Сам Милър
Тъмното място (2)

Първа глава

„Дълбоко в мрака взрян, дълго стоях там, чудейки се, страхувайки се…“

Едгар Алан По, „Гарванът“

В подобната на гробница постройка мъртва светлина промушваше червения бетонен под от високите, зарешетени прозорци и подскачаше по нащърбените плочки около тоалетната и мивката. Сенки се оформяха около дебелите брави на тежките врати и олющената боя.

Младото момиче, голо и ужасено, вървеше тихо с изранените си крака, с пръсти влажни от кръв. Внимателно опипвайки прокажената стена с ръце, тя започна да си поправя път в мрака.

Постройката незабавно започна да се рони под ръцете й.

По дяволите! Люспи метална боя пронизаха пръстите й, режейки и щипейки. Рукна кръв. Тя бързо размаза кръвта по стените, облепвайки пръстите си с прах и паяжини. Болеше много, но тя не гъкна.

Отвъд всяка стена имаше ниша, която прекъсваше еднообразието. Някакви метални врати. Само ако виждаше по-добре. Мракът бе изпълнен с воня и страх. Имаше вкус на нещо живо.

„Т-т-толкова с-с-студено“, помисли си тя през тракащите си зъби. Вече трепереше неконтролируемо, подложена на двойната атака на страха и студа. Силно стисна зъби, надявайки се ужасяващото им тракане да не му издаде присъствието й.

Продължи да се мъкне бавно напред, чувствайки се ужасяващо издута. Бедрата й бяха твърде големи. Непознатото телесно тегло й пречеше да набере скорост. Тя едва разпознаваше чуждото присъствие на мазнини в тялото си. Тази анормална тежест смазваше глезените й и затрудняваше дишането й.

Няма да издържат на този натиск още дълго. Скоро ще се сринат, повличайки ме със себе си. Тези мазнини, тези ужасни, отвратителни мазнини ме задушават. Изведнъж се почувства грозна, сякаш органите й бяха обезобразени и несъразмерни и им липсваше всякаква симетрия.

Спирайки само за секунда, тя се заслуша за шум. Сърцето й туптеше бясно в черепа й, заглушавайки всички звуци. Искаше да го задуши. Трябваше да слуша. Къде е той? Дали точно в този момент не ме гледа, с очилата му за нощно виждане, притиснати към грозното, ухилено лице?

През биенето на сърцето си тя чуваше вода, капеща на полунаводнения бетонен под. Откъде идва? Да не би това да е същото безспирно капене, което ме измъчва от седмици? Не трябва ли да се отдалечавам от него, а не да вървя към него?

Да се води по стената ставаше все по-трудно, тя бе като лабиринт, объркващ я на всяка крачка.

Без предупреждение, тя се подхлъзна и се приземи на остри тухли. Острата болка я накара да трепне и да изстене тихо. Кожата й бе на парцали и смъдеше силно. Започна да тече кръв, но това някак си я накара да се почувства жива.

Вдиша дълбоко и бавно издиша, след което повтори това три пъти. Почувства се леко замаяна, но предпазливо продължи напред, като стъпалата й пляскаха по мокрия под, а ехото се блъскаше в стената.

О, господи! В далечината имаше светлина, малък правоъгълник от матово стъкло.

Някакъв прозорец? О, Господи, моля те…

Започна да следва светлината, докато правоъгълната форма бавно нарастваше.

Не я изпускай от поглед. Светлината започна да пари на очите й. Не смей да мигаш! Не смей…

Ето! Там!

Бързо влезе в някаква стая, с постоянна светлина, която се процеждаше отвън. В един гол ъгъл имаше ръждясали пружини и рамка на креват. Зловеща работа, помисли си тя, треперейки неконтролируемо. Подът бе покрит с килим от стари вестници. На стените бяха закачени страници от списания. Голи и полуголи жени, позиращи провокативно. Те сякаш й се хилеха.

Стомахът й започна да се свива.

Над нея имаше голям прозорец с решетки и вътрешна метална мрежа. Твърде високо. Открехнат. Тя чуваше шума от далечното улично движение, който идваше през него. Гласове. Смях. Уютни нощни звуци, към които тя бе принадлежала през щастливите дни на свободата. Кога? Преди седмици? Месеци? Времето бе станало ластик, разтегнат отвъд нейното разбиране.

Искаше да пищи за помощ, но ужасът и инстинктът я спряха. Това, което дойдеше, можеше да не е помощ…

Мисли! Стресът и паниката започнаха да се покачват, възпламенявайки гърдите й. Рамката на леглото!

Започна тихо да я бута към прозореца, отчаяно опитвайки се да предотврати тихото й стържене по голия под.

След като се качи отгоре, тя се озова мъчително близо до желязната решетка. Още няколко сантиметра… можеш да го направиш…

С усилие се изправи на пръсти и най-накрая докосна решетката, като протегна пръстите на ръката си и те се преплетоха с железните пръчки. Отчаяно се опита да се издърпа нагоре. Твърде слаба. Твърде тежка.

Майната му на теглото! Не си слаба. Дърпай! Издърпай този дебел задник нагоре; не му позволявай да спечели, теглейки те надолу. Дърпайййййййй!

Единствено благодарение на своята решителност, тя успя да издърпа лицето си до решетката, където металната мрежа в стъклото бе повредена. Поглеждайки навън, видя гъста растителност. Обрасли бурени? Трева? Освен нея нямаше други следи от живот.

— Мартина?

Гласът на мъжа я стресна. Той бе легнал по корем и я гледаше през прозореца, като единствено мръсното стъкло ги разделяше. Очилата за нощно виждане на ухиленото му лице го правеха да изглежда като скакалец, скрит сред избуялата растителност.

— Ти си едно много палаво момиче, Мартина. Казах ти да не се опитваш да избягаш от моето царство.

— Моля те…

Грачене. Нейният глас? Това нейният глас ли беше?

— Пусни ме. Аз… ще направя всичко, което поискаш.

— Ти вече направи всичко, което поисках, Мартина. Помниш ли? Ще съм при теб след секунда. Остани в тази поза. Ето ме, и-идвам. Готова или не-е… — изпя мъжът, отблъсна се от земята и изчезна.