Сам Милър
Тъмното място (45)

Четиридесет и четвърта глава

„И в ледената тишина на гробницата…“

Джон Кийтс, „Тази жива ръка“

— Хана…? — попита Карл колебливо.

Не последва отговор, само пращящ смях.

— Хана! — изсъска Карл. — Какво… какво си направил… какво си направил с Уили, копеле такова?

— Направил? Направил е ключовата дума тук, Карл. И вината е само твоя, между другото. Ти доведе глупавия Уили тук и той прокле името ти, точно преди да клъцна дебелото му гърленце от ухо до ухо. Квичеше като прасенце и плачеше за жена си. Май каза, че името й било Изабел. Трудно ми беше да го чуя, с всичката тази топла кръв, клокочеща в голямата му уста.

— Шибано копеле! — извика Карл и почти пречупи уоки-токито в ръката си. — Когато ми паднеш в ръцете…

— Скоро ще имаш тази възможност. Толкова съм близо до теб, Карл, че виждам потта по челото ти и ужаса в очите ти. Искаш ли да се пресегна и да те докосна?

Ледена тръпка пробяга по гръбнака на Карл. Той бързо се огледа, но преди да може да отвърне на Хана, Брендън измъкна уоки-токито от ръката му.

— Достатъчно! Имаме работа.

— Уили е мъртъв — изпелтечи Карл, видимо разтърсен.

— Това ми стана ясно — отвърна Брендън и кимна тъжно. — Съжалявам, но трябва да продължим напред. Преддверието е точно под нас. Хайде, но внимавай къде стъпваш. Без фенер ще бъде опасно.

Карл вървеше след него като зомби, докато главата му се пръскаше от горчиви обвинения и пареща вина. Виждаше лицето на Изабел, когато й съобщава новината за убийството на Уили. Щеше да го намрази за това, че бе въвлякъл съпруга й в тази каша.

— Овладей се! — сопна му се Брандън и разтърси Карл за раменете. — Превръщаш се в риск. По-късно ще имаш предостатъчно време да се въргаляш в самосъжалението си. Още не си заслужил билета за пътуването. Разбираш ли?

— Да.

След по-малко от пет минути двамата стояха пред входа на впечатляващото преддверие.

— Заключено ли е? — попита Карл, докато гледаше как Брендън опипва металната кожа на вратата.

— Здраво при това. Мога да я изкъртя с взрив, но тук ще стане толкова тъмно, че ще ни е почти невъзможно да виждаме. Ще трябва да използвам една от двете осветителни ракети. Исках да ги запазя за спешни случаи.

— Каква е тази черна сянка, която стърчи от стената там?

— А? — измънка Брендън и се обърна да види накъде му сочеше Карл.

— Ето там до стената с тръбите.

— Надявам се, че е това, което мисля — отвърна Брендън.

— Което е?

Той се наведе до нещото, бързо извади една запалка от джоба си и врътна колелцето. Пламъкът бе с дължината на огнената струя на горелка.

— Авариен генератор — отвърна той и дръпна вратичката.

Тя се отвори без никаква трудност.

— Работи ли?

— Бил е смазан с грес съвсем наскоро — отвърна Брендън и докосна с пръст един зелен стъклен бутон. — Някой го е използвал. Най-вероятно Хана.

Генераторът забуча на пресекулки, но след няколко секунди притихна.

— Можеш ли да го оправиш? — попита Карл с тревога.

— Опитвам се — отговори Брандън и отново натисна бутона. — Хайде. Работи!

Спорадичното бучене започна пак и бавно прерасна в продължителен звук, но след това генераторът се задави и започна силно да се тресе.

Карл спря да диша.

Изведнъж нещо в генератора започна да щрака и в преддверието грейна слаба светлина.

— Работи! Лампите в преддверието се включиха. Отиди в онзи ъгъл там, бързо! — нареди му Брендън, извади малко парченце семтекс от раницата си и го залепи за един таймер.

Секунда по-късно вече тичаше след Карл.

— Долу главата!

Експлозията бе по-приглушена от предишната, но ушите на Карл изпукаха болезнено.

— Никога няма да свикна с тези лайна — изломоти Карл.

— Никой не свиква — отбеляза Брендън.

Двамата зачакаха, гледайки как прахта се вихри и танцува във въздуха. Две минути по-късно тя се бе уталожила и мъжете гледаха към голяма дупка, зейнала на мястото, където допреди малко имаше врата.

— Стой тук — нареди му Брендън. — Не знаем какво има в…

— Просто се опитай да ме спреш — изсъска Карл и го избута настрани. — Просто се опитай…

Секунда по-късно двамата пристъпиха прага заедно, а сцената, която се разкри пред очите им, накара Карл да ахне.

Шокът изгори очите му.

Изораният под бе осеян с малки конусовидни купчинки пръст. Навсякъде бяха пръснати празни кутии от храна за вкъщи; един далечен ъгъл бе запълнен с изхвърлени шишета от мляко, пълни с вкисната, кобалтово синя горчилка. Под киселата миризма се долавяше остра, киселинна воня на мухлясали изпражнения и пикня, от която очите на двамата мъже се насълзиха. Подът бе покрит с пъстър килим от скъсани и съдрани дрехи.

Брендън откри една малка пръчка и започна да ръчка отломките, сякаш в търсене на улики. Повдигна нещо и го остави да виси на пръчката, за да го разгледа. Беше сутиен, евтин и покрит с мръсотия.

Карл искаше да разгледа дрехите по-внимателно, но се страхуваше от това, което можеше да открие.

Брендън понечи да го попита нещо, но си замълча, след като зърна измъченото му лице.

Продължиха с търсенето. Брендън повдигна едно пластмасово шише за мляко и помириса съдържанието му, след което се вгледа в етикета.

— Това е хубаво — промълви той и разкъса мислите на Карл.

— Хубаво? Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Всичко това. Някой е бил тук… може би още е тук. Млякото все още е в срока си за годност.

Карл почувства как сърцето му ускорява ритъма си. Това, което Брендън казваше, звучеше съвсем правдоподобно.

— Трябва да се разделим, за да пестим време — продължи Брендън и посочи една от двете стаи, които се намираха в дъното на преддверието. — Ти провери онази стая там. Аз ще вляза в другата. Ако намериш нещо, независимо колко маловажно ти изглежда, повикай ме. Разбираш ли?

Карл кимна отривисто и влезе в стаята. Той отчаяно се опитваше да остане позитивен в този негативен лабиринт на ужасите. Подът в тази стая също бе изоран и отдолу се виждаха утаечни слоеве. Миризмата на изпражнения ставаше все по-тежка и направо изнасилваше сетивата му.

Гледката на лопата, облегната на стената като пиян страж, изпрати ледена тръпка надолу по гръбначния му стълб. В главата му веднага се пръкна въпрос, но той бързо го изтри, тъй като не искаше да мисли за отговора.

Карл взе лопатата и внимателно оголи горния слой мръсотия, след което металът удари в бетон и стари тухли.

— Копеле — процеждаше той през стиснатите си зъби всеки път, когато лопатата удряше твърдата повърхност, сякаш бе в транс. Копаенето му ставаше все по-отчаяно. Ударите произвеждаха малки искри. Представи си, че земята е самодоволното лице на Хана.

— Копеле! Копеле! Копеле!

— Карл! — провикна се Брендън и го извади от транса. — Карл!

— Д… да?

— Ела тук… бързо!

Карл хукна навън и не след дълго завари Брендън загледан в нещо, което бе оголил с пръчката си.

— Какво има? — попита Карл, останал без дъх.

— Аз… възможно е…

Виждаше се само горната третина на лице, скрито под маска от камъни и мръсотия. Очи, изгубени в мрака, се взираха в нищото през кичури мръсна, сплъстена коса, пълни с объркване и ужас. Излинялата кост на ръката се протягаше нагоре, сякаш искаше да докосне нещо. Костите на гръдния кош бяха смазани. Изсушената кожа беше червена, нашарена с петна засъхнала кръв. Най-ужасна бе вулвата й, подута и разцепена като презрял плод.

— Не… о, господи, не…

Карл усети как разумът му се размотава като въртящо се кълбо прежда. Това беше най-ужасното нещо, което бе виждал през живота си. От клаустрофобията стените се накланяха към него, притискаха го. Не можеше да диша.

От устата му рукна повръщня.

— Спокойно… спокойно, Карл. Дишай… дишай спокойно — утешаваше го Брендън. Хвана го и му попречи да се свлече на земята.

— Аз… не искам да гледам. Видях достатъчно — промълви Карл и се опита да задържи сълзите, които напираха. Изтри киселото от устата си.

— Трябва да погледнеш. Трябва да знаем дали…

— Казах не! Не сега… просто… просто ми дай малко време…

— ОК, ОК. Няма проблем. Да се дръпнем назад…

— Какъв беше този звук? — изведнъж попита Карл, влажните му очи разширени от изумление — Чу го, нали?

— Ще взема тази лопата от ръцете ти, Карл — рече Брендън и се вгледа в очите му. — Просто излез навън и…

— Слушай!

Звучеше като котка, мяукаща в кашон. Дрезгаво мяукане. Кухо. Далечно. Зловещо.

— Сигурно са тунелни шумове, Карл… нищо друго.

— Идва от там, от другия край на стаята — настоя Карл и бързо мина покрай Брендън, като почти го отнесе. — Ехо? Кой е там? Чувате ли ме?

Нищо. Нервите и адреналинът си играеха игрички с ума му.

Опита още веднъж.

— Ехо! Чувате ли…

— Помощ…

— Мамка му. Прав си, Карл. Старите тоалетни! Оттам идва.

Карл изрита вратата и почти я изтръгна от пантите. Влезе в тоалетната.

— Къде са…

Гласът му заглъхна. Беше видял голо тяло, покрито с мръсотия и изпражнения, свито в ембрионална поза, долепено до стената. Приличаше на стар чувал с въглища, като единствено белотата на ужасените очи издаваха това, че бе човек.

— Моля ви… моля ви не ме наранявайте — прошепна тя пресипнало.

— Кейти…? Кейти! — изрева Карл, гласът му бе смесица от невярваща агония и безгранична радост, падна на колене и грабна Кейти в ръцете си.

— Татко…?

— Моята Кейти. Моята красива принцеса — шепнеше нежно той и я целуваше по лицето, бършеше мръсотията и лайната с целувките си, решеше косата й с пръстите си.

— О, татко! Това… това наистина ли си ти? — изграчи тя, а по мръсното й лице започнаха да се стичат сълзи. — Наистина ли… си ти, татко?

— Аз съм, принцесо! — отвърна Карл и сълзите започнаха да парят очите му. Той бързо свали палтото си и нежно го обви около тялото на дъщеря си.

— Не си ме наричал принцеса откакто бях на седем.

— На пет, но да не се препираме за дреболии — рече Карл, усмихнат, разплакан. — Можеш ли да се изправиш? Трябва да се махнем оттук, миличка.

— Аз… чувствам се слаба. Много повръщах…

— Няма нищо, няма нищо… просто стой мирна. Ще се обадя за линейка, ще звънна и в полицията — каза Карл, извади мобилния си телефон от джоба си и бързо набра 999. — Ало? Ало! Какво му има на това проклето нещо!

— Тук няма сигнал, Карл — промълви Брендън и преметна лявата ръка на Кейти през рамото си. — Хайде. Да се махаме оттук възможно най-…

Без предупреждение лампите изгаснаха и непрогледният мрак ги заля като огромна, тежка вълна.

Кейти започна да трепери.

— Той е! Идва за мен! — проплака тя. — Винаги идва в тъмното. Не му позволявай да ме докосне пак, татко. Не му позволявай…

— Шшшшт. Спокойно, миличка. Обещавам ти, че никога повече няма да те докосне.

— Обещаваш?

Карл стисна юмрук и кокалчетата му побеляха.

— Обещавам.

— Останете тук и двамата — нареди им Брендън и извади револвер от раницата си.

— Какво смяташ да правиш? — попита Карл.

— Няма да знам, докато не го направя. Стойте тук, докато не ви кажа, че е чисто.

Карл слушаше как Брендън внимателно си проправя път към вратата на стаята. Няколко секунди по-късно ужасяващата тишина се завърна.

— Какво ще направи този мъж, ако открие чудовището, татко?

— Брендън? Не знам, любов моя — отвърна Карл и прегърна Кейти още по-силно.

— Надявам се, че ще убие чудовището. И че ще го накара да страда… — отвърна Кейти с глас, който го смрази.