ли се е да насили ръката ти? — попита Карл. — Нали си спомняш, че на погребението те заплаши?

— Това беше от нерви. Сега двамата се избягваме. Ако се видим случайно на публично място, ние си кимаме като истински професионалисти, сякаш нищо не се е случило.

— Радвам се да чуя, че двамата сте толкова привързани един към друг. Което ми напомня — искаш ли утре да дойдеш на рожден ден?

— Чий?

— На Ивана.

— Аз… не мога. Имам билети за операта „Тридесет и деветте стъпала“.

— Какво странно съвпадение.

— Спри да търсиш конспирации във всичко. Двамата с Ан искаме да гледаме тази опера от месеци. Честити рождения ден на Ивана от мен и й кажи, че съжалявам, но не мога да дойда.

— Басирам се, че съжаляваш.

— Какво намекваш?

— Просто казвам, че никога не си одобрявал начина, по който Ивана живее живота си — рече Карл и се ухили. — Може би ако ти самият опиташ, ще видиш Ивана в нова светлина.

Хикс, който обикновено бе истински стоик, за секунда загуби самообладание.

— Ако всеки ден виждаше толкова жертви на венерически болести, колкото виждам аз, сега нямаше да се хилиш като клоун и да се шегуваш с такива смъртоносни неща.

— ОК, разбрах те — отстъпи Карл и усмивката му се стопи. — Хайде да сменим темата, а? Може би нещо не толкова смъртоносно?

— Как се справя Кейти в Единбург?

— Доволна е, но аз още не съм преодолял факта, че е толкова далече от мен. Не спирам да се тревожа.

— Младите хора са много оправни, Карл. Ако щеш вярвай, но и ние двамата сме били млади някога — каза Хикс и опита усмивка.

— Не ми се вярва, че стар динозавър като теб някога е бил млад. Дори когато бяхме ученици, ти си беше стар.

— Кажи на Кейти, че кръстникът й пита за нея. Кой знае? Може би ще иска да поеме моята работа, след като се пенсионирам.

— Ти си като Клиф Ричард. Никога няма да излезеш в пенсия — отвърна Карл и смачка предложението в зародиш. Мисълта Кейти да тръгне по пътя на Хикс и да посвети живота си на кълцане на трупове изобщо не му се нравеше. — Какво можеш да ми кажеш за тялото, открито на Черната планина вчера?

— Не много. Назад съм с четири доклада, така че имам да свърша страшно много работа, преди да стигна до това тяло. Заради съкращенията нямам асистенти, които да ми помагат, така че все още съм на тялото на младата жена, което откриха миналата седмица в центъра.

— Не съм чул, че са открили тяло на млада жена в центъра — рече Карл, леко озадачен.

— Да… ами… откриха тялото в района на площад „Виктория“.

— Новият мол?

— Да.

— Е, и? Защо не са съобщили за него по новините?

— И аз това се чудя. Но да кажем, че вече съм станал почти такъв циник, какъвто си ти.

— Какво означава това?

— Похарчили са колко? Почти милиард или някъде там, за да обновят площад „Виктория“. Градският съвет похарчи почти триста хиляди, за да рекламира колко важен е той за града. Смяташ ли, че ще позволят да се разчуе за тяло на млада жена, намерено два дни преди откриването и то на една пресечка разстояние от площада?

Лицето на Карл почервеня.

— Копелета… значи са потулили всичко заради богаташите?

— Твои думи, не мои.

— Какви отрепки управляват града ни, Хикс — рече Карл, извади снимката на Мартина и му я подаде. — Издирвам това младо момиче. Казва се Мартина Ферис. Надявам се, няма да ми кажеш, че именно нейното тяло са открили на Черната планина или в центъра.

— Все още пиша докладите и освен това чакам зъбните снимки — каза Хикс и разгледа снимката. — Лявото й око. Какво е станало?

— Извадено с химикалка преди няколко години.

— Определено не е тялото в центъра.

— Защо?

— Никакви индикации за изкуствено око — отвърна Хикс, посегна към една бежова папка и извади един лист. — Но има и прилики.

— Като например?

— Женски пол. На шестнадесет или седемнадесет години. Полицаите първоначално определят косата й за червена, но всъщност е руса.

— Била е боядисана, така ли? Съдейки по снимката й, Мартина може би е пънкарка.

— Не. Не е била боядисана. Толкова много кръв е изтекла от раната на главата, че косата й станала ягодово червена.

— Ужасно…

— Нататък става още по-лошо. Някои вътрешни органи липсват. Били са извадени хирургически.

Лицето на Карл застина.

— Какво? Казваш, че някой я е убил за органите й?

— Възможно е.

— Мислиш, че някой е продал органите й на черния пазар?

— Отначало мислех така, да. Но липсват само черния дроб и бъбреците. — Хикс потърка зачервените си, подути очи, преди да продължи. — Запознат ли си със значението на думата „ворарефилия“?

— Щом я няма в „Мечо Пух“, значи не съм я чувал. Струва ми се, че знаеше това, преди да ме попиташ. Самохвалко.

— Ворарефилията е сексуалното привличане от това да ядеш или да бъдеш изяден от друг човек. Нарича се още фагофилия или просто „воре“ за по-кратко.

Карл се намръщи.

— Мислех, че това се нарича канибализъм.

— Канибалите ядат хора, за да оцелеят или за племенна доминация, не за сексуално удоволствие — поправи го Хикс. — Фактът, че само бъбреците и черният дроб са били извадени, ме навежда на мисълта, че убиецът е ворарефил, но не мога да бъда сто процента сигурен. Думата „ворарефилия“ идва от латинската дума vorare, която означава гълтам или поглъщам и древногръцката дума philia, която означава любов.

— Това е извратено. Наистина ли вярваш, че това е някакъв вид убийство с цел сексуално удовлетворяване?

— Ще бъдем сигурни едва когато хванат убиеца и той си признае. Иначе е просто едно предположение. Но има едно нещо, което не се връзва.

— Какво?

— Телесното й тегло.

— Какво за него?

— Няма достатъчно калций, за да поддържа мастното съдържание на едно нормално развито тяло.

— И какво означава това? — попита Карл.

— Ускорено формиране на клетки и протеин.

— С други думи?

— Тялото на младото момиче е с тегло, което костната й система няма как да поддържа. Все едно да поставиш един тон метал върху кашон. Въпрос на време е, преди да се срути. — Хикс започна да набира нещо на клавиатурата на компютъра си. Изведнъж черно-белият текст бе заменен от шарена триизмерна илюстрация. — Това е костната система. Погледни вътре в костта. Виждаш ли как работи?

Карл зяпна монитора и се вгледа в отворената кост и навалицата от цветове, всеки придружен с кодирана препратка.

— Какво точно гледам, Том?

Хикс въздъхна нетърпеливо.

— Костите са съставени от тъкани, които могат да бъдат два вида. Компактна и плътна кост или пореста и мрежеста кост. Повечето кости съдържат двата вида. Компактната кост е плътна, твърда и образува външния защитен слой на всички кости. Мрежестата кост е вътре в компактната кост и е много пореста. Мрежестата кост присъства в повечето кости. Костната тъкан е съставена от няколко типа костни клетки, закрепени в мрежа от неорганични соли, предимно калций и фосфор, които придават сила на костта, както и колагенни влакна и субстанции, които й придават гъвкавост.

— И?

— Изграждането на костта изисква време. Природата е много търпелива и знае, че калцият може да поеме точно определена тежест в точно определен момент. Но костите на младото момиче са били измамени да вярват, че са достатъчно крепки, за да понесат този внезапен товар от чужда материя. Това, което е трябвало да отнеме години, е било постигнато за дни, може би седмици.

— Била е слаба, а после изведнъж е станала дебела?

— Това не е коректно изказване и определено не бих го формулирал така, но да.

— Как е възможно това?

— Не съм съвсем сигурен. Изпратих костни и тъканни проби в „Куинс“. В момента професор Ашли Кели ги изследва в лабораторията. Надявам се, че скоро ще ми се обади.

— Ако е умряла така, защо тогава е разбил главата й?

— Сигурно е изпаднал в ярост. Убиецът не се е задоволил с това просто да убие жертвата, искал е… или е имал нужда от това да я осакати. Може би е смятал, че ако…

Хикс изведнъж млъкна и наклони главата си на една страна.

— Какво? Какво има? — попита Карл.

— Асансьорът. Някой слиза. По-добре тръгвай, защото може да е новият човек на Уилсън, дошъл за доклада ми за смъртта на младото момиче.

— Мислиш, че се страхувам от Уилсън?

— Ти? Не! Не и ти. Всички знаят какъв си смелчага.

— Няма нужда да бъдеш толкова саркастичен.

— Може би си забравил, но аз трябва да работя тук.

— Ще ме държиш ли в течение на развитието по случая с тялото, открито на Черната планина?

— Да! Но сега се махай. Излез от задния вход.

Вратата на асансьора се отвори точно когато Карл минаваше пред нея. Отвътре излезе младолик мъж и го зяпна.

Карл го зяпна в отговор.

— Как върви? — попита младият мъж.

Карл погледна към разтревоженото лице на Хикс, преди да отговори.

— Не е зле. Не съм те виждал тук преди. Трябва да си нов. Инспектор…? — каза Карл и протегна ръка.

— Откъде знаете, че съм инспектор?

— Не знаех, но вече знам — усмихна се Карл.

— Инспектор Чамбърс. Майкъл Чамбърс — на лицето на младия мъж цъфна приятелска усмивка и той пое ръката на Карл. — Работя тук едва от седмица, но вече се чувствам като ветеран. Работя за началник-инспектор Марк Уилсън. Познавате ли го?

Карл кимна.

— Чувал съм за него. Има репутацията на истинска легенда. Казват, че е един от най-добрите инспектори в града.

— Така е — засия Чамбърс. — Вие сте в патоложкия екип, нали?

— Не съвсем. Аз съм… от частния сектор.

— Не разбрах името ви.

— Не съм го казвал — отвърна Карл. — Не се съмнявам, че пътищата ни ще се пресичат и занапред, инспектор Чамбърс. До скоро.

Карл излезе и тъкмо се канеше да се качи в колата си, когато един глас го спря:

— Още караш това лайно, а, Кейн? Стори ми се познато.

Карл се обърна и видя Едуард Филипс, един от бившите инспектори на Уилсън. Мъжът вървеше към него.

За секунда Карл си помисли дали да не влезе в колата и да отпраши. Но вместо това остана на място.

— Чух, че си се пенсионирал, Филипс.

Филипс се закова до Карл и го изгледа.

— Да изляза в пенсия като старите ми дружки Булдог и Кеърнс? Иска ти се, Кейн.

Дъхът на Филипс вонеше на уиски и Карл веднага съжали, че не се бе качил в колата. Носеха се слухове, че са го уволнили преди два месеца, защото изнудвал наркодилъри и сводници в северната част на града. Зачуди се какво, по дяволите, правеше Филипс в участъка.

— Е, иска ми се да си говорим цял ден за старите времена, Филипс, но трябва да тръгвам — каза Карл и влезе в колата.

— Не разбираш ли от майтап бе, Кейн? Какво е станало с чувството ти за хумор?

— Трябва да го потърся, като се прибера вкъщи. Може би съм го оставил в някое чекмедже.

— Ха! Това вече е нещо — рече Филипс, извади полупразна бутилка „Бушмилс“, удари една щедра глътка и я предложи на Карл.

— Не, благодаря. От ирландското уиски ми излизат свитки пред очите. А вчера бях на очен лекар.

Филипс не схвана шегата и попита:

— Какво прави твоят кисел шурей?

— О, нали го знаеш? Все така кисел. Сигурно е от цялата тази власт — нали вече е мастит началник-инспектор.

— Наистина го знам какъв е — отвърна Филипс и се перна два пъти през носа, след което му намигна. — Всъщност сега отивам да се видя със стария киселец именно за да му напомня, че го знам какъв е. Ако това копеле си мисли, че може да ме изрита от полицията, без да си взема пенсията, значи съвсем е полудял. Пазя твърде много тайни в тая манерка. — Филипс се почука по главата и отново намигна.

— Тайни? Какви тайни? — попита Карл, внезапно заинтригуван.

— Не се прави на умник, Кейн. Няма да са тайни, ако ти ги кажа, нали така?

— Не, май си прав — отвърна Карл и се ухили. — Не бива да се правя на умник. Няма полза от това, когато разговаряш с ченгета.

— Ченгетата са различни от останалите простосмъртни, Кейн. Повечето вярват, че водят борба на живот и смърт срещу всички останали хора на планетата и могат да разчитат единствено на други ченгета. — Филипс се олюля пияно, след което продължи. — За да си ченге, трябва да принадлежиш към съюз. Съюз, изкован с кръв и ограничаван от закони, различни от законите, на които се подчиняват останалите хора. Трудно е да се изправиш срещу съюза. И опасно.

— Виж, аз наистина трябва да тръгвам, Филипс — рече Карл, на когото вече му бе дотегнало от пиянските брътвежи на Филипс.

— Чувал ли си за синдрома на цар Давид?

— Не съм. Защо?

— Ще ти кажа нещо. Ще направя сделка с теб. Ако не си получа пенсията, ти ще получиш всички тайни, които знам за шибания цар Давид. Как ти звучи това? И дори ще направя така, че адвокатът ми да ти ги изпрати по пощата, в случай че ме сполети някакъв нещастен случай.

— Какви ги говориш — нещастен случай? Какъв нещастен случай?

— Нещастните случаи винаги се случват на тези, които нямат застраховка, не мислиш ли? Но двамата с теб имаме застраховка, нали? Нали така, Кейн? Номерът е да си сигурен, че застрахователната ти полица е валидна. — Поредното тайнствено намигване. — Винаги съм те харесвал, Кейн, въпреки това, което останалите мислеха за теб. Ти не си такъв глупак, за какъвто се преструваш.

— Оценявам окуражителните думи, Филипс — рече Карл, затвори вратата и вдигна прозореца. — Точно тези комплименти ми помагат да преживея деня.

— Ще се виждаме наоколо, Кейн — махна му Филипс и се запъти към входа, олюлявайки се.

— Какво ли не бих дал да съм муха, кацнала на стената в кабинета на Уилсън — прошепна Карл, запали и отпрати.