Сам Милър
Тъмното място (47)

Четиридесет и шеста глава

„Последното действие е кърваво, независимо колко очарователни са останалите действия на пиесата“

Блез Паскал, „Мисли“

— Какви… какви бяха тези изстрели, татко? — прошепна Кейти и се притисна в баща си.

— Аз… не знам, мила моя.

— Мислиш ли… мислиш ли, че Брендън го е застрелял и убил?

Карл не можеше да й отговори. В мозъка му бушуваше буря от мрак, която задушаваше всички мисли. Нещо му подсказваше, че Брендън беше мъртъв.

— Чух нещо, татко.

— Какво? Какво, миличка?

— Нещо. Нещо там. Слушай…

Карл спря да диша и се заслуша. Прокле сърцето си, което биеше толкова пронизително.

— Искам да легнеш на земята, миличка. Само за минутка-две.

— Какво? Не! Няма да ме изоставиш! — изкрещя Кейти и се притисна още по-силно в Карл.

— Шшшшт, миличка. Няма да те изоставя. Кълна се. Но трябва да ми се довериш. Прави това, което ти казвам. Бързо. Нямаме много време.

— Страх ме е, татко.

— Знам, миличка. Дръж се. Имай доверие в твоя старец. ОК?

Кейти избърса сълзите и мръсотията от лицето си и кимна.

— Добро момиче — похвали я Карл и я сложи нежно да легне на земята. — Просто стой мирна и…

Чуха шум. Някой, който се прокрадваше в мрака и не искаше да го чуят.

— Татко…

— Шшшшт…

Човешка фигура се приближаваше в сумрака, а многоъгълната й чернота я правеше невъзможна за разпознаване.

Ужасно чувство промуши Карл в стомаха и проникна чак до червата му. Лицето му се обля в студена пот.

Ела по-близо, копеле. Точно така. Съвсем малко по-близо и ще…

— Карл…? Улучен съм… много зле… — изстена Брендън и се срути в краката му.

— Брендън…! — извика Карл и се наведе над падналото тяло. — Какво се случи? Чух изстрели и… ти кървиш… какво, по дяволите, е това?

Металното стъбло на стрела стърчеше от рамото на Брендън.

— Аз… аз видях копелето, Карл. Той е чисто гол и покрит с кръв и бойна боя. Беше на метри от мен. — Лицето на Брендън се разкриви от болка. Потеше се ужасно много. — Той… изглеждаше като дявола… копелето… има очила за нощно виждане и…

— Нощно виждане? Мамка му.

— … и е въоръжен до зъби с някакъв арбалет и колчан, пълен със смъртоносни стрели. Тази в рамото ми сигурно има отваряща се глава. Усещам я като стоманен юмрук, който се свива и отпуска.

Лицето на Брендън отново се сгърчи от болка.

— Не мога да я извадя. Твърде опасно е. Трябва по някакъв начин да те изкараме от тук, преди да умреш от кръвозагуба.

— Не! Не… няма… нямаме време за тези глупости — каза Брендън и стисна зъби. — Освен това шибаният Вилхелм Тел трябва още много да се потруди, преди да ме изкара от употреба. Просто ми помогни да се изправя. Имам план „Б“.

— План „Б“? — рече Карл и бързо свали ризата си, след което я накъса на ивици.

— Точно така. И преди да го кажеш, ще те изпреваря: надявам се, че ще е по-добър от план „А“ — отвърна Брендън и протегна ръка. Карл я хвана и му помогна да се изправи.

— Дай поне да превържа раната ти с тези парцали, Брендън. Поне ще спрат кръвотечението за известно време.

— Мисля, че го улучих.

— Какво?

— Не съм сто процента сигурен, но има вероятност да съм го уцелил в крака.

— Е, поне това е нещо. Жалко, че не е в главата.

— Татко? Какво ще се случи сега? — попита Кейти с тревога в гласа.

Карл погледна Брендън.

— Двамата с баща ти ще се опитаме да намерим това чудовище, преди то да намери нас, Кейти.

— Не! Татко, кажи му. Обеща ми, че няма да ме оставиш.

— Никой няма да те остави, миличка. Нали така, Брендън?

— Ще ни бъде достатъчно трудно и без да трябва да се тревожим за…

— Нали така, Брендън?

— Добре — въздъхна Брендън примирено. — Да тръгваме. Не забравяйте, че той ни вижда по всяко време и сега ще внимава повече, тъй като вече знае, че не сме беззащитни.

— Кейти, миличка. Трябва да вървиш плътно зад мен, скъпа. ОК?

— Добре… но не ходи твърде бързо и не се отдалечавай много…

— Ще бъда до теб. Не се притеснявай.

Тримата бавно прекосиха стаята и излязоха през вратата, след което долепиха гърбовете си до стената. Най-отпред вървеше Карл.

— Ще напредна няколко метра — прошепна Брендън.

— Не бъди глупак — изсъска Карл. — Ще те уцели като патица по време на лов.

— Точно ние сме патиците, защото вървим право към него. Ще ни избие всичките, ако не се разпръснем. Да накараме копелето да се поизпоти малко и да заслужи кръвта си.

— С тези очила за нощно виждане не можем да го изненадаме с нищо.

— Не знае с какви оръжия разполагаме, независимо от очилата. Ето. Вземи това — рече Брендън и подаде револвера на Карл. — Знаеш ли как да го използваш?

Карл стисна оръжието в ръката си. Въпреки голямото мъртво тегло на студената стомана, чувството бе странно естествено. Револверът прилягаше перфектно в юмрука му. Или може би юмрукът прилягаше перфектно на револвера.

— Защо ми даваш това?

— Аз ще съм примамката. Първо ще нападне раненото животно, ще се опита да го довърши.

— Не си в състояние да бъдеш примамка, Брендън. Раната ти пак е започнала да кърви. Аз ще направя това, което си намислил.

— Това, което съм намислил, мога да направя само аз. Ти защитавай дъщеря си. Това е твоят приоритет. Приготвил съм малка изненада за Вилхелм Тел. И не е проклета ябълка. Когато чуеш сигнала ми, започни да стреляш по всяко нещо, което се движи. Разбираш ли?

— Не, не разбирам, но ще го направя въпреки това.

— Много добре — отвърна Брендън и изчезна в мрака.

— Какво се случва, татко? Брендън тръгна ли си?

— Всичко е наред, миличка, но отсега нататък е много важно да бъдем абсолютно тихи. Разбираш ли? Кейти? Кейти!

Без предупреждение Кейти изведнъж загуби съзнание.